„Мадмоазел Айфел и кулата на любовта“ от Софи Вияр (изд. „Лемур“, преводач: Светлана Старирадева) разказва прочувствена, вълнуваща и вдъхновяваща история за дъщерята на създателя на Айфеловата кула.
Париж 1887 г. Гюстав Айфел иска да построи най-високата кула в света. Никой не вярва, че този невиждан досега проект ще бъде готов за Световното изложение – освен смелата му дъщеря Клер. Във време, когато все още се смята за неуместно жените да излизат сами дори на разходка, тя е най-важният съветник и личен секретар на баща си. Младата жена е неотлъчно до него, но начинанието, с което са се захванали, граничи с лудост и заплашва бъдещето на брака й. Дните отлитат все по-бързо, а пред Айфел се издига още една преграда: парижката художествена сцена, предвождана от Ги дьо Мопасан и Александър Дюма, се обединява срещу предполагаемото оскверняване на града.
Във вихъра на общественото негодувание и личните ѝ битки, неочаквана среща изправя Клер пред може би най-важния избор в живота й: Айфеловата кула ли е нейната съдба – или бъдещето ѝ е в новия свят, отвъд океана?
Прочетете откъс от романа при нас.
Месец и половина по-късно:
пред бреговете на Ню Йорк, 27 октомври 1886
През илюминатора Клер наблюдаваше обширната водна повърхност. Скоро земята трябваше да се появи, ако се спазеше часът на пристигане на презокеанския параход. Но още не виждаше нищо друго освен вълни и облаци. Няколко чайки обаче летяха около кораба – значи земята не можеше да е далече. Тя усети как сърцето ѝ подскочи радостно при мисълта, че не след дълго ще стъпи на американска земя. Новият свят.
Понякога не беше толкова лошо да си работеща жена.
А и през последните седмици работата ѝ в канцеларията също потръгна. Грижеше се за кореспонденцията на Гюстав, слушаше дискусиите на инженерите и архитектите и си водеше бележки, за да разбере възможно най-много за проектираната конструкция на кулата, по която скоро щяха да започнат да работят.
Но засега – най-напред Америка! Отдели се от гледката, разкриваща се през илюминатора. Реши, че трябва да подбере тоалети за пристигането и се запъти към вградения гардероб в другия край на каютата. Тъкмо го отвори и на вратата към съседната каюта се почука. Влезе Манон с Роберт на ръце. Току-що беше сресала гъстите му коси, както разбра Клер по блясъка им. Очите на Роберт също блеснаха, когато видя майка си. Започна да подскача в ръцете на Манон.
– Младежът се е затъжил – каза Манон с усмивка и ѝ подаде момченцето.
Клер притисна топлото телце към себе си и с наслада се заслуша в тихите бълбукащи звуци, които издаваше детето, докато тя го целуваше и гъделичкаше.
– Малкият ми палавник, сладкото ми момче! Добре ли си поиграхте? Хубаво ли се наспа? Да? А сега ще пийнеш ли нещо?
Роберт сияеше и сякаш отговаряше положително на всичките въпроси. „Каква сладка муцунка“, помисли си Клер щастлива и седна да го накърми на креслото „Честърфийлд“ в ъгъла на каютата.
– Какво мислиш за тази рокля? – Но преди да успее да огледа дрехата, Манон сама реши да я прибере обратно в гардероба: – Не, всъщност не. – Свали следващата. – Тази ти трябва – и я подаде на Клер.
След един поглед към светлосинята, лека рокля за разходка с елегантните двуредни копчета тя трябваше да се съгласи с Манон. С усилие се отърси от тъжните спомени и се съсредоточи върху роклята, Ню Йорк и предстоящите дни. След акостирането щеше да се разходи с тази рокля из нюйоркските улици. И щеше да присъства на тържественото откриване на Статуята на свободата, на празненствата в чест на дамата от медна сплав.
Според Клер архитект Бартолди беше направил статуята наистина внушителна – с дълга, надиплена одежда, хванала горящия факел в силната си ръка, и с венец от лъчи на главата. Горда жена, символизираща свободата.
От днес нататък и завинаги.
Колко хубаво, че се беше обърнал към баща ѝ за вътрешната конструкция, защото тя трябваше да бъде изработена от стомана заради неимоверното тегло на дамата. И така, стоманените подпорни стълбове и вътрешните стълби, както и външната медна обвивка на Lady Liberty бяха изготвени през последните години в леярна „Гаже“ в Париж. Междувременно отделните части – женската глава с короната или ръката с факела – стояха изгубени между старите фабрични сгради и къщите на Rue de Chazelles, докато се преобразуваха складовите пространства.
