Антологията „При чехите“ (изд. „Жанет 45„) представя най-доброто от съвременния чешки разказ за последните няколко години. Тя съдържа 47 разказа от съвременни чешки разказвачи като Матей Хоржава, Алексей Севрук, Михал Вивег, Маркета Пилатова, Иржи Кратохвил и много други, със специален акцент върху автори, които имат родствена връзка с България, като Бианка Белова и Адам Георгиев. Повечето от авторите са носители или номинирани за най-престижната чешка награда Magnesia Litera, както и за други значими награди като „Чешка книга”, „Иржи Ортен”, „Йозеф Шкворецки”, наградата за литература на Европейския съюз и др.
Предлагаме ви да прочетете разказа „Коса“ от Матей Хоржава, включен в сборника, в превод на Маргарита Руменова. Матей ХОРЖАВА (р. 1980) вече пета година живее в грузинската столица Тбилиси. Автобиографичният му дебют „Ракия“ (2014) черпи вдъхновение от продължителното му пребиваване при чешката общност в Банат, Румъния. Прозата „Ракия“ печели наградата Magnesia Litera (2015) и Наградата „Чешка книга“ (2015) и досега е преведена на български (2016, в превод на Маргарита Кюркчиева), полски и унгарски език.
„Коса“ е текст от книга с кратки разкази, върху която авторът работи в момента; отпечатва се за първи път в настоящата антология в превод на български език.
Коса
В топлата лятна сутрин кося с коса тревата в квартала. Покосените стебла и жълтите цветя падат на земята. Тези жълти цветя винаги наводняват тбилиския квартал „Варкетили“ в съвсем неочакван момент: през пролетта, през лятото, през есента; след дъжд или при продължителна суша; за толкова години не съм забелязал никаква закономерност; досега така и не знам що за растение е това. Дори старецът, който ми даде назаем косата и сега на висок глас обяснява колко добре се справям, не знае как се казват цветята. При тях нямало такива; в неговото южноосетинско село, от което избягал заедно с цялото си семейство по време на войната през две хиляди и осма, растели съвсем различни цветя…
Когато минавах покрай бившата полуразрушена детска градина, която бежанците от Южна Осетия заеха преди няколко месеца, чух познат звук. Звука на острие, което коси стъблата; равномерно като дишане, като морски вълни. И също както от морските вълни после не можех да откъсна поглед от лъскавото желязо, което проблясваше между високата трева в квартала. Съсухрен, сух старец косеше с пъргавина и механичност, която издаваше, че през живота си е окосил много, много ливади. Когато ме видя, спря, поздрави ме (колко странно усещане в този жилищен комплекс, където никой не само че не поздравява, но и не отвръща на поздрав).
– Днес вече малко хора го могат. – Кимам.– Почти никой вече не може да борави с коса като хората. (Досега не знаех грузинската дума „цели“.)
– Искаш ли цигара?
– Не, благодаря.
Старецът сяда на стъпалото, пали цигара и потупва с ръка мястото до себе си. За миг се поколебавам, но после сядам до него…
Той е посадил всичко тук: зеленчуци, лози; всичко е посадил сам, макар че е почти на осемдесет години. Най-малката му дъщеря само си седи вкъщи и се гримира. За детето, внучката, трябва да се грижи жена му. Сега всички още спят. А дъщеря му ще спи до обяд. Със ставането почва да крещи, че иска кафе. Сякаш е на пет години; сякаш не е майка на внучката им, а нейна сестра – нейната по-капризна и по-мързелива сестра. Другите деца, слава богу, вече отдавна са напуснали дома, но тази… Омъжи се за страшен негодник. Той няма да излезе току-така от затвора. Сега с жена му трябва да изхранват дъщерята и внучката. Дъщеря му само ходи в салона за красота. Готова е да изтръгне залъка от устата на собственото си дете, за да има пари за изкуствени нокти. А сега си е наумила да си уголеми бюста (старецът подръпва с ръка карираната риза на гърдите си); такива луди пари на вятъра. Ами ако роди друго дете? Може ли да кърми с това нещо; възможно ли е изобщо да се кърми с такова нещо? Смята да става модел ли, що ли; та тя е почти на трийсет. Първото нещо, което домъкна в тези руини, беше едно такова – старецът не знае как се казва.
