Време за четене: 10 минути

„Роклята“ от Дженифър Робсън (изд. „Прозорец“, преводач: Симона Калева) е завладяващ исторически роман за една от най-известните булчински рокли на двадесети век – сватбената рокля на кралица Елизабет – и възхитителните жени, които са я ушили.

Лондон, 1947 г.: Сполетени от най-суровата зима в живата си памет, измъчвани от тежък недостиг и хранителни дажби, хората от следвоенна Великобритания живеят в тихо отчаяние въпреки скорошната победа на нацията си. Сред тях са Ан Хюз и Мириам Дасин, бродиращи в прочутата модна къща на Норман Хартнел. Помежду им разцъфва невероятно приятелство, но техните надежди за по-светло бъдеще са подложени на изпитание, когато са избрани за създаването на сватбената рокля на принцеса Елизабет – възможност, която се случва веднъж в живота.

Торонто, 2016 г.: Повече от половин век по-късно Хедър Макензи се опитва да разгадае мистерията на набор от бродирани цветя, наследство от покойната ѝ баба. Как нейната любима баба, жена, която никога не е говорела за миналото си във Великобритания, се е сдобила с безценните бродерии, които толкова много приличат на мотивите на зашеметяващата рокля, носена от кралица Елизабет II на сватбата ѝ преди почти седемдесет години? И каква е връзката на нейната баба с прочутата майсторка на текстила и оцеляла от Холокоста Мириам Дасин?

Прочетете откъс от романа при нас.

ПЕТА ГЛАВА

Мириам

2 май 1947 г.

Беше готова.

Костюмът ѝ беше съвършен – прекрасното вталено сако и дългата обемна пола напомняха моделите на монсеньор Диор, но не бяха чак толкова крещящи и модерни. Тя знаеше, че тук в Англия не са запознати с новата мода, нямаше и как с техните дневни дажби и купони, а не искаше да ядосва никого, напомняйки на хората за това, което не можеха да имат.

Ръкавиците ѝ бяха бели, обувките лъснати, а шапката – елегантна окръжност от черна слама – перфектно пасваше на главата ѝ. Портфолиото ѝ се състоеше от мостри от работата ѝ, препоръка от монсеньор Ребе и най-вече от препоръчителното писмо от Кристиан Диор.

Сутринта след като беше пристигнала, точно преди девет седмици, тя беше седнала и бе съставила списък с всички модни дизайнери в Лондон. За целта бе заложила на препоръките на монсеньор Диор и беше си набавила адресите им от един английски брой на „Вог“. Беше закусила стабилно, макар храната да беше ужасна – овесена каша и слаб чай, бе облякла дрехите, приготвени от предната вечер, и бе тръгнала да покори Лондон.

Първото име в списъка ѝ бе „Лакас“. Не беше имала и грам съмнение, че веднага ще ѝ предложат работа, тъй като препоръките ѝ бяха безупречни, мострите ѝ показваха, че е способна да работи на най-високо ниво, а и разполагаше с безценната препоръка от монсеньор Диор.

Но от всичко това не беше излязло нищо.

Жената, която ѝ беше отворила, носеше рокля, която всяка уважаваща себе си французойка веднага би изхвърлила, освен това беше раздразнителна и нетърпелива, и помоли Мириам да повтори думите си няколко пъти.

– Не разбирам какво ми казвате. Тук е Англия, нали знаете. Трябва да се научите да говорите правилен английски.

Мириам много се беше притеснила. Започнала беше да заеква, да забравя чуждия език. Всяка нейна дума звучеше неадекватно.

– Не си търсим шивачки за бродерии – казала беше жената накрая. – Опитайте си късмета другаде.

Изпълнена с решителност, тя беше продължила към „Харди Еймис“ на улица „Севил“, второто ателие от списъка на монсеньор Диор. Застанала беше на главния им вход и бе пожелала да разговаря с отговорника на шивашкия отдел. Но и той ѝ беше казал, че не си търсят персонал.

Следващата ѝ спирка беше „Чарлс Крийд“ в престижния „Найтсбридж“. Този път я бяха поканили да влезе и помолили да изкача. След половин час от ателието беше излязла една жена, по чието сърдито изражение и лаконични отговори си личеше, че е подразнена, задето я прекъсват. Още преди Мириам да успее да се представи, жената я беше срязала:

– Имате ли опит или обучение в Англия? Не? Значи не проявяваме интерес.

