„Пътешественикът, който откри pura vida“ от Джанлука Гото (изд. „Ера“, преводач: Тонина Манфреди) е свеж роман, който ни напомня да погледнем в себе си и да се замислим за начина, по който живеем, да си припомним кое е наистина важното, да забавим темпото, да бъдем по-спонтанни и свободни.
През целия си живот Алесио е бил стриктен, затворен, предпазлив и предсказуем. Не е забелязал това да му пречи до деня, в който Елена влиза в живота му и му показва, че има нещо красиво и светло отвъд отговорностите на работата и неизменната рутина. Но тя изчезва също толкова внезапно, колкото пристига.
Провокиран от нейното заминаване, натрупаните страхове и неосъществени планове, Алесио взема първото спонтанно решение в живота си – заминава за Коста Рика. Там той попада в съвсем нов свят, среща различни хора, които му предават по малко от простичката мъдрост, наречена pura vida. Следвайки неговото пътешествие, откриваме красотата на чистия живот и очарованието на Коста Рика.
Прочетете откъс от романа при нас.
Събудих се в една стая, където в първия момент дори не си спомнях, че съм стъпвал. Последният образ, който помнех, беше един безкраен път, осветен от фаровете на колата ми, в една нощ, която нямаше как да бъде по-тъмна.
Не обичам да спя денем, това е нещо, което ми носи лошо настроение. Онзи ден обаче бях снизходителен към себе си, понеже бях натрупал голяма умора. Станах със залитане, отидох в банята и си взех душ. Нямаше топла вода, но след няколко псувни бях благодарен и за това, имах нужда от събуждане, защото се чувствах като пребит. Осъзнах, че съм зверски гладен, стомахът ми къркореше и се свиваше в леки спазми. Не бях ял от толкова отдавна, че дори не знаех колко хранения съм пропуснал. С часовата разлика всичко беше още по-объркано – в Италия сега беше време за вечеря.
Излязох от стаята, но когато минах покрай рецепцията, видях, че Мария не е там, нямаше ги и децата. Нямаше никой, стаята беше изпълнена със светлината на ранния следобед, с тишината и с праха, който се отлагаше върху плота, боядисан в тъмночервено, и върху снимките, закачени на стената. Беше много тихо.
Дали ще е сигурно да оставя нещата си тук, запитах се, като се оглеждах наоколо. Нямаше никого, който да следи входа на хотела, всъщност нямаше и врати, беше просто отвор. Навън виждах слабо натоварената улица, в далечината плажът гъмжеше от хора.
Точно в този момент влезе Мария с широка сламена шапка и джапанки. Кимна ми и се усмихна и тръгна към рецепцията. Почувствах облекчение, поне докато не видях, че тя просто се протяга да вземе нещо иззад плота. Мобилен телефон. След това отново тръгна към изхода.
– Извинявай, Мария, имам въпрос.
– Да?
– Няма ли никой тук?
– В какъв смисъл?
– Тук, в хотела.
– Не, сега всички сме на плажа.
На плажа? Беше три следобед.
– А, значи няма никой – повторих.
– Точно така – отвърна тя.
– А… сигурно ли е?
Тя се обърна изцяло към мен.
– Сигурно?
– Знаеш, вещите ми в стаята.
– А, това ли! – възкликна с жест на ръката. – Разбира се, че е сигурно.
Обърнах се към коридора, погледнах крехките сини врати на стаите. Изглеждаха толкова… безполезни.
– Не искам да настоявам, но…
– Имай вяра, Алесио – каза тя, като се приближи към мен. Сложи ръка върху моята и се усмихна със заразителна увереност. – Всичко ще бъде наред, момче. Наслади се на ваканцията си.
– Добре – отвърнах.
– Pura vida – каза, преди да се обърне и да изчезне навън, в светлината на слънцето. Останах за известно време да мисля, след това се върнах в стаята и скрих лаптопа под матрака.
След малко аз също бях навън и си дадох няколко секунди, за да се огледам, да обобщя ситуацията. Пред мен, от другата страна на улицата, бяха палмите, плажът, морето. Над мен – успокояващото синьо небе. Слънцето беше високо и силно, а усещането за топлина по кожата беше по-приятно, отколкото очаквах. Затворих очи за миг и се насладих изцяло, мислейки за ледения въздух, който оставих в Милано. Отворих отново очи и сложих слънчевите очила.
