В дългоочакваното продължение на „Цветя над ада“ от Илария Тути главен комисар Тереза Баталия, криминален профайлър с четири десетилетия опит в италианската полиция, се завръща със смразяващ случай. Насилие, погребано от времето, изплува отново в „Спящата нимфа“ (изд. „Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) със забравен от десетилетия случай, който се озовава на бюрото на главен комисар Тереза Баталия.
ДНК анализ разкрива, че картина от последните дни на Втората световна война съдържа тъкан от човешко сърце. Тереза успява да проследи доказателствата, които я отвеждат до един от най-изолираните и недокоснати региони на Италия, за да нахълта в света на малобройна група хора, ревностно пазещи своята идентичност и традиции, забулени в тайни.
Прочетете откъс от криминалния трилър при нас.
1
Лицето на Масимо Марини ясно се открояваше на слънцето, което се промъкваше под миглите му, превръщайки кестенявия цвят в огнени отблясъци. Стъпките му нервно отекваха по улицата, заобиколена от тайнствени градини, скрити от човешкия взор с плътни стени. По-високите клони на магнолиите надничаха отгоре и успяваха да хвърлят едри тичинки, които хрущяха под обувките. Все едно че човек тъпчеше живи същества и зад него оставаше проснат килим от умиращи създания. Пролетният следобед се влачеше лениво, но едно смущаващо черно петно в края на зрителното поле предвещаваше промяна. Въздухът наелектризирано припукваше, заразявайки инспектора с безпокойство.
Художествената галерия „La Cella“ беше обозначена с месингова табелка, закачена върху неравната мазилка на една сграда от шестнадесети век. Отражението на очите му върху метала беше изкривено също като настроението му. Масимо разви надолу ръкавите на ризата си и си облече сакото. Когато натисна звънеца, чу щракането на отварящата се ключалка. Бутна обкованата врата и влезе.
Приятната топлина на деня остана зад прага. Вътре го обгърна влажна сянка.
Подът беше на черни и бели шахматни квадрати, една широка мраморна стълба се виеше към втория етаж. Светлината проникваше от високите витражи и се отразяваше в огромния полилей, изработен от стъкло от Мурано, пращайки смарагдови проблясъци към полутъмния партер. Носеше се ухание на крем. На Масимо тази миризма му напомни на тамян, на мрачната църква с безкрайните псалми и строгите погледи на баща му, когато той, още дете, проявяваше нетърпение. Усети как слепоочията му започнаха да пулсират.
Сред тишината на това място, сякаш от различно измерение, вибрацията на мобилния му телефон прозвуча като идваща от друг свят.
Измъкна телефона от вътрешния джоб на сакото си. Апаратът трепереше върху дланта му като изкуствено сърце, плоско и студено, и все пак Масимо знаеше, че от другата страна на линията имаше едно друго сърце, истинско, в което любов и ярост, разочарование и болка се биеха като два изгладнели звяра с яростно оголени зъби. Неговото мълчание ги беше направило още по-гладни. Вече от няколко седмици този номер звънеше настоятелно по няколко пъти на ден.
Не отговори. Някаква горчива смесица от разкаяние и чувство на вина изпълни устата му. Изчака да спре да звъни, после изключи апарата. Спусна се по стълбището, следвайки извивката на стъпалата от ковано желязо, които се развиваха спираловидно до приземния етаж. Някакви приглушени гласове долитаха от полумрака. Последва слабоосветен коридор, врата с шагреново стъкло и накрая – галерията.
Най-после „La Cella“. Таванът беше сводест, от грапави тухли, а шистовият под – лъскав. Голяма част от мазилката беше изстъргана, за да се види оригиналният камък. Във всеки един момент светлината падаше върху някое от изложените произведения, карайки го да изплува от полусянката като някакво бижу. Бронзови статуи, стъклени вази и абстрактни картини с ярки цветове бяха героите на тази малка подземна сцена.
Инспекторът последва посоката на гласовете и откри групичка хора в най-обширната зала. В двата края на помещението стояха двама полицаи в униформа. По-нататък видя Паризи и Де Карли, които бяха облечени цивилно. Първият, тъмен и атлетичен, говореше по телефона. Вторият, слаб и отпуснат като подрастващ, го гледаше, суфли райки от време на време. Те бяха неговият екип, откакто беше поискал да го преместят от големия град в това провинциално градче. Промяна в курса, с която вярваше или по-скоро се надяваше да намери отново спокойствие и начин да започне отначало. В действителност беше намерил много повече, но спокойствието беше останало като химера, бълваща пламъци, които го изгаряха, щом се опиташе да се приближи.