– Едно такова колело без колела; въртиш педалите на място; караш, караш, а не стигаш никъде.
– Ротопед – прошепвам на чешки. Заради фигурата. Толкова енергия, пропиляна за онзи, дето духа. Той и старата му жена могат да се спукат от работа, а тя си върти педалите на място на това чудо. Колко пари струваше; колко картофи и хляб можеха да се купят с тях! Навремето нямаше такива работи. Навремето не беше така. У тях на село нещата били съвсем различни. Мислело се за семейството. Във всяко отношение нещата били абсолютно различни…
Продължава да се чуди, че говоря грузински, като съм чех. Продължава да върти неразбиращо глава.
– А защо живееш тук? – маха с ръка около себе си към панелните блокове с черните дупки на изпотрошените прозорци.
– Не знам.
– Не знаеш? Хубава работа, да не знаеш защо живееш тук – смее се той…Чехите имат хубава бира, той много добре познава чешката бира.
– Там при Екатерина имат чешка бира. Ще изпием ли по една? – Кимам. Отивам до магазинчето в близкия гараж и купувам от руската бабичка две бири „Велкопоповицки козел“ (вземам бутилките от хладилника, но той, както е характерно за тези квартални магазинчета, не е включен в контакта). Старецът вади отнякъде отвертка и отваря бутилките.
– Чешката бира е хубава, много хубава.
Пяната се стича по брадите ни.
– Можеш да пиеш тук ваша бира; имаш поне нещо там от вас. – Кимам; не му казвам, че тази бира преди се вареше в Украйна, а сега се вари направо тук, в Грузия. По чешките букви на етикета се стича пяна. На въжето между детските дрешки виси закачено за ушите плюшено куче. От оградената градинка изкукуригва петел. Сини пеперуди пърхат над окосената трева.
– Аз тук нямам нищо от нас. Изобщо нищо. Взех си семейството и избягах пръв. Пръв от цялото село. Аз веднъж вече съм воювал с тях и това ми стига; стига ми веднъж завинаги. Не чаках бомбите, не чаках казаците. Подгоних пред себе си жена си и дъщеря си: да бягаме надалеч; при роднините в Рустави. После обикаляхме по други роднини; а сега сме тук. Оттам не си взехме изобщо нищо. Мислехме, че ще се върнем. Дори косата не е оттам. Даде ми я един роднина от Кахетия. А сега не можеш да отидеш там. Не можеш да се върнеш. Бодлива тел и онази руска банда. Ти знаеш ли руски? – Кимам утвърдително. – Знаеш ли какво означава грузинската дума „гарет“? – Аз кимам.
– А как е на руски?
– На улице.
– На улицата, ама че глупост, а? Във вашия език има ли такава дума „гарет“? – Аз кимам: навън.
– На-вън, – срича на чешки. – Руснаците нямат такава дума. Всичко гълтат и нищо не пускат навън. Как да се разбере човек с тях, когато дори не може да им го каже на техния език? Какво трябваше да им кажете навремето в Чехословакия: Искаме на улицата от Варшавския договор ли? Или: Ние искаме от Съюза на улицата? – Кимам, смея се; не му казвам, че на въпроса „накъде?“ в руския език всъщност има такива думи: например вон. Че цялата му теория е грешна (и затова, защото грузинският език не прави разлика между въпросите къде? и накъде?). Но си мълча. Сърбам на гладно хладката сутрешна бира и вдишвам аромата на окосена трева. Посочвам косата. Може ли да пробвам? „Правил ли си го някога?“ Кимам, че да…
На ливадата в Бърди, където през осемдесетте години прекарвах ваканциите с баба ми, дядо ми и сестра ми, ливадата косеше горският господин Вашак; а по-късно и моят приятел инвалид Милан. Когато попораснах, Милан понякога ми даваше косата. Показа ми как да я държа. Как да замахвам. Много по-късно, когато преподавах в Банат в Румъния, понякога косях трева с коса с местните жители; те се чудеха откъде съм се научил. Учуди се и старият бежанец.
– Ти можеш, молодец. Само че я държиш неправилно. – Показва ми, че с лявата ръка трябва да държа косата отдолу, а не отгоре (ако използваме гимнастическата терминология, която внезапно изплува в главата ми, биха ми казали да сменя хвата от надхват в подхват). Обяснявам му, че у нас косата се държи по друг начин; ето така.