Прокарах ръка през косата си, беше пълна с възли и съжалих, че не я измих под душа. Опипах задния джоб на панталона в търсене на пакета с цигари и се проклех, че съм го оставил в колата. Бях твърде гладен, за да отида да го взема.
Тръгнах и след няколко крачки забелязах черна дъска, подпряна на импровизиран дървен триножник – менюто на едно ресторантче, чийто вход се намираше малко по-нататък. Бяха написани много неща, всички на испански, някои с бял тебешир, други със зелен.
Изкачих дървените стъпала и се озовах на площадка с маси. Млада сервитьорка взимаше поръчка от една двойка със силен загар и в отлична форма, може би сърфисти. Седнах на табуретка пред една сравнително висока квадратна масичка от дърво. Малко след това същата сервитьорка дойде при мен, беше много млада, може би тийнейджърка, усмихваше се и изглеждаше пълна с енергия. И тя, както и велосипедистът с растите, имаше тъмна кожа, но косата ѝ беше като див храст, който се опитваше да укроти с два жълти ластика.
Даде ми ламинирания лист с менюто. Взех го и се опитах да разбера нещо от онова, което чета, но не познавах нищо от местната кухня, а част от мозъка ми още спеше.
Понеже беше първият ми ден и за първи път се намирах в Латинска Америка, помислих, че е добра идея да хапна нещо сухо, което да не ми донесе стомашни проблеми.
– Е, какво да ти донеса? – попита момичето, като се появи изневиделица иззад гърба ми.
Измърморих нещо, докато въртях менюто в ръцете си.
– Дали имате случайно малко обикновен ориз с… да видим… нещо варено…
Тя ме погледна развеселена.
– Ще ти донеса едно касадо! – възкликна.
– Сигурна ли си, какво представлява… – започнах разтревожено.
– Имай вяра, мае – каза тя. Продължавах да чувам същите думи и същите изрази от различни хора, но всички с еднакво спокойни усмивки и невероятно приятелско отношение към мен.
Момичето се обърна и се понесе към тезгяха на кухнята. Даде поръчката на готвача – тип с расти и с малка брадичка, с бяла престилка с нарисуван петел.
Обърнах се към улицата, чудех се какво ли ще ям за обяд. Не ми харесваше тази неустановеност, но вече бях разбрал, че в тази част на света притеснението не е навик на хората.
Имаше много туристи с велосипеди. Мъжете носеха шарени ризи, които – сигурен съм – никога не биха сложили на публично място в градовете, от които идваха. Повечето момичета се разхождаха по шорти и бански. На плажа видях група хора, местни, които импровизираха барбекю. В един момент момиченце профуча по пясъка и веднага я разпознах: беше детето, което Мария държеше на ръце същата сутрин. Малко по-нататък видях именно нея, седнала на стол за къмпинг, заета с бъбрене с приятелка, смях и печене на слънце.
Тези хора не работят ли, запитах се смръщено.
След това се огледах и си дадох сметка, че съм се озовал наистина далече от дома, бях другаде, както казваше Елена. Това място следваше логика и се крепеше на неща, напълно различни от онези, с които бях свикнал. Казах си, че ако искам да направя от това пътуване не просто обикновена ваканция, а истински житейски опит, трябва да се отърва от предразсъдъците.
Трябва да започна на чисто, помислих си, докато наблюдавах една двойка, която караше червени колела с боси крака и държаха кормилото само с една ръка, докато с другата носеха сърфове.
И след тази мисъл ми дойде идея. Нямах време да я обработя, защото сервитьорката се върна при мен с чиния, препълнена с храна. Имаше бял ориз, за щастие, но имаше и зеленчуци, боб и много неща, които не успях да идентифицирам. Всичко беше сложено върху широко зелено листо, вероятно бананово, и покрито със сос, който излъчваше наситен аромат на кокос и люта чушка.
– Ето твоето касадо – каза тя, за да отговори на въпросителния ми поглед. – Това ястие е типично за Коста Рика, яде се навсякъде тук. Но това е карибската версия, има кокосово мляко и други неща, които имаме само на Карибите.
Сведох поглед към чинията, след това го вдигнах към нея.
– Отлично, благодаря – отговорих.
– Помолих да го направят обилно – добави тя с усмивка. – Изглеждаш много гладен.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
