„Не ме събуждай в сряда“ от Луиза Абраамян (изд. „Ерове“) предлага на читателя една история, вдъхновена от реални събития, разказваща за стръмните стъпала в живота, за изборите, за страховете, за силата.
Елена, търсейки себе си и любовта, се сблъсква с най-големите си страхове. Тялото ѝ я изправя пред изпитания, които изглеждат необясними. Диагнозата е трудна, дори невъзможна за поставяне, но причина съществува и тя е скрита дълбоко в ума ѝ.
Авторката Луиза Абраамян е родена в Сливен през 1995 г. Започва да свири на цигулка на 3-годишна възраст и обожава музиката. Завършва „Софтуерно инженерство“ и „Бизнес мениджмънт“ в София. Там се заражда идеята да напише история, базирана на нейния живот и този на сестра ѝ Елена.
Прочетете откъс от романа при нас.
– Кафе? – подсмихна се той със сънливите си очи, които забелязах чак сега.
– Не пия кафе.
– Добре, значи, можеш да ми правиш компания – тонът му беше заповеднически.
Надигнах се от бюрото и се запътихме към кафенето.
– Е, вчера видя ли се с гаджето ти? – нагло ме попита Мартин.
– Първо, нямам гадже, и второ, не смятам, че това е тема за разговор в офисното кафене.
– Да не би да намекваш, че трябва да се видим извън офиса някой път? – подсмихна се подигравателно.
– Нямах предвид това… аз просто казвам, че…
– Виж – Мартин се изправи леко и придърпа стола ми към себе си, – харесваш ми, Елена. И не смятам да го крия.
Стоях с широко отворени очи пред него и реших да му задам единствения въпрос, който умът ми не побираше.
– Но, защооо? Защо харесваш точно мен, не разбирам, има толкова много други жени, които са изградили перфектна визия и кариера и искат да бъдат с теб?
Мартин се засмя и се облегна на стола:
– Еми… просто така, какъв е този въпрос?!
Целият ден прекарах, чудейки се какво се случва, и каква висша сила се опитва да се подиграва с мен. Въпреки че харесвах Мартин, не усещах онази тръпка, по простата причина, че беше заменена от притеснение, че всичко е толкова грешно. Как можеше аз, момичето, което е изгледало всички романтични комедии, трагедии и т.н., да изпадне в добре познатата ситуация – „шеф – подчинена“, и да си мисли, че нещо може да се получи. Бях твърдо решена да си избия всички фантазии от главата, защото веднъж вече си бях патила с Алекс и не исках да минавам през сърцераздирателни истории. Защо не можеше просто да поддържам прекрасните си отношения с Тео, който, между другото, не ме беше търсил от няколко дни. Защо винаги трябваше да търся голямата любов, голямата тръпка, страстно главозамайващо изживяване? Защо не можеше всичко да е просто, спокойно и уравновесено?
След работа разказах всичко на София, докато се гримираше за поредната си смяна.
– Еее, Ели, значи, си била златотърсачка, ааа, само изглеждаш невинна, ха-ха.
– Стига, София, наистина не знам какво да правя.
– Добре де, шегувам се. Какво толкова си се притеснила, и какво, като ти е шеф, и какво, като търсиш емоция? Ами млада си, искаш да опиташ от живота.
– Да, но защо точно с него, от километри се вижда, че този човек не е за мен. За сметка на това пък с Тео се разбираме толкова добре, всичко беше толкова просто, и все още може да бъде.
– Ох, стига, с Тео нямате истински отношения. Виждате се от дъжд на вятър, целувате се малко и това е. Само да запълните време, нито той е влюбен в теб, нито ти в него.
– Да, и това му беше хубавото…
– Стига унива за глупости, хайде в петък с мен на парти. Имам покани за новия клуб, който ще отварят в центъра, казаха, че ще е много готино.
– Ооох, само партита са ти в главата.
– Ха-ха-ха, ами не съм като теб, депресарка.
София ме замери с шоколадов бонбон и покана за партито. Обу дългите над коляно ботуши и отпраши. Страхувах се, че отново оставам сама с мислите си, затова започнах да пиша една от курсовите си работи, които бях започнала да отлагам много. Работих до към 3 часа и все още имах енергия. За сметка на това, когато станах за работа на другия ден, нямах никаква. Тъмните кръгове под очите и безформената ми коса го издаваха. Мартин не ми продума нищо цял ден, освен заядливото: „Може би все пак трябва да пробваш да пиеш кафе?“. Цяла седмица нищо, нито вест от Тео, нито дума от Мартин, нищо.
Още в петък на обяд София ми писа, за да ми напомни за партито. Казах ѝ, че не ми се ходи, а тя ми отговори, че ако не отида с нея, ще ми се разсърди до живот, ще се изнесе от стаята и ще се погрижи да ми настанят някоя отвратителна съквартирантка. Отвърнах ѝ, че по-гадна от нея трудно ще намерят. Гледката, която заварих, щом се прибрах от работа, беше умопомрачаваща. София си правеше кола маска на краката, беше пръснала тоалети и обувки по леглата и в същото време се опитваше да избере подходящ сутиен, който да направи гърдите ѝ по-големи. Всичко това на фона на страшно усилена музика. Тя ме посрещна с чаша вино и сладки:
– Хайде, Елиии да се приготвяме, започвай да пробваш дрехите, или пък може би първо искаш да се изкъпеш, косата ти изглежда малко ммм… ха-ха.