Отиде при тях и ги поздрави с кимване.
– За какво става въпрос? – обърна се към Де Карли.
Колегата му си оправи джинсите, които се смъкваха непрекъснато и отвърна:
– И ние не знаем. Още нищо не са ни казали. Пълна мистерия.
– Тогава защо ме повика по спешност?
Паризи закри с ръка микрофона на телефона си и посочи с брадичка в противоположната посока.
– Защото тя има нужда от нас. А също и от теб.
Погледът на Масимо се впусна в търсене на жената, която през последните месеци беше превърнала всеки миг от живота му в ад и все пак именно заради това го бе върнала към живота. Първото нещо от нея, което видя, бяха стъпалата ѝ, едва забележими зад краката на двама агенти. Беше обута с чифт сникърси с повдигната подметка. Забеляза как преместваше тежестта на тялото си от левия на десния крак, за да ги облекчи за малко.
„Изморена е“ – помисли си Масимо. Макар и да нямаше представа за причината, поради която беше завела екипа си в „La Cella“, знаеше, че тя последна щеше да напусне това място.
Полицаите се отместиха и най-после той я видя, застанала между бронзовата скулптура на едно сърце, наполовина втечнено, и чифт висящи от тавана плексигласови криле. Сърце и душа, като нея.
А също и решителност, толкова силна, че понякога изглеждаше, че ще смачка стоящия до нея, ала тя го сграбчва ше в последния момент и го повдигаше, за да го отнесе към върховете си.
Естествено, не ѝ липсваше и известна доза проклетия. Не бяха само шестдесетте ѝ години, за които подсказваше измореният ѝ вид. Виждаше се, че се измъчва вътрешно, нещо, на което Масимо още не бе дал име и което, изглежда, намираше отзвук в тефтера, който тя винаги стискаше в ръце. Винаги щом можеше, си водеше трескаво записки.
Отиде при нея. Забеляза как примигна леко, нищо друго, с което да засвидетелства присъствието му. Дори не се обърна. Беше пъхнала дръжките на очилата си в устата и същевременно дъвчеше нервно някакъв бонбон.
– Надявам се, че поне не съдържа захар – каза ѝ той.
Най-после тя го погледна, но за не повече от секунда.
– Наистина ли мислиш, че това е твоя работа?
Гласът ѝ беше дрезгав, сух, макар че се долавяше и присмехулна нотка.
– Но нали сте диабетичка, госпожо комисар. А би трябвало и да сте учтива госпожа… – измърмори Масимо, като не обърна внимание на ругатнята, която последва. Познаваше добре тази игра, но почти никога не печелеше.
Сетне тя престана да инквизира очилата си.
– Днес не е ли свободният ти ден, инспекторе? – попита го, впивайки в него онези проклети очи, които виждаха доста по-надълбоко от повърхността.
Масимо се усмихна едва-едва.
– А вашата смяна не свърши ли току-що?
– Колкото и да се стараеш, няма да можеш да скриеш слабостите, които проявяваш напоследък, Марини.
Масимо реши да не рискува и да не се впуска в опасни възражения. Вместо това огледа внимателно жената, която, изглежда, вече беше загубила всякакъв интерес към него. Не стигаше дори до гърдите му, но имаше навика да прегазва егото му като танк. Беше почти два пъти по-възрастна от него, но неговата енергия свършваше много преди нейната. Маниерите ѝ често бяха груби, а каскетът от коси, който обрамчваше лицето ѝ, беше в невероятен чер вен цвят, будещ недоумение у тези, с които разговаряше. Всичко това би било неприемливо у всеки друг, но не и у нея.
Тереза Баталия лаеше като куче, а се намираха и такива хора, които се кълняха, че са я виждали и да хапе, в буквален смисъл.
– Всъщност защо сме тук? Какви са всичките тези мистерии? – попита Масимо, за да я върне обратно на терена, по който изглеждаше, че тя тича по-бързо от другите: този за залавяне на убийци.
Тереза Баталия гледаше право пред себе си, сякаш се взираше в някого с присвити очи и мрачни мисли, прозиращи иззад челото ѝ. Когато му отговори, той разбра, че тя изучаваше някоя жертва: лице в лице, сърце в сърце.
– Единствено число, инспекторе, не множествено. Мистерията е винаги само една – изрече комисар Баталия и се зае да чисти стъклата на очилата си, както правеше всеки път, когато разсъждаваше над нещо. Така ѝ беше по-лесно да подреди мислите си. – За какво бихме били тук, ако не за да разрешим мистерията на една смърт?
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
