Новият роман на Вал Макдърмид „Отвъд лъжите” (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) е мистерия в мистерията. Този път шотландската писателка ни поднася две различни криминални истории, в които изненадващите обрати са в изобилие.
През април 2020 г. цяла Шотландия е в локдаун, но това не означава край на престъпленията. Главен инспектор Карен Пири и нейният екип, както и всички хора, се опитват да привикнат към една нова реалност, в която контактите и излизането навън са силно ограничени. Едно изненадващо обаждане от Националната библиотека им дава възможност отново да докажат на какво са способни.
В архива на библиотеката попада незавършен ръкопис на известен автор на криминални романи, описващ перфектното убийство. Той поразително прилича на историята около безследното изчезване на студентката Лара Харди, потресло цяла Шотландия година по-рано. Карен не вярва в случайностите и макар че авторът на ръкописа е мъртъв, отдел „Студени досиета“ започва разследване. Всеки от екипа й е изправен пред свои проблеми, засилващи се от ковид-мерките, но поне работата им дава възможност донякъде да избягат от тях.
Прочетете откъс от романа при нас.
****
Дейзи почти приключваше документацията по случая Лара Харди, когато Карен нахлу през вратата, задъхана, защото се бе изкачила бързо по стълбите до третия етаж. Дейзи бутна настрана бележките си и се изправи нетърпеливо.
– Взе ли го?
Карен размаха торбата триумфално, като че ли бе направила изгодна покупка на разпродажба.
– Успях – тя премести празната кутия от папките на пода и сложи на масата своите трофеи. Два разочароващо тънки плика и една флашка.
– Успях да си наложа да не го отварям, преди да се прибера у дома.
Личеше, че е доволна от себе си, и Дейзи я разбираше. На нейно място тя би се мушнала в най-близкия вход и би хвърлила едно око на ръкописа.
Дейзи пристъпи към масата и всяка от тях взе по една купчина фотокопиран текст.
– Кажи ми, че започваме да четем сега – каза тя.
– Няма причина да се бавим отвърна Карен и отиде да се разположи в едно от удобните кресла край камината. Пъхна молив зад ухото си и започна да чете.
ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ЛОРЪЛ ОЛИВЪР
Първа част
Пролог
Той наистина приемаше това като налудничава история. Шега. Предизвикателство между приятели. Какво би накарало някого да си помисли нещо друго? Писането на заплетени сценарии не означаваше, че той вярва в съществуването им в реалния свят. „Непознати във влака“ имаше блестящо начало – двама души, напълно несвързани един с друг, да си разменят убийствата, които искат да извършат, но той не вярваше някой да е толкова побъркан, че да поиска да направи такова нещо в действителност. Дори някой истински психопат като героя от романа на Хайсмит.
Наистина никога не му бе минавало през ума, че най-добрият му приятел действително ще извърши убийство, само и само за да докаже, че съвършеното убийство е осъществимо и че той е способен да го реализира. Не и докато не му се наложи да се изправи пред разкритието, че в гаража му има мъртвец.
1.
Джейми Кобейн и Роб Томас се бяха запознали в един индийски ресторант в Пърт – онзи, който е в Шотландия, не в Австралия. И двамата бяха пристигнали тук заради фестивала на криминалния роман, чийто домакин през миналото десетилетие бе този град. Джейми така и не разбра защо в крайна сметка бяха избрали Пърт за място, на което да се проведе фестивалът. Доколкото му беше известно, единствената претенция на града за криминална слава можеше
да е свързана със затвора със строг режим, възпят в една песен на покойния бард от Дънди Майкъл Мара – „Писмо от Пърт“. Като изключим това, единствената причина да изберат Пърт, за която се сещаше, беше доброто му разположение в пътната мрежа, и директните железопътни връзки на града с Глазгоу и Единбург. А до Пърт имаше и влак със спални вагони от Лондон, което бе винаги от значение, когато трябваше да убедят столичани да се измъкнат от орбитата на околовръстното си шосе.
Роб се появи в последния разговор в съботния следобед, посветен на деликатна тема: „Луд или лош: опасни познанства“. Заедно с един адвокат – специалист го наказателни дела, един бивш свещеник и една спасила се с бягство съпруга и майка (описанието беше нейно, не на Роб), той представи възгледите си по въпроса защо хората вършат ужасните неща, родени от въображението му. Публиката наброяваше около двеста души, а някои от тях се наредиха после и на опашка за автографи. Другите автори се измъкнаха, преди Роб да приключи, и го оставиха да се чуди какво да прави. Той беше още относително новак на фестивалната сцена; книгата му, която представяше, беше едва втора поред, и не беше успял да завърже някое приятелство, което да отива по-далеч от няколко питиета в хотелския бар.