Клер си спомни, че ръката с факела замина навреме за Америка като експонат от пътуваща изложба, за да подсили готовността на американците от много градове да даряват средства. Защото поне постаментът, върху който щеше да застане статуята, трябваше да се финансира от американците, макар че творбата беше подарък от Франция.
Клер и до ден днешен се въодушевяваше при мисълта как през изминалите месеци отделните елементи от статуята бяха опаковани в двеста и четиринайсет сандъка, бяха натоварени на кораб и успешно пристигнаха в Новия свят.
Монтажът на фигурата след това беше изпълнен от американците според правилата. Всяко нитче си отиде на мястото. Бартолди беше проследил всичко отблизо и сега ги канеше за тържественото откриване на колосалната статуя.
Клер забеляза, че Роберт се е нахранил и се изправи, за да помогне на детето да се оригне. Докато ходеше напред-назад, мислите ѝ отлетяха при Ади у дома. Какво ли прави в момента? Дали си мисли за нея и сина си? Или е прекалено зает с планирането и чертежите за кулата, чието изграждане трябва да започне, щом се приберат?
Предаде на Манон сина си, който веднага спокойно заспа, и се зае с обличането на мъчителния корсет. Щом остави Роберт в креватчето му, Манон ѝ помогна със затягането на корсета и обличането на синята рокля.
В наредените една върху друга кутии за шапки Клер започна да търси нещо подходящо и накрая приготви върху скрина светлосинята шапчица с белите пера. През илюминатора най-после забеляза да се появява суша – само една тясна ивица, но суша!
– Манон! Ето я Америка! – извика тя.
Манон тутакси дотича.
– Колко хубаво, че мога да видя това, мила моя Клер!
Очите ѝ се насълзиха, но усмивката озари цялото ѝ лице. Клер прегърна детегледачката през раменете и двете се загледаха в земята отвъд морската шир. Още беше само тясна ивица в далечината, но това беше той – Новият свят. Скоро щяха да видят града, за който Клер толкова беше слушала: града на фамилиите Вандербилт и Астор, основан от холандците и подреден като на чертожна дъска. Това се е случило отдавна, междувременно Ню Йорк беше набъбнал до почти два милиона жители.
На вратата на каютата се почука и малко след това се чу гласът на баща ѝ:
– Идваш ли на палубата, Клер? Не искаме да пропуснем влизането в пристанището.
– Разбира се, веднага – отвърна високо тя, взе шапчицата и дамската си чанта, стисна ръката на Манон, която продължаваше да гледа развълнувана през прозорчето, хвана дългата си пола и я натика през тясната врата на каютата в коридора, при което неописуемият турнюр въпреки всичко се закачи за рамката на вратата. Наистина трябваше да разгледа дамската мода в Америка. Може би там вече бяха намерили начин да избегнат досадните подложки под гърба. Но ядът ѝ премина в мига, в който погледна блесналите очи на баща си.
– Детето ми, днес се пише историята – рече той разчувстван. – Статуята на свободата ще има небивал успех, повярвай ми.
– Вярвам ти.
Тя го хвана под ръка и понечи да тръгне с него към палубата, но изведнъж в погледа на Гюстав се появи страх и той спря.
– Ами ако хората не я обикнат? – Той се облегна на облицованата с махагон стена, като че ли внезапно изгуби сили. – Ако им се стори безполезна или дори смешна? Тогава можем да си избием от главите да се разширяваме в Америка, името ни е заложено на карта.
Клер се усмихна. Вече познаваше ненадейните пристъпи на колебание при баща си. Той имаше нежна, чувствителна душа на художник, макар че произвеждаше много, много големи скулптури.
– Не се тревожи, татко! Статуята е превъзходна и честването ще бъде грандиозно. Даже президент Кливланд ще има честта да присъства. Разбира се, че американците ще обикнат своята лейди!
Гюстав сякаш изобщо не я чу, затвори се още повече в себе си.
– Понякога се питам защо се захващам с тези трудни проекти – промълви той. – Защо не се отдам на личния си живот, да живея във ваканционната къща във Веве, сутрин да пия бразилско кафе, да направя разходка из градината, може би да се изкъпя в езерото, а вечерта да се нахраня добре, за да мога да си легна спокоен и доволен?
– Защото не би бил спокоен и доволен. Нужно ти е предизвикателството, нужна ти е стоманата. И си любопитен да разбереш какво още може да се създаде от нея.
Гюстав вдигна очи.
– Колко си права. – С тези думи той се оттласна от стената, обърна се и се отдалечи със свирукане, все едно нищо не е било. – Както винаги си толкова права, умното ми момиче.
Клер се усмихна, сграбчи полите си и го придружи до края на дългия коридор по стълбите нагоре към палубата, където есенното слънце, соленият вятър и зашеметяващата гледка на приближаващия се силует на града прогониха всяка мрачна мисъл.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки
