В „Майко, сладко море“ (изд. „Лемур“, преводач: Димитър Атанасов) Жоао Пинто Коелю излиза извън пределите на Европа и любимата си историческа тематика. Написването на този роман се оказва едно различно и много лично пътешествие за него.
След като прекарва детството си в сиропиталище, на дванайсет години Ноа най-накрая се среща с майка си Пейшънс. Тя прави всичко по силите си да компенсира изоставянето му, но никога не споменава какво я е накарало да вземе това решение. И така, независимо дали двамата прекарват дните си в къщата на плажа на Кейп Код, или в театъра в Бриджпорт, където работят заедно, помежду им се издига невидима преграда, която никой от тях не смее да прекрачи.
Когато Ноа среща Франк ОЛиъри – ексцентричен йезуит, който кара разноцветен Ролс-Ройс – той открива в него подкрепата, която винаги е търсил. Има неща обаче, които свещеникът предпочита да запази за себе си, например студентските си години, ирландския пъб в Бостън, където с приятелите му се събирали да пият бира и да рецитират стихове, както и Катрин, амбициозната млада жена, която не се поколебала да опита да го отклони от призванието му.
Докато тайните остават под повърхността и разпалват въображението, малките откровения имат силата на бурно море.
Прочетете откъс от романа при нас.
************
БРИДЖПОРТ, Кънектикът Август 1985
– Не чакаш автобуса, Джим! – поправи го Пейшънс. – Влюбен си, броиш секундите до срещата ти с Порша и разполагаш само с тялото си, за да ни убедиш в това.
В крайния десен ъгъл на сцената, Джим Гарет направи всичко възможно да се влюби, без да мърда от мястото си. За да го постигне, целият се наелектризира, заприличвайки на спринтьор, застанал на стартовата линия, който иска да се освободи от невидимите ръце, които го държат. Тогава, по заповед на Пейшънс, Стан Валински седна зад пианото и засвири същата мелодия, като си личеше, че след толкова репетиции търпението му вече се изчерпва. Това бе достатъчно за Джим да се хвърли върху сцената с бясна сила, подобно на ловджийска хрътка, приземявайки се на колене и пързаляйки се до Порша.
– Не, не, не! – запротестира Пейшънс. – Скоростта е едно нещо, бързането е съвсем друго. Ако краката бързат, то ръцете и китките не трябва да изостават! Както си ги отпуснал, докато танцуваш, никой няма да ти повярва.
И Джим повтори всичко наново, но този път се стегна до мозъка на костите си. Когато обаче спря в краката на Порша, се разсея и погледна към Пейшънс в очакване на одобрение.
– Отново! – настоя тя. – Страстта ти е към Порша, не гледай към когото и да било друг! – Всички разбраха, че Пейшънс едва се владее, за да не унижава никого, и щом пак заговори, тя се опита да звучи по-меко: – Джим, танцът се изгражда от изречения, това е първото нещо, на което се учи един танцьор. Ако не им слагаш точка, историята остава недовършена.
Джим издиша тежко, а Стан удари няколко клавиша, за да не се налага да проклина на глас. Без никаква вина, Порша прокара ръка през косата си в знак на раздразнение, но веднага се усмихна, като ме видя в публиката. И разбира се, се обърна към Пейшънс:
– Имаш посетител.
Пейшънс се огледа наоколо и още щом ме забеляза, изгуби излъчването си на сержант.
– Ноа! Какво правиш тук?
Нямах намерение да ѝ отговоря; не на това място, не в този момент. Предложението, което имах за нея, можеше да почака и разреших въпроса с първата лъжа, която ми хрумна:
– Харесва ми да гледам репетициите преди премиерната нощ.
Пейшънс не каза нищо, но знам, че поразмисли над думите ми за няколко секунди. Тогава някой реши да си пробва късмета.
– Защо не се възползвате от момента и не си поговорите насаме? – предложи ѝ Стан. – Ще се видим, когато приключим с обяда.