– Ама аз си измих косата снощи…
– Нищо, нищо, вземи си един душ и те чакам да пробваш нещата, които ти подготвих. Ако искаш, вземи моя шампоан, че твоя нещо май не ти действа много добре, ха-ха.
Изгледах я отегчено, отпих няколко огромни глътки вино и влязох да се къпя. За протокола, косата ми си изглеждаше наред. Тоалетите, които ми беше извадила, бяха от разголени, по-разголени, затова стигнахме до компромисен вариант от нейна блуза с деколте и мои джинси. Изправихме си косите, гримирахме се, а аз лично се и понапих от двете чаши вино, които погълнах. Права беше, че се чувствах по-добре. Може би трябваше да стана битов алкохолик, виното ме развеселяваше. Към 23 ч. си извикахме такси, в което не спряхме да се кикотим. София ми разказа, че излиза с някакво момче и нещата вървели много добре. Щяла да ме запознае с него тази вечер. Беше ми интересно да го видя, защото не познавах нейния тип, а и от моето мрънкане не ѝ оставаше време да ми сподели.
Партито вече беше започнало. На входа раздаваха напитки, танцьорките се бяха облекли в розови перести костюми и обикаляха бара. Мястото изглеждаше доста кичозно и натруфено, каквито бяха и хората вътре – силиконови красавици и богати бизнесмени. Със София заехме две места на бара и си поръчахме питиета. Не трябваше да пия още много, защото чашите вино още не ме бяха пуснали. Докато си го помислих, София беше поръчала шотове и ми ги навираше в лицето. Е, какво да се прави, все пак не излизам всяка вечер. Музиката беше хубава, въпреки, че след третия шот вече не ми пукаше, можех да танцувам на каквото и да е. Приятелят на София се появи отнякъде и тя с широка усмивка ни запозна. Момчето беше на нейната височина, симпатичен, но не бих казала, че имаше кой знае какво излъчване. София винаги казваше, че е добре да не харесваме гаджетата си, защото приятелството е по-важно, и в случая нямаше абсолютно никаква опасност. Вече усещах, че във вените ми тече повече алкохол, отколкото кръв. Коктейлът ми беше достатъчно сладък, за да го пия като сок, но далеч не беше.
Реших да се оттегля от дансинга и да седна до бара, но щом тръгнах в тази посока, видях познат силует. Висок, едър, перфектно изтупан, широка пленяваща усмивка и часовник на стойност 3 мои заплати… да, беше той. Стоях на ръба на дансинга и се чудех какво да направя, да отида до тоалетна, да си отида до мястото и да се надявам, че няма да ме види, или да си плюя на петите. Стори ми се обаче, че той ме видя, защото очите му замръзнаха в една точка и заедно с мъжа, с когото говореха, се обърнаха към мен. Реших, че ще е глупаво да се престоря и да обърна гръб и се запътих към мястото си. Мартин ме гледаше настоятелно и се усмихваше, но не дойде. Опитах се да покажа на София с жестове, че това е той, но тя се провикна:
– Каквооо, искаш до тоалетна ли?
След час решихме да се прибираме и извикахме такси. София и нейният не спираха да се натискат, а аз стоях отегчена до тях. Щом таксито пристигна, София ме погледна виновно и каза:
– Ъъъ Ели, ти направо се качвай, ние ще хванем друго такси.
– Аха, значи, няма да се прибираш, добре.
Пияната ми глава ме накара леко да се подхлъзна до вратата на таксито, но овладях положението. Посегнах да отворя предната врата, когато нечия ръка ме спря.
– Не си ли чувала, че дамите се возят на задната седалка?
Мартин стоеше до мен и стискаше цигара в ръка. Краката ми буквално се подкосиха. Той отвори задната врата и ме подкани да вляза.
Седна до мен и затвори. Очите му бяха зачервени, а от дъха му се носеше аромат на уиски и цигари. Личеше си, че е прекалил с алкохола, както бях и аз. Той продиктува на шофьора адреса ми, приближи се до него и му каза: „Карай бавно“. След тези думи очаквах да се обърне към мен и да ми се нахвърли, но Мартин ме хвана за ръка и се приближи. Не издържах, исках да ме целуне повече от всякога, а алкохолът допринасяше още повече. Той прехапа устните си и доближи лицето си до моето:
– Нали си чувала, че точно моментът преди целувката е най-сладък, а не самата целувка?
– Всъщност, не съм и съм почти сигурна, че мога да го опровергая – не знам откъде ми дойде смелост да го кажа, но след това Мартин ме притисна и ме целуна по най-уникалния начин.
Все едно не бях в такси, а някъде на друга планета, само с него. Присъствието му ме опияня ваше още повече. Въпреки че шофьорът караше с 40, времето сякаш летеше и само след минути щях да съм пред блока. Не можех да повярвам какво се случваше – аз, Елена, се натисках с Мартин, шефа ми, на задна седалка на такси… Така ли щях да градя кариера, така ли щях да се издигам във фирмата. Не знам защо мислех за тези неща, докато мъжът от сънищата ми ме целуваше. Поне като правех глупост, трябваше да ѝ се насладя.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
