Ако искате да се срещнете с авторката на „Дъщерята на Калояна“ в последните дни от нейния земен живот, прочетете „Писателката“ от Владо Трифонов (изд. „Лемур“). Фани Попова-Мутафова е мъдра, очарователна, талантлива и… противоречива! Следва призванието си и упорито се старае да се приспособи към сменените политически условия – единствен начин забележителните й исторически романи да бъдат преиздадени при новата власт.
Този роман е за разкаянието и силата на духа, приспособимостта, любовта. За компромисите, които се налага да правим през различните етапи от своя живот в полза на творчеството си, близките си, собственото си оцеляване. Но и заради облагите и почестите, и цената, която трябва да платим.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Ден десети
Наближаваше време за интервюто и Фани стана да се приготви. Този път ще облече тъмната блуза с бяла яка, която Чавдар ѝ подари преди повече от 50 години. Още ѝ става, макар тогава да беше слабичка, крехка девойка.
Помисли си, че след като журналистът разпитва за нейния живот така настойчиво, редно е тя също да го разпита за неговия. Семеен ли е? Младото момиче, с което идваше при нея, приятелка ли му е? Той я представя за негова студентка, но на Фани ѝ се струва, че тази Ренета е нещо повече от студентка.
Искаше да го попита за родителите му – какви са, обичат ли го, той обича ли ги? Спомни си своите родители. Майка ѝ не искаше да чуе за голямата и единствена любов на дъщеря си – Чавдар. С незавършено образование бил. Беден – прехвърлил цялото наследство на сестра си. На всичкото отгоре писател, който пише неща, дето само той си ги разбира, а и това не било сигурно. Самата тя не обичаше книгите и почти не четеше. Виж, баща ѝ беше нещо друго. Със завършена генералщабна академия в Торино, генерал-майор, носител на ордени и военни отличия, преподавател… Той беше опората ѝ в писането, както и в нейната връзка с Чавдар.
Връзката ѝ с Чавдар. Сега като се замислеше, това бяха шантави години! Не, не можеше да каже, че любовта им е била дива. Но пък беше истинска и продължи дълго. Всъщност никога не е спирала. Сигурно така ще е и на другия свят, щом отиде при него. Да, караха се кой да разтреби масата, но тя беше щастлива. В Мюнхен ядяха всеки ден леща, но тя беше щастлива. После се роди синът им Добри2 и тя пак беше щастлива. Не се оплакваше от липса на щастие, при всички трудности, с които се сблъскваха всеки ден в банкрутиралата Германия.
Когато Народният съд я осъди и вкара в затвора, тя успя да вземе една малка негова снимка със себе си. Говореше му да не се предава, каквото и да се случва. Че тя също няма да се предава. Знаеше, че той я чува там, в трудовия лагер, където го бяха въдворили без съд и присъда, и това му дава кураж.
Разтърка силно дланите си една о друга, за да ги стопли. Този вечен студ в тази вечно неотоплена стая ѝ напомняше за студа в единичната килия на затвора. Но тук поне си беше вкъщи. Сигурно и журналистът бере студ като идва при нея, затова му каза да се облича по-дебело.
Какво ли се е приготвил да пита днес? Можеше да му разкаже за онези „литератори”, които, преди Народният съд да я осъди, се надпреварваха да я хвалят, а след това се съревноваваха кой по-убедително да я охули. Като онзи злощастен критик, който пишеше за историческите ѝ романи хвалба след хвалба, а после ги изкара, че са царско-болярски и че хвалят висшата класа, вместо да разкриват тежката участ на народа.
Но пък от друга страна щеше да излезе, че се оплаква от несправедливостите на своите ужким колеги, така че по-добре да не отваря тази тема. Да, тя познаваше лабиринтите на коварството, умееше да се ориентира в тях – ненапразно ѝ се носеше славата на изкусна авторка на исторически романи – и беше наясно какво значи три пъти да се целунеш с някого, а на четвъртия да му забиеш нож в гърдите. И все пак коварството на продажната литературна критика ѝ идваше в повече. Само че да се жалва пред един все пак непознат човек – това не!
По-добре да му разкаже за… – нареждаше си шепнешком, в очакване всеки момент журналистът да се появи.
…
Зарадва ми се. Този път сякаш повече, отколкото обикновено.
– Знаете ли, че преди да влезете си мислех за вас. Какво ще ме питате, какво да ви разкажа…
– И аз си мислех за вас, как ще ми разкажете за вашата майка, за баща си, за вашия съпруг.
– За моята майка… Дано не ме чува. Да говори човек за родителите си не е лесно. Ще бъда честна – бях по-близка с баща си. Гордеех се с него. Харесваше ми как чете, как пише. Не беше писател, но пишеше красиво и умно. Той обичаше словото. Майка ми – не. Тя мразеше книгите. Но това не го пишете.
– Мразела е книгите?
– Ядосваше се, че чета. Затова ставах през нощта и четях на светлината на горящите въглища в печката. Представяте ли си? Но тя и тогава не ме оставяше на мира, идваше, грабваше книгата и я хвърляше на земята. Питах я защо го прави.
– Какво ви отговаряше?
– Че ако отново ме види с книга, ще я накъса на парченца.
– Била е странна жена.
– По-странното е, че нейна учителка по литература е Екатерина Каравелова. Същата госпожа Каравелова дотам се разчувствала от едно съчинение на майка ми, че чак се разплакала. Тъй хубаво било написано. Може и да е истина, не съм го чела. Но трябваше ли да намразва всички останали, които също пишехме? Трябваше ли да ни преследва за това? Ако наистина е имала дарба за писане, не беше ли редно да ни поощрява – мен, мъжа ми? Да ни дава кураж да пишем…
Мълчах.