Реакцията на Пейшънс не се забави и тя съвсем елегантно показа кой е шефът:
– Само още веднъж, става ли? Знам, че сцената не е лесна, моля ви единствено за няколко дяволски трудни стъпки, но мисля, че може да бъде постигнато. Не съм способна да седна да ям, преди да съм се уверила в това предварително.
В крайна сметка се наложи сцената да бъде повторена не само един, а около дузина пъти. Когато приключиха, актьорите изпразниха подиума, оставяйки зад себе си останките на Джим Гарет, който се бе проснал върху дъските, понеже в тялото му бяха останали сили единствено да съзерцава тавана. На няколко метра от него Стан, с хавлия около врата си, прибра партитурата и също стана да си върви, като разтваряше и затваряше китки просто за да се увери, че все още е способен на това. Пейшънс, от своя страна, обеща да ме заведе на обяд. Трябваше само да изчакам десет минути, за да си вземе един бърз душ.
– „Уендис“? – предложи ми, вече на сцената.
– „Уендис“.
Когато се озовах на подиума самичък, ми се стори, че или залата се бе уголемила, или аз бях по-малък, отколкото си мислех. След като я бях виждал тътнеща от аплодисменти, претъпкана и запалена от цветовете, леещи се върху ѝ, си изглеждаше направо като престъпление да разполагам с тази сцена така пуста и единствено на мое разположение. Вместо дългите редици от удобни кресла, сега тук имаше кръгли маси, всяка заобиколена от столове, на които във вечерите, когато билетите се изкупуваха до един, се побираха по осем човека. Хората, които ги заемаха – често пъти семейства – си носеха достатъчно храна и напитки за цялото представление. И ако понякога се случеше някакъв прибор да се търкулне от масата или разклатена бутилка кока-кола да изпука, то други инциденти, които биваха предизвикани от нечия небрежност и които можеха да смутят актьорите, бяха рядкост, и публиката започваше да яде и да пие едва с падането на завесата.
Залата за спектакли в „Мелроуз Кабаре“ бе тази, с която градът най-много се гордееше. От двайсет години насам тя принадлежеше на семейство Медкалф, които така и не се бяха разделили с акцента си. Господин и госпожа Медкалф имаха един-единствен син, а иначе и тримата бяха с бледа кожа и доста различни във всичко.
Бащата, Годфри, бе главата на семейството и на Кабарето. Той бе уважаван продуцент, на когото му се носеше слава на тиранин и който пиеше чая си в пет. Към днешна дата обаче вече изглеждаше примирен с онова хронично заболяване, което наричаше „американщина“. В моменти на ремисия се държеше повече като себе си, но не се намръщваше, ако си позволявахме да се обърнем към него на малко име. Но най-лошото идваше после, по време на някоя премиерна нощ, когато го виждахме да стърчи изправен в дъното на залата. Тогава при никакви условия не го заговаряхме и в случай че някой все пак се осмелеше, то той вероятно щеше да използва обръщението „сър Годфри“, ако пък нещата не вървяха както трябва – само „Год“.
Меган, от друга страна, беше всичко, което той не беше, или онова, което някой би определил като цветуща жена. Тя сякаш винаги изглеждаше донякъде объркана в онзи пиков момент между лятото и пролетта, а щампованите туники, които носеше през цялата година, напомняха градини и развълнувани птици, опитващи се като луди да изкълват мънистата от герданите ѝ. Но Меган Медкалф, или очевидно M&M, разкриваше себе си и чрез нещата, които пишеше. И тук не визирам нито двата ѝ романа, нито стоте издания, които смогна да продаде, а чудните текстове, които Стан изпълняваше, за да блеснат, подобно на малко други, в историята на Кабарето.
И за да бъде завършено триото, остава да разкажа за сина.
