„Мадам Екзюпери и звездите на небето“ от Софи Вияр (изд. „Лемур“, преводач: Светлана Старирадева) е проницателен биографичен роман, който предлага вълнуващо пътуване до Буенос Айрес, Париж, Казабланка, Лонг Айлънд и дори до звездите с историята на смелата жена, която вдъхнови „Малкият принц“.
1930. Когато младата художничка Консуело среща Антоан дьо Сент-Екзюпери на парти, това е любов от пръв поглед. Жизнерадостната латиноамериканка се превръща в муза на енигматичния пилот, който всъщност предпочита да пише и рисува. „Малкият принц“ идва от неговите безсмъртни чувства към нея: Консуело е любимата роза, която принцът иска да защити със стъклена камбана и за която той постоянно мисли.
Книгата прави Антоан известен по целия свят, но реалният живот с него е всичко друго, но не и лесен. Консуело се бори с изневерите му и се стреми най-накрая да излезе от сянката на известния си съпруг като успешна художничка, докато Антоан не се впуска в съдбоносен разузнавателен полет над Средиземно море през 1944 г.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Пристанището на Алмерия, Андалусия,
февруари 1931
Слънцето сияеше на безоблачното небе и изпращаше благотворната си топлина към голите ръце на Консуело, подаващи се от копринената рокля, която с яркочервения си цвят напомняше на костюм за фламенко. Консуело, разбира се, искаше да изглежда шик за Антоан, но все пак се наложи да се загърне с малък вълнен шал, защото февруарското слънце в Андалусия още не беше толкова силно, колкото ѝ се искаше. Обаче колко прекрасно беше тук! Тя чуваше водата да се плиска в зида на кея под нея. Чайки крещяха над пристанището, карайки се за една скумрия. Рибари, току-що завърнали се от морето, кърпеха мрежи, седнали на столове малко по-нататък, подхвърляха си шеги и се смееха гръмогласно.
Консуело също беше в чудесно настроение, грижливо гримирана и фризирана. Самото пристигане в андалуския пристанищен град с неговите палми, с мавърските сгради, украсени със зъбери, кули и орнаменти, ѝ вдъхна увереност. Испанските шеги, долитащи в момента до ушите ѝ, почти я доведоха до еуфория. Беше на великолепно място, където хората ходеха на почивка. И скоро щеше да види Антоан!
Засенчи очи с ръка и погледна към презокеанския лайнер – големият тежък кораб бе акостирал в залива, съвсем близо до пристанището. Беше хвърлил котва там, тъй като пристанищните води не бяха достатъчно дълбоки. От един пристанищен работник Консуело научи, че на борда имало технически проблем. Забелязали го и докладвали за него още много морски мили преди брега, понеже не можели да го отстранят собственоръчно. Сега на кея се подготвяха механици, облечени в работни костюми. Те товареха инструментите си на една рибарска лодка, за да отплават до лайнера и да му дадат възможност да продължи по маршрута си до Марсилия. Старият рибар, на когото този курс щеше да донесе хубава печалба, стоеше със скръстени ръце до руля и гледаше. От време на време той отправяше одобрителен поглед към Консуело в нейната красива рокля.
Тя се концентрира върху презокеанския параход и даже извади от чантата оперния си бинокъл, който специално си беше донесла. Къде ли беше Антоан? Претърси с поглед палубата, но не го откри. Нито на горната, нито на някоя от долните. Сигурно вече беше слязъл от борда. Обърна се и претърси терена на пристанището. Но не откри Антоан никъде.
– Отплаваме. Искате ли да се качите, сеньора? – попита внезапно старият рибар и ѝ отправи беззъба усмивка.
– Да се кача? – погледна го тя неразбиращо.
– Е, до парахода. Май търсите някого на борда.
Ах, да, por qué no? Напъха бинокъла в чантичката си. Очевидно Тонио още не беше на сушата, може би трябваше да отиде да го вземе. Или пък щяха да обсъдят всичко на борда. Може би щеше да се запознае и с госпожа майката. Точно така! Вероятно това беше причината Антоан да я повика тук: искал е Консуело да размени поне няколко думи с майка му, преди да започне сватбената подготовка с цялото семейство.
Хвана се за ръката на един механик, който ѝ помогна да се качи в люлеещата се лодка, където миришеше на риба и сол. Старият рибар потегли, насочвайки се към огромния презокеански параход. Колкото повече се приближаваха, толкова по-голям и заплашителен ставаше корабът. Консуело забеляза раковините, полепнали по него, драскотините по железния му корпус, ръждата по котвената верига. А Антоан все още го нямаше никакъв, за да се наведе от палубата и да я повика.
– За кого да съобщим, сеньора? – поинтересува се механикът.
– Да съобщите?
– Можете да се качите на борда, само ако се идентифицирате. На борда не може просто хей така да се качи някой без билет, нали?
Консуело се замисли. Не беше редно, разбира се. Но сигурно скоро щеше да е факт и щеше да улесни достъпа ѝ.
– Съобщете за мадам дьо Сент-Екзюпери.
– Добре. Почакайте, моля.
Механикът слезе по спуснатата стълба и изчезна в търбуха на парахода. След няколко минути на стълбата се появи не той, а Антоан!
Изглеждаше зашеметяващо: с леко загоряла кожа, с риза с навити ръкави, преметнат през раменете пуловер, със слънчеви очила, вдигнати на главата му, имаше някак отпочинал вид. Погледна я и цялото му лице светна:
– Ти дойде! Птичето ми! Дойде при мен! – Вместо да я покани да се качи, той слезе по стълбата и скочи до нея в лодката. – Закарайте ни на сушата! – подвикна към рибаря и пъхна банкнота в ръката му. – Бързо!
– Но… – Рибарят погледна банкнотата, а после – люка на парахода.
– Механиците ще са заети поне час. Няма да искат да се връщат сега. Вместо това откарайте нас! Искам да отида на сушата! – Той здраво притисна към себе си все още безмълвната Консуело и я целуна. – Не издържам повече на големия кораб и… без теб. Искам да стъпя на европейска земя с любимата си жена и да се насладя на аромата и великолепието на портокаловите горички на Валенсия.
Консуело усети аромата на одеколона му, почувства силните му ръце и здравите мускули на гърдите му, когато я взе в обятията си. Чу гръмкия му глас и видя как блестят очите му. Но той не можеше да отпраши просто така!
– Ами майка ти?
– Корабът ще я откара до Марсилия. Ние ще тръгнем с колата по прекия път по суша. Испания е толкова красива и искам да я преживея с тебе! Само с тебе, моя огнена райска птицо. – Той я огледа от глава до пети. – Колко си красива! – Сетне нареди на рибаря да потегля. – Тръгвайте де. Искам да стъпя на твърда земя най-сетне.
– Но майка ти ще се притесни.
– Ще ѝ изпратя телеграма по пътя. – Разсмя се. – Вече съм голям.
Консуело не беше съвсем сигурна в това. Но най-важното беше, че Антоан е тук. Искаше да е с нея. Да ѝ покаже портокаловите горички на Валенсия.
Тя се гушна в него, докато старият рибар ги откара до кея.
До пристана, откъдето започваше новият им живот.
Очевидно беше, че Антоан иска да е част от този живот. По-късно щеше да му разкаже за плановете си да следва. Сега от значение бяха единствено те двамата. И портокаловите горички на Валенсия.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.
