„Пещерният човек, който пътуваше във времето“ (изд. „Прозорец“, преводач: Светлана Комогорова – Комата) ви предлага чудна колекция от седемнайсет истории, написани от изключителния и неповторим сър Тери Пратчет. Въображението е велико нещо. То може да ви отведе до върха на най-високата планина или до дъното на най-дълбокото море. Именно там отведе Догинс в неговото Ужасно голямо приключение: мисия, изпълнена с магия и летящи машини. Отведе трима млади изобретатели до Луната (където те може, а може и да не са забравили бутилка от лимонада) и един пещерен човек на посещение при зъболекаря. А за капак отвори дупка във времето и от нея излезе обитател на ледниковата епоха…
Прочетете откъс от книгата при нас.
ПЕЩЕРНИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО ПЪТУВАШЕ ВЪВ ВРЕМЕТО
Един следобед, докато Малкия Бил Вест се разхождаше из гората край дома си, от дупка в земята изскочи пещерен човек.
Странно, но той носеше филцова шапка, модел хомбург[1].
– Добър ден – поздрави пещерният човек. Трябваше да е пещерен човек, защото почти цялото му лице между шапката и яката беше обрасло с косми. Освен очите, които бяха същите като вашите или като моите.
– Здравейте – отвърна Бил, като се мъчеше да удържи кучето си Уискър, а то ръмжеше като бетонобъркачка.
Пещерният човек се измъкна от дупката и се поклони. Беше облечен със сиво сако с широки подплънки на раменете.
– Нещо против да ми кажеш коя година е? –попита той.
– Две хиляди и двайста – отвърна Бил.
– Боже мили, успал съм се! – възкликна пещерният човек. – Проспал съм към четиресет години! Виж какво, момче, ето ти половин златна лира. Бъди така любезен да изтърчиш до най-близкото село и да ми купиш бръснач, сапун, кърпи, такива работи, и по един брой от всеки вестник, който имат. И учебник по история по възможност.
Той подаде на Бил малка златна монета и пак хлътна в дупката. А после главата му отново се подаде навън.
– Задръж рестото! – рече той.
Бил се позамисли, а после се прибра у дома, където живееше с майка си и дядо си. Завари дядо си да конструира макет на кораб във всекидневната. Бил го знаеха като Малкия Бил, защото и дядо му се казваше Бил.[2]
– Я, половин златна лира! – възкликна дядо му. – Не съм ги виждал от години! Чудя се… тоя пещерен човек много рунтави вежди ли имаше?
– Да – отвърна Бил. – И ми се стори, че на единия си пръст носеше пръстен… Голям, златен, с кафяв камък.
– АХА! – извика дядото. – Това е Албърт Чейн! Иди и поискай от майка си да ти даде нещата, за които те е помолил. А после, струва ми се, ще трябва да ми покажеш тази дупка.
– Кой е Албърт Чейн? – попита Бил, щом поеха към гората сред сгъстяващия се здрач.
– А, един господин, дето го познавах като малък – отвърна дядото. – Това не му беше истинското име. Истинското му име бе Луноликия. И беше на около седемдесет и пет хиляди години, доколкото си спомням. Истински пещерен човек, да знаеш! Неандерталци са им викали. Много космат.
Стигнаха до дупката, почти скрита от един храст, и дядото се провикна:
– Албърт!
– Някой като че ме познава – обади се пещерният човек, докато издрапваше от дупката.
Малко по-късно три фигури закрачиха обратно към къщата на Бил.
Момчето нямаше как да не забележи, че ръцете на Албърт Чейн, пещерния човек, стигаха почти до земята, но това като че изобщо не смущаваше дядо му.
– Много си остарял – рече Албърт.
– Ами, старост – отвърна дядо. – Всички ни застига. Освен теб, разбира се. На колко години стана вече?
– Не знам точно – отвърна Албърт. – Май на около седемдесет и пет хиляди. Едно време, през Каменната епоха, рождените дни за нищо ги нямахме – не се очакваше да посрещнеш много от тях с всичките ония тигри, мечки и хронично лошо храносмилане.
Щом Албърт се дотътри в къщата, майката на Бил изтърва една чиния и пребледня като платно.
– Това е мой стар приятел, Берил! – рече сърдечно дядото. – Господин Чейн. Нареди още едни прибори на масата. Смятам, че ще поостане.
Албърт повдигна шапката си и ѝ целуна ръка. – Удоволствието е изцяло мое, госпожо! – рече той.
Бил го мъчеше отчаяно любопитство за цялата тази работа с пещерните хора, но не му се удаде да задава въпроси чак докато не приключиха с вечерята и не насядаха край огъня.
Албърт се настани удобно в едно от креслата пред камината и си вдигна краката на лавицата над нея.
– С Албърт се запознах, когато бях около десетгодишен – рече дядото. – Той изглеждаше не по-различно, отколкото сега, но…
– Да вземем да им разкажем всичко от самото начало, а? – прекъсна го Албърт. – Вижте сега, госпожо… И ти също, Малък Бил… Роден съм преди около седемдесет и пет хиляди години нейде в Южна Франция. Не знам къде точно, нашето племе много скитосваше насам-натам. Сега, разбира се, вие се чудите защо не съм умрял. Ами, честно да ви кажа, и аз не знам!
– Момент! – възкликна Берил. – Да не се опитвате да ми кажете, че вие сте истински пещерен човек?
– Строго казано, не съм, госпожо. По онова време живеехме на открито, на пещерите им дойде редът чак след няколко хиляди години!
– Не е за вярване! – извика тя. – Тоест да… е, признавам, че вие сте малко… така, де…
–
Грозен? – ухили се Албърт. – Всъщност на младини минавах за доста хубав
неандерталец!
[1] Класическа шапка, дошла от град Бад Хомбург в Германия. Прочута е с това, че я е носил Уинстън Чърчил, британският лидер от времето на Втората световна война, което изглежда странно, тъй като по онова време Великобритания е воювала именно с Германия. Обаче хубавата шапка си е хубава шапка!
[2] Дядото на Бил беше на 110 години и това го правеше десет пъти по-стар от Малкия Бил!
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