В края на деня я бяха върнали от модните къщи на Виктор Щибел, Дигби Мортън, Питър Ръсел, Майкъл Шерард и Бианка Моска. Никой не си търсеше шивачка. Никой не искаше и да чуе за нейния опит и обучение. Никой не ѝ беше дал шанс дори да спомене за препоръката от монсеньор Кристиан Диор.

Мириам се беше прибрала в хотелската си стая, беше седнала на ъгъла на леглото си и се беше взирала в нищото с часове. Когато най-тежката вълна от паника беше отминала, тя беше извадила тефтерчето с адресите. Едва тогава беше забелязала, че две от страниците са залепени една за друга. Някак бе успяла да пропусне първото име от списъка.

Норман Хартнел. Дизайнерът, който според монсеньор Диор разполагаше с най-хубавото ателие в цял Лондон.

Тя беше виждала снимки на моделите, които господин Хартнел шиеше за кралицата, роклите от кринолин, както и нежните дневни рокли, които не бяха особено модерни, но много ѝ отиваха. Нямаше съмнение, че клиентите му щяха да оценят някой с нейния опит и знания.

Беше глупаво от нейна страна да упорства, след като онази студена жена от „Лакас“ я беше отхвърлила. Само си беше навредила, решавайки да мине през всяко име от списъка. Цялото това преживяване я беше оставило само на крачка от пропастта.

Но тя нямаше да престъпи тази крачка. Напротив, щеше да се отдръпне. Щеше да направи всичко възможно да подобри английския си, щеше да се гмурне дълбоко в света на странните идиоматични изрази и странната граматика и щеше много бързо да изчисти тънката нотка отчаяние, прокрадвала се във всеки разговор, който беше провела, опитвайки да си намери работа.

Щеше да използва част от парите, които монсеньор Диор ѝ беше дал, и щеше да си купи малко време.

Два дни по-късно се беше преместила в по-евтина квартира – един съвсем малък, невзрачен пансион, който за една седмица струваше толкова, колкото бе струвала една нощувка в хотела, и се беше захванала сериозно с английския си. Всеки ден след закуска отиваше в италианското кафене до входа на метрото, купуваше си кафе – атмосферата беше много по-приятна, отколкото в кафенетата „Лион“ или „Ей Би Си“, които сякаш бяха наводнили града, сядаше и започваше да подслушва другите клиенти, като си записваше непознатите думи, за да ги провери по-късно. Много следобеди пък ходеше на кино, където, скрита от тъмния воал на салона, повтаряше репликите на актьорите и се опитваше да разбере различните идиоми.

Също така, където и да идеше и макар да беше истинско изпитание за тихата ѝ природа, тя намираше начин да заговаря хората: другите жени на закуска в пансиона, мъжът, който продаваше вестници на ъгъла, дори и чаровният сервитьор, който флиртуваше с нея в италианското кафене, нищо че английският му беше по-лош и от нейния.

Бяха минали повече от два месеца, но тя най-сетне беше готова. Днес щеше да опита отново. Мириам провери списъка си, за да е сигурна, че тръгва в правилната посока, и се насочи към квартал „Мейфеър“. Само десет минути след като слезе на станция „Бонд Стрийт“, тя вече завиваше към Брутън Лейн, сърцето ѝ биеше бясно, а ръцете ѝ се потяха в ръкавиците.

Съвсем лесно намери входа за „Хартнел“, защото близо до него беше паркиран ярък на цвят камион, който приемаше стока. Задните му врати бяха отворени и в него се товареха дузина бели кутии.

Мъж в бяла престилка ги отмяташе от един списък, а изражението на лицето му беше толкова сериозно, че сякаш в тях имаше кюлчета злато. Мириам реши да не го прекъсва, а да изчака да довърши.

– Това е всичко – каза той на шофьора, когато петнадесет минути по-късно и последната кутия беше натоварена в камиона. – Можете да тръгвате.

Преди да влезе в сградата, Мириам го настигна и го заговори:

 – Извинете!

– Да? Какво желаете? – Той я изгледа от главата до петите, а веждите му се смръщиха. – Входът към магазина е откъм улица „Брутън“ – добави той с много по-дружелюбен тон.

– Искам да разговарям с управителя на шивашкото ателие.

– Защо? – Веждите му отново се свъсиха.

– Търся си работа. Имам препоръка от монсеньор Кристиан…

– Ще трябва да минете през стандартните процедури.

– Много добре – отвърна тя с все по-изтъняващо търпение. – Какви са те?

– Да пукна, ако знам, но със сигурност не включват приемане на случайни непознати от улицата – отвърна той, шмугна се през вратата и я затвори плътно след себе си.

Паниката я стисна за гърлото, сви сърцето ѝ, скова ума ѝ. Какво щеше да прави, ако и тук не станеше? Беше обиколила всички места от списъка. Нямаше къде другаде да иде. Беше се подготвяла толкова много за това място.

Тя прекоси малката уличка и зави към улица „Брутън“. Вирна брадичка. Изправи гръб. Спомни си как се беше справяла с подобни ситуации преди. Щом беше успяла да запази спокойствие, докато беше давала фалшивите си документи на жандармерията, щеше да запази привидно спокойствие и сега, когато влезеше през официалния вход на лондонското дизайнерско ателие. И точно това направи.

Входът беше впечатляваща гледка от зелен малахит и бляскаво стъкло. Приличаше на нещо, което може да се види на „Фобур Сен-Оноре“ . Съвсем безшумно се появи един портиер, който я покани вътре. Тя спря за миг, за да огледа мястото. „Модерно е“, помисли си. Беше семпло, модерно, майсторски обрано. Почти всяка вертикална повърхност беше покрита с огледала, а малкото голи стени бяха боядисани в бледото сиво-зелено на млади лавандулови листа.

Към Мириам се приближи жена в прекрасен тоалет, чиято предразполагаща усмивка излъчваше искреност.

– Добър ден, мога ли да ви бъда полезна?

– Да. Тук съм, за да се срещна с господин Хартнел.

Очите на жената се разшириха от изненада, но усмивката ѝ не трепна.

– Разбирам. Мога ли първо да…

– Аз съм мадмоазел Мириам Дасин. Моят близък приятел монсеньор Кристиан Диор ми каза, че трябва да посетя господин Хартнел, когато пристигна в Англия.

Това не беше самата истина, но не беше и пълна лъжа.

– О, разбирам. – Погледът на жената се стрелна към стълбите.

– Ами, да отиваме тогава – каза Мириам и тръгна през фоайето, без да дочака отговор.

– Да, разбира се, госпожице…

– Дасин.

– Да, госпожице Дасин. Бихте ли изчакали да се чуя със секретарката му…

Мириам вече се качаше по стълбите.

– Не ми пречи да изчакам горе.

– Нека ви предложа да поседнете тук…

– Няма проблем. Сигурна съм, че ме очаква.

Когато стигнаха до първия етаж, жената настигна Мириам, бързайки, доколкото високите обувки ѝ позволяваха.

– Наистина се налага да разговарям с госпожа Прайс и да я уведомя…О, мили боже!

Намираха се точно пред офиса. Личеше си, че е празен.

– Госпожа Прайс, изглежда, не е тук – отбеляза Мириам.

– Така е. Бихте ли изчакали тук, докато я намеря?

– Разбира се.

В края на кабинета на госпожа Прайс, който играеше по-скоро ролята на антре, имаше една отворена врата. От другата ѝ страна мъж говореше по телефона и макар да знаеше, че е най-добре да не мърда от мястото си, Мириам усети, че неусетно се придвижва към вратата против волята си. На стената до нея висеше табела, която гласеше: НЕ СЕ ДОПУСКАТ ВЪНШНИ ХОРА БЕЗ ИЗРИЧНОТО РАЗРЕШЕНИЕ НА ГОСПОЖА ПРАЙС.

Сега вече Мириам нямаше и капка съмнение, че от другата страна на тази врата седи господин Хартнел. Не беше съвсем немислимо да почука и да попита дали може да влезе. Ако останеше да изчака, госпожа Прайс можеше да я пусне, но можеше и да не я пусне.

Това беше шансът ѝ. Единственият ѝ шанс. Тя почука на вратата.


Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.