Роб си тръгна полека с престорена непринуденост, и пристигна в хотела точно в момента, в който няколко души излизаха оттам. Бяха пет-шест души на възраст от тъкмо надхвърлили трийсетте до шейсет и няколко годишни, перчеха се и си подхвърляха весело разни глупости, както обикновено постъпват мъжете, когато се измъкнат от коловоза на ежедневието и изпитат нужда от себедоказване. Той разпозна в повечето от тях колеги-писатели, но единственият, чието лице свързваше с името му, беше Джейми Кобейн. Наскоро прехвърлил четиридесетте, той вече се радваше на завидна кариера. Имаше повече от дузина издадени книги, беше носител на три-четири големи награди, романите му бяха бестселъри и в страната, и в чужбина. Според слуховете се подготвял телевизионен сериал по неговата криминална поредица, и в сериала главна роля щял да изпълнява един от онези актьори-звезди със сурови черти и пронизващ поглед, в който жените се влюбваха масово.
Джейми Кобейн забеляза Роб и се закова на място.
– Вие сте Роб, нали? – обърна се към останалите и каза: – Момчета, това е Роб Томас. Сещате се, нали? „Прегрешение“. Влезе в краткия списък за златен „Тисъл“*.
Всички заговориха едновременно, поздравяваха го, досещаха се кой е.
– Здрасти – каза Роб, обзет от смутителността, която винаги изпитваше, когато се озовеше сред много непознати.
– Отиваме да хапнем къри, Роб.
– И да ударим по някой шербет – намеси се друг.
– Ако нямаш някаква уговорка, защо не дойдеш с нас? – попита Джейми Кобейн.
Роб преглътна.
– Чудесно, благодаря – той тръгна след останалите и те забързаха надолу по улицата, покрай масивната бетонна сграда на шотландската полиция, докато не се озоваха в един старомоден индийски ресторант. Хартиени покривки на масите, релефни тапети, меню с много различни видове къри – с пилешко, агнешко, говеждо или с морски дарове. Такава обстановка можеш да откриеш където и да било между Плимут и Питлохри, каза си Роб, но не и в Пенджаб.
Не че това имаше някакво значение. Бяха тук, за да пийнат бира и да побъбрят. Кърито беше между другото. Роб се озова седнал до Джейми и се увлече учудващо бързо в оживен разговор с новия си познат. Разговорът на масата се въртеше предимно около издателски клюки,
потресаващи описания на неприемливо поведение в общността на криминалните писатели, слухове за това кой се бил скарал с издателя или литературния си агент, както и невероятни предположения по въпроса кой с кого спи. Имаше много смях, разказваха се много анекдоти. Но от време на време общият разговор се разпадаше на диалози по двойки. По време на един такъв страничен разговор Роб и Джейми установиха, че живеят недалече един от друг; Роб в малкия си апартамент в Лийт, Джейми – в голямата самостоятелна къща, която дължеше на писателските си успехи.
И нещо, което бе по-важно – и двамата споделяха обща страст, към шахмата. Двамата се бяха научили да играят още в училище, Джейми – в едно от онези единбургски частни училища, които обучават учениците си да говорят с английски акцент, Роб – в местното общообразователно училище в Дънди. Но и двамата бяха участвали в състезания от областно ниво. Ако Джейми не беше по-възрастен с пет години, можеше да са се изправяли един срещу друг от двете страни на шахматната дъска още като тийнейджъри с акне и зле подстригани коси.
– Отбий се някой път, ще поиграем – каза сърдечно Джейми, когато келнерът започна да раздига чиниите и писателите си поръчаха по още едно питие.
На Роб не му се вярваше поканата да е искрена. Предположи, че става дума за някоя от онези случайни фрази, с които човек запушва пауза в разговора. Когато всички се добраха с неуверена стъпка до хотела, весели и позамаяни от напитките, Джейми бе незабавно погълнат от една по-голяма група, сред които бяха редакторът му и литературният му агент. Вече изоставен, Роб се упъти бавно към дъното на помещението, където го спипаха двама страстни почитатели и го засипаха с безброй въпроси за подробности по книгите му и приключилата преди известно време дискусия. Той не срещна Джейми отново до края на уикенда, когато го видя да потегля с един от онези грозни джипове, които се движеха с грохот по улиците на Единбург като нахлуваща армия. Въпреки че срещата им на вечеря му беше приятна, Роб почувства как оценката му за Джейми леко се понижава при тази гледка.
Но Джейми отново си възвърна позициите след няколко дни, когато прати имейл на Роб. „Приятелю, кога ще се видим, за да изиграем една-две игри? За теб не знам, но на мен ми е адски трудно да намеря приличен противник.“
Беше приятелски жест, но въпреки това Роб разпозна хвърлената ръкавица. Дали имаше шансове? Дали беше на нивото на Джейми? Нямаше ли срещата да се окаже унизителна и единствена, или взаимното предизвикателство щеше да заеме постоянно място в живота им?
Имаше само един начин да намери отговор на тези въпроси.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
