В автобиографичната си книга „Затворничка в Техеран“ (изд. „Прозорец“, преводач: Мариана Панова) Марина Немат разказва разтърсващата история на живота си в Иран по време на Ислямската революция.
През януари 1982 г. тя е едва на 16 години, когато е отведена в прословутия затвор „Евин“ в Техеран. Дотогава животът ѝ се върти около училището, летата край морето и любовта ѝ към Андре, когото среща в католическата църква. Но когато часовете по математика се превръщат в проповеди на Корана, Марина не може да замълчи. Скоро след това е арестувана с още стотици младежи и е бита до безсъзнание в „Евин“. Осъдена на смърт заради отказ да издаде имената на приятелите си, тя ще трябва да плати шокиращо висока цена за живота си.
Докато мнозина загиват, някои полудяват, а съдбата на трети не е ясна, Марина има невероятния късмет да се измъкне от желязната хватка на режима. Силата на нейните мемоари, написани елегантно и искрено, е в умението да даде прошка на мъчителите и на самата себе си, оцелялата.
Прочетете откъс от книгата при нас.
„Евин“ бе политически затвор още по времето на шаха. Името всяваше страх във всяко сърце, беше синоним на мъчения и смърт. Многобройните му постройки бяха разпръснати сред обширното пространство на север от Техеран в подножието на планинската верига Алборз. Хората никога не говореха за „Евин“, името беше обвито в страхливо мълчание.
В нощта, когато Сара и Сирус бяха арестувани, лежах в леглото си и четях стихосбирка с поемите на Форуг Фарохзад[1], когато вратата на стаята ми внезапно се отвори и на прага се появи майка ми.
– Обади се майката на Сара… – започна тя.
Имах чувството, че вдишвам ледени късчета.
– Революционните гвардейци арестували Сара и Сирус преди около час и ги откарали в „Евин“.
Не усещах тялото си.
– Какво са направили? – попита майка ми.
Бедните Сара и Сирус. Сигурно бяха ужасно уплашени. Но щяха да бъдат добре. Трябваше да бъдат добре.
– Марина, отговори ми. Какво са сторили?
Майка ми затвори вратата и се облегна на нея.
– Нищо. Е, Сара не е направила нищо, но Сирус е член на муджахидините.
Моят собствен глас ми звучеше слаб и далечен. Организацията „Муджахидин халк“ беше лява мюсюлманска групировка, която се бореше срещу шаха от 60-те години. След успеха на Ислямската революция членовете й се противопоставиха на неограничената власт на аятолах Хомейни като върховен лидер на Иран и го нарекоха диктатор. В резултат на това правителството на Иран обяви организацията за незаконна.
– Разбирам. Тогава може би са арестували Сара заради Сирус.
– Може би.
Бедната им майка. Не беше на себе си.
Гвардейците казали ли са нещо?
– Казали на родителите да не се тревожат, че само искали да им зададат някои въпроси.Значи може скоро да ги освободят?
– Е, след онова, което ми каза, сигурно скоро ще пуснат Сара. Но Сирус… трябвало е да мисли какво прави. Все пак няма защо да се тревожим.
Майка ми излезе от стаята ми, а аз се опитах да помисля, но не можех. Чувствах се изтощена. Затворих очи и потънах в дълбок сън без сънища.
В продължение на дванайсет дни през повечето време спях. Дори самата мисъл да извърша най-простите действия, ми изглеждаше уморителна и невъзможна. Не изпитвах глад или жажда. Не исках да чета, да изляза някъде или да разговарям. Всяка вечер майка ми съобщаваше, че нямало новини от Сара и Сирус. Откакто двамата бяха арестувани, знаех, че аз ще бъда следващата. Името ми беше в списъка с имена и адреси, който учителката ми по химия Бахман ханъм бе видяла в кабинета на директора, а нашата директорка Махмуди ханъм беше в революционната гвардия. Бахман ханъм бе добра жена и ме бе предупредила, че списъкът бил изпратен в Ислямския революционен съд. Не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Не можех да се скрия. Къде можех да отида? Революционните гвардейци бяха безмилостни. Ако влезеха в някоя къща да арестуват някого, и този човек не си бе у дома, арестуваха всеки, когото завареха там. Не можех да рискувам живота на родителите си, за да се спася. През изминалите няколко месеца стотици хора бяха арестувани с обвинението, че се противопоставяли на правителството по един или друг начин.
В девет вечерта отидох да се изкъпя. Щом завъртях крана и потече гореща вода, из къщата прокънтя звънецът. Сърцето ми се сви. Никой не звънеше у нас по това време.
