„Швейцария – сърцето на Европа“ от Дикън Бюс (изд. „Ера“, преводач: Мариана Христова) ни повежда на увлекателно пътешествие из най-открояващата се и криворазбрана държава. Швейцария е страна с богата история, културни противоречия и спиращи дъха природни гледки.
Знаете ли защо швейцарците са богати, здрави и щастливи? Защо е безсмислено да си говорите с тях за пари или за времето? Как се ходи на гости у швейцарец? Как се провеждат местните избори? Кои са най-гениалните швейцарски изобретения, за които не сте и подозирали? И защо в страната на неутралитета всеки притежава пистолет? Отговори на тези въпроси ще намерите в книгата.
Прочетете откъс при нас.
КРАЧКА НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО
При празнуването на своя 700-тен рожден ден Швейцария избира един неповторимо швейцарски начин да го отбележи: освещава пътека. Но Швейцарската пътека не е някоя случайна стара пътека; тя докосва всеки отделен човек в страната. През 1991 година в чест на тази важна годишнина се решава да създадат пътека около езеро, дълга 35 километра.[1] В страна, цялата пресечена от отъпкани пътеки, това, което кара точно тази да изпъква, е, че всеки пет милиметра представляват един човек. Всеки един от тогава седеммилионното население на Швейцария се превръща в пет милиметра от пътеката.[2] Каква прецизност! Може да се каже, че това е мемориал, достоен за Швейцария, защото съчетава двете големи страсти на нацията: ходенето и вниманието към детайла. Никоя друга страна не би могла да измисли такъв проект, камо ли да го осъществи толкова прецизно.
Но има още! За да изобразят всичките 26 различни кантона, всеки от тях има своя част от пътеката и дължината ѝ се определя от населението на кантона през 1991 година. По-малки кантони като Шафхаузен получават няколко метра, а гъстонаселените като Цюрих – огромен къс от езерния бряг. Каменни плочи покрай пътеката отбелязват границите между участъците на кантоните, които са подредени според датата на присъединяването им към Конфедерацията. Затова тази 35-километрова пътека символизира и седем милиона души, и 700 години история, а всеки пет милиметра представляват не само един човек, а един час от миналото. И понеже кантоните са представени в хронологичен ред, по същество това е разходка през миналото на страната. Сякаш тръгваш по алеята на паметта в Швейцария, а уместно подбраната начална точка на Швейцарската пътека е мястото, където се ражда Швейцария.
В НАЧАЛОТО
Всичко започва тогава, когато трима мъже полагат клетва на една ливада. Това не е особено драматично начало на държава, но подхожда на съвременна Швейцария: дискретно и спокойно, без кръвопролития, обезглавявания или куршуми. Въпросната поляна на име Рютли се намира над езерото Ури в централна Швейцария и до нея и днес може да се стигне само с лодка или пеша. Не е ясно защо са избрали точно това място за своята малка клетвена церемония, вместо да отидат на някое по-достъпно, например в кметството или в дома на някой от тримата. Всъщност много от това, което се случва на този ден – 1 август 1291 година – си остава неясно. Броят на участниците, местоположението, клетвата и датата са оспорвани, но колкото и мъглява да е истинската история, този акт на вярност се приема като символ, обозначаващ раждането на Швейцария. И от 1891 година нататък Швейцария празнува рождения си ден с национален празник на 1 август[3] – един от малкото нерелигиозни празници, които всички спазват. Това обаче не е най-подходящият ден да посетите Рютли, защото тогава президентът на Швейцария произнася реч, а в последните години участват и крайнодесните националисти с усилията си да се намесят в програмата. По-добре отидете в някой слънчев юнски ден и се порадвайте и на пейзажа, и на историята.
Ако погледнете някоя карта на Швейцария, може да не забележите веднага езерото Ури, защото то всъщност представлява последния участък от езерото Люцерн, което също можете да пропуснете, защото е известно на местните като Фирвалдщетерзее. Звучи доста сложно дори за немскоговорящи, макар че, за щастие, най-сложното, с което трябва да се борят повечето английски посетители, е сладоледът. Не си правим труда да изречем „Езерото на четирите горски кантона“, какъвто е буквалният превод, а се насочваме към по-лесния вариант – съвсем логично, като имаме предвид и какво е разположено на северния край.
Люцерн е навярно най-красивият град в Швейцария. Със сигурност е един от най-посещаваните. Калдъръмените улици и площади гъмжат от хора, които държат фотоапарати или си правят селфита с телефоните си, вдигали глава към украсените с фрески сгради. Същото е положението и при най-прочутия символ на града – моста Капел, покрита дървена структура с оригинал, построен през ХІV век. Мога да се обзаложа, че малцина сред масите снимащи знаят, че мостът е реплика на оригинала, който е изгорял почти докрай през 1993 година. Този може и да е нов, но е много фотогеничен с впечатляващата Водна кула от едната си страна и не особено далечния връх Пилатус в далечината. Точно срещу това идеално за снимки място се намира градският док, където красив параход с лопатни колела чака да потегли на юг към Рютли. С продължително свирене на рога и високо изсъскване на парата той поема през кристалната синя вода.