– У вас косата така ли се държи? – учудено извива глава. Но в Румъния я държат по същия начин като вас, утешавам го.
– В Румъния като нас ли държат косата?
– Да; също и в Сърбия, и в Албания.
– А защо вие я държите така грешно?
– Не знам. Дори в Словакия понякога държат косата като вас. Той върти глава: – И в Словакия… А ти ходил ли си в Словакия?
– Често ходя там.
– Вие, чехите, можете ли вече да ходите в Словакия?
– Разбира се.
– Това е добре. – кима той.
– Всъщност колко хора умряха навремето, когато се разпадна Чехословакия?
– Никой, никой не умря.
– Никой ли? Не думай; нали когато има война все някой умира.
– У нас нямаше война; не е имало война, между чехи и словаци.
– Нямаше ли? Но Чехословакия вече не съществува?
– Не съществува; но ние се договорихме; никой не умря; нямаше война.
– Разбрали се – ломоти и продължава да клати недоверчиво глава…
Оставям косата и отново сядам до него. Подава ми ръка:
– Мераб.
– Мате.
– Мате? Имаш грузинско име.
– На чешки е Матей.
– А фамилията?
– Хоржава.
– Хоржава? Значи ти не си чех; ти си мегрел! Ти си някъде от Западна Грузия. Това е мегрелска фамилия, всички мегрелски фамилии завършват на „а“: Берия, Гамсахурдия, Костава, Лежава; също и Хоржава.
– Не, това не е мегрелско име; на чешки там има ř, Hořava.
Той гледа, после се опитва да произнесе името на предците ми:
– „Hořava.“ – Абсолютно чисто чешко ř звънва от устата му от първия опит… – Харесва ли ти тук? Аз кимам утвърдително.
– Но вкъщи е по-добре, а?
Аз пак кимам.
– И двамата сме толкова далече от родината.
Пак кимам, но знам, че това не е истина. Представям си, че аз мога сега веднага да стана, да отида до близкия си апартамент на приземния етаж, да извадя от чекмеджето на бюрото международния си паспорт и банковата карта. Да си хвана едно такси и да отида на летището. Там да намеря билет за Истанбул за днес следобед, за довечера и може би дори някаква връзка от Истанбул за Прага или за Виена, за Мюнхен, за Будапеща. До двайсет и четири часа, най-късно до четиресет и осем часа бих могъл да стигна до онази ливада в Бърдо, на която някога отдавна със сестра ми скачахме в купите сено. Утре, най-късно вдругиден мога да взема назаем от моя приятел инвалид Милан косата (горският господин Вашак вече лежи в гробището в Стари Рожмитал)… Дядото също може да си хване такси и след един час да стигне до режещата тел, отвъд която – да погледнеш, ще го видиш, да се протегнеш, ще го стигнеш – лежи неговото окупирано от руските войски селце; до бодливата тел, отвъд която старецът никога вече няма да премине…
Седим и мълчим. Аз по инерция кимам с глава в знак на съгласие. Той по инерция върти невярващо глава. След това с една дълга глътка допива бирата и става.
– Радвам се, че се запознахме; трябва да дойдеш някой път, когато стане виното. Ще поиграем табла, ще поиграем карти. Сега трябва да си довърша работата. Дъщеря ми все казва: Кога най-сетне ще се спреш? Ужасна дъщеря, ужасна. Нищо не излезе от нея. Другите деца станаха хора. Тази последната за нищо не става. Наскоро жена ми се ядоса и каза: „Ти вече не биваше да се раждаш. Ти не“. Такива неща не бива да се говорят; но не се чудя на жената. Не се трае с нея. Там руснаци, тук непоносима дъщеря. Прибира парите, но в същото време ругае: Кога най-сетне ще престанете от сутрин до вечер да блъскате нещо, постоянно да премъквате разни неща от едно място на друго, кога най-сетне ще се спрете и двамата? Като умрем ще се спрем, каза жена ми…
Той взема косата. Хваща я по начина, по който я държах аз. Замахва два пъти. Поклаща глава. – Ами! Така не става. Трябва да се държи ей така: така, както се държи там, у нас.
Тбилиси, Варкетили; пролетта на 2015 г.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
