„Истанбулска рапсодия“ от Дефне Суман (изд. „Прозорец“, преводач: Севджан Кендже) е многопластов роман, изпълнен с носталгия по някогашния дух на Истанбул. Действието се развива по време на пандемията от коронавирус. Младата Лейля обикаля старинния квартал „Бейоглу“, за да си търси жилище, и 75-годишният Периклис Дракос се влюбва в нея от пръв поглед. Възрастният грък ѝ продава почти на безценица втория си апартамент. Така двамата стават съседи в запазилата великолепието си жилищна сграда „Кръг“, където той е роден и живял цял живот.
Уви, кооперацията е заплашена от събаряне, защото строителната мафия ѝ е вдигнала мерника. „Кръг“ изглежда обречена, каквато е и тайната любов на Периклис към младата жена. Но знае ли човек? Окрилен от желанието Лейля да го опознае, той започва да пише мемоарите си и да ѝ дава бележките си за редакция. Неговата лична история, преплетена с разказа за преживяното от гръцката общност заради Кипърския конфликт, е нежно обяснение в любов и към някогашния Истанбул – не географско място, а блян, който паметта копнее да съхрани жив.
Прочетете откъс от романа при нас.
Погледнах през прозореца към Темрин. Къде беше Ферит? Не трябваше ли да доведе Лейля веднага? Ръката ми посегна към телефона в задния джоб, но се въздържах. Не показвай колко си нетърпелив нетърпелив, Периклис. Не се побирах в кожата си. Сякаш беше въпрос на живот и смърт Лейля да купи този апартамент, да живее тук, на долния етаж, да бъде близо до мен през последната четвърт от живота ми. Разбира се, беше нелепо да мисля тези неща за жена, която не познавах. Но ето че любовта беше точно това. Човек винаги се влюбва в непознат. Вярва, че само този непознат може да разбере безподобните вълнения в душата му. И точно когато опознае възлюбения си, любовта отлита, за да отстъпи мястото си на обичта, на навика и на реда, в който намира покой.
Разрушената сграда на отсрещния ъгъл откри гледката и пред този апартамент. През един тънък процеп между покривите, антените и димящите комини се виждаше морето с фериботите, които се движеха между „Юскюдар“ и „Еюп“ и за по няколко секунди влизаха и излизаха от тясната пролука. Ферит беше споменал, че Лейля се преместила в Истанбул от Бодрум. Ако е израснала там, тази синя пролука нямаше да ѝ действа така, както на нас. Не беше ли родом от Истанбул, нямаше да се изпълва с копнеж по морето, докато гледа промъкващата се в дома ѝ синева. Истанбулчанин е този, който се изпълва с копнеж по морето, ширнало се пред очите му.
Докато гледах през прозореца към приспособения от мазе за въглища офис на Ферит, белият ван пристигна и запуши улица „Каймакчалан“. Подразних се. Лейля можеше да се откаже да живее тук, ако зърне тази гледка. Надявах се да не усилят музиката. Затворих прозореца, вдигнах бялата покривка на креслото и седнах. Беше широко кресло, с резба на цветя по дръжките. Когато леля изневиделица беше изгонена от собствената си къща, не ѝ бяха позволили да го вземе със себе си.
– И без това няма да се побере, синко. Къщата, която наех в „Саматия“, е мъничка. Нека остане, не го искам. Нека бъде техен.
Изгониха от страната чичо Стелио, съпруга на леля Исмини, с един куфар, в който беше събрал всичките си вещи. Цял един живот се бе побрал в един-едничък двадесеткилограмов куфар. За едно кресло ли щеше да се тревожи? И аз бях изпратил майка си и баща си на гара Сиркеджи с по един куфар в ръцете и с по няколко гроша в джоба. И те, заедно с чичо Стелио, бяха отпратени от Турция. След това ние тримата – леля Исмини, дъщеря ѝ Елени и аз, се върнахме в кооперация „Кръг“, нагърбвайки се със срама на останалите тук гърци.
Бях се уморил от сутрешното вълнение. Отпуснах глава на креслото и затворих очи. Ферит щеше да ми се обади, когато се свърже с Лейля. Докато слушах нескончаемото бучене на града, клаксоните на колите по булевард „Тарлабашъ“ и тътена от ударите на чук, прокарвах пръсти по резбата. Когато бях дете, тези релефи ми приличаха на шоколадовите бонбони в сладкарница „Байлан“. Шоколадовите бонбони с шарки на цветя – наполовина битер, наполовина млечни – в кутии от лилаво, синьо или зелено кадифе. С майка ми слизахме при леля и ако никой не ме гледаше, ближех тези дръжки.