Почти не съществува по-елегантен начин за пътуване от лъскав бял параход, чиито две големи червени лопатки колела разсичат водата, за да си отворят път, а дървените му палуби блещукат на слънцето. Сякаш сте попаднали на идеалната сцена за роман на Агата Кристи или филм на „Мърчант Айвъри“. Почти очаквам да се появи Маги Смит със слънчобран в ръка. От водата е трудно да се разбере, че се намираме във второто по големина езеро в Швейцария (след езерото Ньошател), просто защото истинската му големина е прикрита от всички стави и пръсти, издутини и стеснявания, които образуват странната му форма. Всъщност усещането е за малко езеро, особено когато човек напредне на юг, където скалите и хълмовете стават по-стръмни и по-високи и се спускат до самата вода, така че почти няма място за растения и животни.
Напредваме величествено, почти лениво, движим се на зигзаг, за да спрем в села от двата бряга, така че минават повече от два часа, преди да заобиколим последния нос и да влезем в езерото Ури. Не че някой забелязва – няма нито канал, нито граница, нито промяна в цвета на водата. Езерото си е същото, но не го споменавайте пред добрите жители на кантона Ури: те енергично защитават езерото си. Слизаме само аз и още трима пътници: Heimatort на Швейцария очевидно не е голяма атракция за туристите. Честно казано, и за швейцарците не е.
Няма и следа от ливада; няма следа от почти нищо, като изключим множество скали, дървета и вода. Единственият начин да слезете от дока е по дървените стъпала към една зигзагообразна пътека, която се вие нагоре по хълма. Десет минути по-късно стоя на Рютли и не съм впечатлен. Това е просто дълъг тревист участък с неправилна форма, при това наклонен и неравен, макар и пасторален, допълнен с пасящи крави и стърчащи скали. Единственият признак, че това е място с национално значение, е огромният стълб с грамаден швейцарски флаг. Ако се намирахме в Америка, на това място щяха да създадат национален парк с център за посетители, магазин за сувенири и сладкарница; но пък тук не може да се стигне с кола, така че може би нямаше да стане. Във Великобритания щяха да го отцепят с ограда, за да защитят свещената почва, но щяха да таксуват посетителите, за да я разгледат, докато слушат аудио гид, преди да купят възпоменателна кърпа за порцеланови съдове на път към изхода. Така че като се замисля, всъщност е по-добре, че швейцарците не са се занимавали с ливадата. Това означава, че като изключим стълба със знамето, тя навярно почти не се е променила през последните над 700 години. Приказната гледка на планината и езерото със сигурност е безвременна. Може би точно затова тези трима мъже са се срещнали тук, а не в кръчмата; освен да положат клетва за взаимна подкрепа срещу австрийците, са искали да прекарат един приятен ден сред природата.
Ако попитате повечето швейцарци кой е дошъл в онзи ден на ливадата, и малцина ще могат да ви назоват дори един, камо ли всичките трима. Все пак ликовете им не са били издълбани в някоя скала или сложени на банкноти – това съвсем не би било швейцарско. Но няма и градове, наречени на тях, няма и много статуи в тяхна чест; тези бащи основатели са потънали в забрава. Затова, преди имената им да бъдат загубени завинаги, аз ще ги изброя: Валтер Фюрст от кантона Ури, Вернер Щауфахер от кантона Швиц и Арнолд фон Мелхтал от кантона Унтервалден. Тези трима мъже, първоначалните Eidgenosse, са застанали под августовското слънце, сложили са левите си ръце една върху друга, вдигнали са десните над главите в нещо като по-благороден скаутски поздрав и са се заклели да си помагат взаимно в добро и зло, в мир и война, сега и завинаги, амин. Дори днес швейцарските политици се заклеват със същия поздрав с вдигната ръка и три пръста – свиват най-малкия и безименния пръст към дланта си и протягат средния, показалеца и палеца – и изричат думите „Ich schwöre: „Заклевам се“. Повечето от това, което действително се е случило на Рютли, може да е непотвърдено, но остава един неоспорим факт: през август 1291 година между първите три кантона е подписан пакт и този исторически документ сега е изложен в свой собствен музей в Швиц – очевидно важна спирка в това вълшебно пътуване.
Да изминете наведнъж цялата 35-километрова
пътека означава да вървите енергично около петнайсет часа. Не забравяйте, че
трябва да преодолеете височинна разлика от 350 метра не веднъж, а цели четири
пъти. За много швейцарци това е обикновена разходка в гората, но за нормалните
хора това реалистично означава да изминат няколко участъка, като се потапят и
изплуват и от кантоните, и от историята. Да не забравим, че трябва да сме
подготвени с удобни обувки и бутилка вода. Напускам Рютли и се запътвам към
първия каменен маркер.
[1] Weg der Schweiz.
[2] Пак там.
[3] swissworld.org: National Day.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