Спрях крана и седнах на ръба на ваната. Чух как родителите ми отварят вратата и след няколко секунди майка ми ме повика по име. Отключих вратата на банята и отворих. Двама въоръжени брадати революционни гвардейци, облечени в тъмнозелени военни униформи, стояха в коридора. Единият от тях насочи оръжието си към мен. Имах чувството, че съм излязла от тялото си и гледам филм. Това не се случваше с мен, а с някой друг, когото не познавах.
– Стой тук с нея, докато претърся апартамента – нареди вторият гвардеец на колегата си, след което се обърна към мен и попита: – Къде е стаята ти?
Дъхът му миришеше на лук и от това ми призля.
-Надолу по коридора, първата врата вдясно.
Майка ми трепереше, лицето й бе побеляло. Беше прикрила устата си с ръка, като че да заглуши някакъв несекващ вик. Баща ми ме гледаше втренчено. Гледаше ме, като че умирах от някаква внезапна, нелечима болест и той нищо не може да направи, за да ме спаси. По лицето му се стичаха сълзи. Не го бях виждала да плаче от смъртта на баба ми.
Другият гвардеец се върна с купчина мои книги, всичките западни романи.
-Твои ли са?
-Да.
– Ще вземем няколко от тях като доказателство.
– Доказателство за какво?
– За дейността ти срещу ислямското правителство.
– Не приемам действията на правителството, но не съм направила нищо срещу него.
– Не съм тук, за да решавам дали си виновна, или не, дошъл съм да те арестувам. Сложи си чадора[2].
– Християнка съм. Нямам чадор.
Бяха изненадани.
– Добре – каза единият. – Сложи си някакъв шал, и да вървим.
– Къде я водите? – попита майка ми.
– В „Евин“ – отговориха те.
Съпроводена от единия гвардеец, отидох в стаята си, грабнах бежовия си кашмирен шал и покрих косата си с него. Нощта беше ужасно студена и шалът щеше да ме топли, помислих си. Преди да излезем от стаята, погледът ми попадна на броеницата върху писалището ми. Взех я.
– Хей, почакай! Какво е това? – попита гвардеецът.
– Молитвени мъниста. Може ли да ги взема със себе си?
– Дай да ги видя.
Подадох му броеницата. Той я разучаваше, разглеждайки едно по едно светлосините камъчетата и сребърния кръст.
– Можеш да ги вземеш. Точно от молитва ще имаш нужда в „Евин“.
Пуснах броеницата в джоба си.
Гвардейците ме отведоха до черен мерцедес, паркиран пред вратата ни. Отвориха задната врата и влязох вътре. Колата потегли. Погледнах назад и видях осветените прозорци на нашия апартамент, които грееха в мрака, и сенките на родителите ми, застанали на прага. Знаех, че трябва да бъда уплашена, но не бях. Заобикаляше ме ледена пустош.
– Ще ти дам един съвет – каза единият от гвардейците. – В твой интерес е да отговаряш с истината на всеки въпрос, който ти зададат, в противен случай ще си изпатиш. Вероятно си чула, че в „Евин“ си имат начини да накарат хората да говорят. Можеш да си спестиш болката, ако кажеш истината.
Колата пътуваше към планините Алборз. В този час улиците бяха почти пусти, нямаше пешеходци и се разминахме само с няколко коли. Светофарите се виждаха отдалеч. След около половин час на бледата лунна светлина видях приличната на змия стена на „Евин“ да се вие сред хълмовете. Единият от гвардейците разказваше на другия за предстоящата сватба на сестра си. Беше много щастлив, че младоженецът бил високопоставен революционен гвардеец, и то от заможно традиционно семейство. Помислих си за Андре. Тъпа болка изпълни стомаха ми и се разнесе по костите ми, като че нещо ужасно се бе случило с него, а не с мен.
Влязохме в тясна криволичеща уличка и високите
керемиденочервени стени на затвора изникнаха вдясно от нас. На всеки няколко
метра от наблюдателните кули прожекторите пронизваха със силната си светлина
нощта. Доближихме голяма метална порта и спряхме пред нея. Навсякъде обикаляха
брадати въоръжени гвардейци. Бодливата тел над стената хвърляше заплетена сянка
по паважа. Шофьорът излезе, а гвардеецът, който седеше на предната седалка, ми
подаде дебело парче плат и ми каза да си завържа очите.
[1] Форуг Фарохзад (1934 – 1967) – известна иранска поетеса и филмов режисьор. – Бел. прев.
[2] Връхна дреха, покриваща тялото от главата до петите, която носят жените в някои части на Близкия изток, особено в Иран и Ирак. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