Юджийн, или Двигателя, какъвто прякор си беше спечелил, беше главният мотор на театъра. Когато един ден се разболя, всички решиха, че бизнесът ще затвори. Юджийн не просто измисляше декорите, но и ги издигаше. Купищата кабели, макари и прожектори, разположени около сцената, също се явяваха негово произведение. Освен че се катереше високо, за да нагласи всяко нещо на мястото му, той насочваше и прожекторите, така че да осветяват отделните сцени от постановката според предварителния му план. Всеки микрофон или лампа, които Юджийн поставяше на подиума, черпеха живот от един дълъг кабел, част от кръвоносната система, която като по чудо бе скрита в таваните и стените. Даже „Юниън Пасифик“ нямаше под контрол такова количество кабели. Краищата на всички тези проводници пък се събираха в миксиращите конзоли в кабината над първия балкон, наблюдателницата, от която той никога не излизаше по време на спектакъл.
Въпреки всичко Год, Юджийн и М&М съставляваха само равностранния триъгълник, короновал пирамидата. Без останалите, които заемаха местата си по-надолу в това геометрично тяло, тримата първи биха се сгромолясали заедно с отломките на театъра. Като се изключат Стан Валински, артистичния директор и главен диригент, и Пейшънс, хореографа, най-уважавана беше Вера Кристодулопулос и тя именно така се представяше пред непознати. Всички пари които влизаха в театъра, минаваха през нейните ръце. Първо бяха билетите, а веднага след това кампаниите, на които се опитваше да продаде цели сезони; а най-накрая идваше и най-тежкото – налагаше ѝ се да преглъща змии и гущери, за да се преструва на мила и да убеждава различни покровители да подкрепят театъра.
Оттам нататък декораторите, шивачите, гримьорите, дърводелците и разните други невидими същества, държаха всичко това на крака; сред тях бяха и гимназистките, които идваха през почивните дни, за да сервират на бара или да съпровождат зрителите до местата, които си бяха резервирали; както и сценичният режисьор или, por supuesto, Емилио – най-слабият от всички, но минаващ за охрана заради униформата.
За финал оставям актьорите, най-колоритното племе, включващо в себе си певците и танцьорите, както и другите, отличаващи се с безмерния си талант и владеещи своите си неща. Сред тях местните не наброяваха много, повечето просто наминаваха. И ако първите бяха фантастични, но и примирени с идеята да превърнат „Мелроуз“ във върха на своята кариера, то между вторите имаше такива, които искаха значително повече, поради което изпращаха портфолиото си дори в Ню Йорк.
Истината е, че не си спомням някой да се е държал надменно с мен. Всеки в „Мелроуз“ познавах по име и всеки поздравявах. С това изобщо не искам да кажа, че постоянно съм висял в театъра, но за шест години имах достатъчно време да опозная всички и дори да определя към кого изпитвам по- силна симпатия и към кого не.
– Приятни ли? – каза Пейшънс, докато ми подаваше майонезата. – Или не съм особено щедра, или съм доста разсеяна. Не виждам чак толкова хора, с които бих желала да общувам извън този театър.
Извън този театър? Ето защо Пейшънс трябваше да излезе оттам. И липсата ѝ на съчувствие към работещите в него не ме изненадваше. Дори и да изпитваше такова, никога нямаше да го забележа, понеже тя беше вманиачена, за нея всяка репетиция беше като последна. Вероятно даже повече от това. Използваше всякакви поводи, за да се върне в „Мелроуз“, сякаш външният свят представляваше някакво страшно място, от което трябва да избяга. Ако Огъст изпиеше няколко чашки и повдигнеше въпроса, Пейшънс му обръщаше гръб, показвайки му с поведението си, че не ѝ се занимава с глупости. Аз, от друга страна, винаги наблюдателен към тези неща, идеално знаех що за човек е жената, която седи до мен и се бори с един хамбургер.
– Няма ли да хапнеш още? – попитах я, въпреки че отговорът не беше тайна за мен (и вкъщи, и в „Уендис“, щом седнеше на масата, Пейшънс като че ли забравяше какво бе отишла да прави там). Но поне я върнах на земята и тя се огледа на едната и на другата страна, подобно на някого, който се опитва да осъзнае къде се е приземил.