– Майка ми се смяташе за писател и не искаше да дели с никого тази титла. Нито с баща ми, нито с мен. А когато дойде мъжът ми, тогава намрази и него. Как така той ще пише? Откъде накъде! Писател в тази къща е само тя и никой друг да не е посмял да отнема това нейно право! Опитвам се да ѝ простя и все не мога.
– Може би този тормоз ви е амбицирал да станете писателка.
– На мен ми беше дадено да пиша Отгоре. Аз бях призвана да пиша. Майка ми го знаеше, чувстваше го, но не го приемаше.
– Възможно е тайно да ви е завиждала – обадих се предпазливо.
– „Най-силното ми преживяване” – така се наричало онова нейно съчинение. Било по повод смъртта на баба ми, нейната майка. Но защо ви говоря всичко това? Би трябвало отдавна да съм го забравила, след толкова години. Хората трябва да разказват добри неща за майките си, не лоши.
Не знаех какво да кажа, а Фани продължаваше отнесено:
– Обличах се в нейните дрехи, оглеждах се в огледалото, представях си как чете моя книга и се радва. Детски илюзии, които още не са ме напуснали.
…
Дали съм обичала съпруга си? Но аз не го ли разказах вече?
– На мен не сте.
– Няма съмнение, че съм го обичала, след като се омъжих за него, въпреки несъгласието на майка ми. Какви ли аргументи не изкарваше тя, за да ме разубеди. Беден бил и нямало надежда някога да забогатее, не бил от нейния ранг, писател някакъв, който сам дори не може да си разбере написаното. Но аз бях категорична: не, това е човекът! След подобни приказки любовта ми още повече се засилваше.
Опитвах се да обясня, че достойнствата на Чавдар не са в неговите пари, а в ума му. В неговата безкористност. В добротата му… – все неща, които не се измерваха в пари, защото бяха безценни. Но тя не мирясваше. Дори взе на подбив, че ето на, не стига, дето е завеян писател, ами има и официално удостоверение за бедност, издадено в Севлиево. Не знам как го беше разбрала и го разправяше по повод и без повод. Да не остане някой, на когото да не му е ясно, че нейният бъдещ зет е освидетелстван бедняга.
Заявих, че за кого ще се омъжа решавам единствено аз, Фани, и моят избор се нарича Чавдар Мутафов. Пък кой каквото ще да мисли, кой каквото иска да казва зад гърба ми. И се взехме. Родих му син – значи наистина съм го обичала. Чувах подмятания, че повече обичам националсоциализма и Хитлер, отколкото своя съпруг, но думите се удряха в мен и отскачаха като стъклени топчета.
– Досадих ли ви?
– Не, разбира се.
– Истината е, че Чавдар ме боготвореше. Наричаше ме с най-мили думи – освен талантлива писателка, за него бях любимата жена и аз го чувствах всеки път, когато ми подаваше ръка или държеше палтото ми.
Гледах замечтаното ѝ лице и се опитвах да си го представя.
– Само професиите и хобитата му бяха достатъчни, за да се разбере какъв всестранно развит и даровит човек беше той – продължаваше Фани. – Словослагател, книговезец, коректор, цигулар, хорист в църква, стенограф, машинен инженер… Да изреждам ли още? Електротехник, шлосер, стругар, писател, архитект, художник, фотограф… Но за майка ми това не беше достатъчно. Според нея нещо липсваше в тази палитра от умения и знания – пари! Беше ми криво, но не го показвах.
– Чел съм романа му „Дилетант” – намерих за нужно да кажа.
– Романът му „Дилетант”! Тъжна картина на измамния живот. Хора без цвят, без мирис, без лица, без минало и бъдеще, човеци-предмети.
Как само умееше той да подреди думите: ” … животът като люспи на голямо уморено животно”. Или: „Навсякъде стени, сякаш въздухът е затворен в клетки, в хиляди четвъртити повърхнини, които го погребват под сивата си материалност.”
– Сложен изказ, малко неразбираем…
– Вижте, за да се напише подобен роман, се иска друга сетивност – неговата, Чавдар-Мутафовата сетивност. Друг въпрос е, че никой издател не искаше да го издаде. Аргументите им бяха, че няма читател, който би поискал да чете подобна идиотщина. Да се интересува от съдбата на персонажи-кукли, загиващи в несъответствия и неразбирателство със света, който свят не е свят като свят, а лабиринт от гадости. Алогизми, които имаха смисъл единствено в неговото съзнание – изчанчено, по думите на издателите.
„Жената е дисонанс в хармонията на душата” – аз не можех да пиша така. Той беше като писането си – състрадателен и нежен. Загадъчен и неразбираем.
Един близък негов приятел, юрист, високообразован, му написа писмо: „Няма ли да се ориентираш малко към реалността, или само от упоритост ще продължаваш да пишеш все по-непонятни неща?” Чавдар не се обиди, дори се развесели.
След това дълго откровение Фани пое въздух, изпусна го и каза със замижали очи:
– Някои смятаха, че повече от мъжа си, повече от сина си и от себе си дори съм обичала своето творчество. Че от всичко съм можела да се лиша, на всичко съм можела да обърна гръб, без скръб и разкаяние, но не и на писането. Че без моите средновековни герои, които непрекъснато се въртели в главата ми, е нямало да оцелея. Не знам. Може и така да е било. А може само така да е изглеждало.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