Навремето майка ми и леля Исмини бяха много близки. Чичо Стелио имаше магазин за играчки във вътрешния двор на „Хазопуло“[1] и не можехме да се наситим да съзерцаваме витрината. Но макар да продаваше играчки, той беше крив човек, който се караше на децата дори в присъствието на майките им. Майка ми и леля Исмини по цял ден сновяха между двата апартамента. После животът ги раздели. Писаха си, поддържаха връзка, но никога повече не можаха да възстановят близостта от младостта си. Леля Исмини никога не отиде в Атина. Сърцето на майка ми беше разбито. Може би тайно ревнуваше най-добрата си приятелка. Леля Исмини беше привързана страстно към Истанбул. Беше се отказала от съпруга си, приятелите, дори от дъщеря си, която бе започнала да учи в университета, но от любимия си град така и не бе успяла да се откъсне. Докато майка ми, която тръгна с депортирания ми баща, не беше свързана със страст към нищо друго, освен към съпруга си. Може би на това се дължеше горчивината, която я изпълваше.
Баща ми беше много красив мъж. Шиеше си дрехи от платовете, които поръчваше от Париж. Беше висок. Каквото и да облечеше, все му отиваше. Сресваше назад кестенявите си коси, намазани с лимонена помада, и внимателно засукваше мустаците си. Жените лудваха по тъгата в тъмносините му очи. Утрините излизахме заедно – той към аптеката, аз на училище. Вървяхме от „Тарлабашъ“ към „Бейоглу“ и всички жени, които срещахме по пътя, хвърляха коси погледи към баща ми. Струваше ми се, че се състезаваха помежду си да уловят усмивка на издълженото му, красиво лице. Баща ми беше сериозен човек, верен на майка ми, в която се бе влюбил още в ранна младост. Той дори не забелязваше изпълнените с намек погледи на съседките, които го поздравяваха и ни спираха, под предлог да ме погалят по брадичката. Но аз забелязвах. Исках да видят от мен вниманието, което им отказваше баща ми.
Майка ми го ревнуваше извънредно много. В пристъпи на ревност зарязваше каквото правеше в момента и излиташе навън, бързайки да го хване на местопрестъплението в аптеката. След нея хукваше и леля Исмини. Тези кризи се случваха най-вече когато Деспина, дъщерята на търговеца на платове Йорго от петия етаж, слизаше у нас на проба. Деспина беше млада – на петнадесет или шестнадесет. Беше много сръчна и умело превръщаше платовете от магазина на баща си в моделите от френските списания. Докато тропосваше полите на роклята, която шиеше за майка ми, и отбелязваше местата на свивките по гърба ѝ, разказваше какво е чула и видяла из другите къщи, в които ходеше из „Бейоглу“, „Шишли“ и „Харбие“[2]. И кой знае какво в новините ѝ раздразваше майка, защото както си стоеше със закрепения с карфици плат и се взираше в огледалото на процеждащата се през спуснатите щори светлина, тя изведнъж избутваше клекналата в краката ѝ Деспина и захвърляше от гърба си пробваната рокля.
В предучилищна възраст бях влюбен в Деспина. По време на пробите отивах в сумрачната спалня на родителите ми, лягах върху сатенената покривка и гледах отражението ѝ в огледалото. Дългата ѝ черна коса падаше на вълни до кръста. Големите ѝ черни очи блестяха. Под бялата риза с къси ръкави тя носеше дълги поли. Когато присядаше на земята, полата ѝ се разстилаше около нея като ветрило. Колко уверена изглеждаше, докато дългите ѝ тънки пръсти режеха плата с ножицата! Понякога, с карфици в устата Деспина ми се усмихваше в огледалото. Тогава, без да знам какво да правя с радостта, която ме обземаше, започвах да скачам върху голямото легло, а това вбесяваше майка ми.
В криза на ревност пък очите ѝ се разширяваха, бузите ѝ
хлътваха и разкриваха скулите ѝ. Щом чуеше от апартамента си тропота на
високите токчета по мраморните стълби, леля Исмини веднага се приготвяше и ни
настигаше на входа на кооперацията.
[1] Исторически пасаж в квартал „Бейоглу“ (Пера), разположен между булевардите „Истиклял“ и „Мешрутиет“. – Бел. прев.
[2] Луксозни квартали в Истанбул от началото на ХХ век. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