– Дояж го ти – отвърна, побутвайки чинията си към мен. – Може ли вече да ми кажеш защо се върна от плажа?
– Свърших каквото имах да свърша.
Пейшънс ме погледна мълчаливо, със сигурност съобразила, че няма да продължа да говоря. Внезапно се сети за нещо друго:
– Видя ли се със свещеника?
– С Франк? Повече от веднъж.
Тогава поиска подробностите: ясно, че е било повече от веднъж, но колко точно пъти? И кой кого е потърсил? Толкова време, прекарано в разговори? Толкова ли теми е имало за разискване?
„Толкова ли теми е имало за разискване“ беше приемливата граница. За да я премине, се налагаше да ме попита какво точно сме разисквали, което можеше да ни отведе в непознати води. Това беше разстоянието, което все още ни делеше един от друг.
Никога не я бях питал какво знае за мен, как ме бе открила и какво я бе накарало да се появи след дванайсет години. Нямах представа откъде идва Пейшънс, нямах представа дали има семейство, дори за фамилното ѝ име бях питал Огъст. Тъй като не ми беше обяснила даже защо съм се родил, се бях заставил да си представя различни подходящи отговори и унизителни обстоятелства, които са могли да я подтикнат да ме остави в сиропиталище. И в случай че желанието ми бе да затвърдя въображението си, то всеки явен признак вършеше работа; дори загубените часове, които отдадох на това да я гледам как седи на верандата, все пак, който се взира в океана по този начин, вероятно има сериозни терзания по отношение на някои от спомените си. Та ето я моята Пейшънс, такава, какво исках да си я създам: една жена, опустошена от някакво минало събитие. Намирах даже известен комфорт да вярвам в собствената си илюзия за нейното нещастие и да размествам всичко, както на мен ми е угодно: обвинението на мястото на опрощаването, вината на мястото на невинността. И това бе самата истина, за какво ми беше да задавам въпроси, да рискувам да срина този модел, който самият аз бях изградил не просто по мой вкус, но и по мой образ? Не бях там за това. Дори не мога да кажа, че се сбогувах с плажа, защото не издържах да бъда сам. Причината се състоеше в напълно обратното: аз бях неизменно съпровождан от призрака на Пейшънс, тази сянка, която по нищо не се отличаваше от онези, с които бях израснал, докато криех главата си под възглавницата. А това подсказваше, че на самотата ѝ е присъщо лице, и именно оттук идваше голямото несъответствие. През дългата поредица от дни, в които, винаги захлупена в „Мелроуз“, Пейшънс не се прибираше у дома, аз бях подлагал тази идея на съмнение. Но сега, когато измина една седмица, без да съм я виждал, вече не можех да отричам, че трябваше да я имам близо до себе си.
Пейшънс искаше да знае защо си бях тръгнал? Ами да предположи; да направи като мен и да се помъчи да си представи, по този начин бих ѝ обяснил какво ме бе отвело там.
– Преди малко по време на репетицията се засякох с Тед Симънс – споменах небрежно. – Все още ли иска да ви остави?
Тед Симънс, най-старият осветителен техник на „Мелроуз“, многократно бе заявявал, че е твърде стар за тази работа, и се носеше слух, че този път говорел сериозно.
– На Коледа – отвърна Пейшънс, вече с предпазлива интонация. – Защо?
Грабнах двете трети от хамбургера, които тя бе оставила отстрани, но отхапах само веднъж, тъй като ми се стори, че толкова спечелено време е достатъчно. Дори избързах, заговорих направо с пълна уста:
– Искам да заема мястото му.
Бях завършил гимназията без особени отличия, но вече ясно бях дал да се разбере, че повече няма да уча. Тогава Огъст бе влязъл в ролята на баща и даже се бе възпротивил на решението ми, но го направи по-скоро заради самата преструвка, и за да впечатли жена си. От друга страна, Пейшънс не бе казала нищо и сега явно също нямаше нищо против:
– Защо не? Мога да говоря с Юджийн.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
