„Поща за госпожа Бромли“ от Стефан Брайс (изд. „ICU“, преводач: Мария Енчева) е роман за грозното лице на игрите на власт, за лъжите и манипулативната мерзост на пропагандата, за живота, опрян в бодливата тел на оцеляването. За войната. Но и за нежната сила на литературата, за благодарността, приятелството и човечността.
Лондон, август 1914 г. На домашния фронт цари все по-голямо разслоение, напрежението расте с всеки изминал ден. Стотици млади мъже се записват да се бият срещу германците. Джон Патерсън избира да следва мечтата си да учи в колеж и остава в града. Но цената е твърде висока…
Прочетете откъс от романа при нас.
****
През декември баща ми най-после получи ден почивка.
– Все повече пощальони постъпват в армията – обясни той. – Разбира се, и те на свой ред пишат картички и писма. От пощата планират да изградят нов сортировъчен център до Риджънтс Парк, така че пратките да се обработват още по-бързо. Сграда с големината на палат.
Беше си облякъл най-хубавия костюм – тъмносив, от три части – който беше на десетина години и вървеше с невисоко бомбе. Преди войната си ги слагаше само ако тръгнеше да обикаля книжните пазари и антиквариатите с цел да направи по-добро впечатление на продавачите. Отдавна не го бях виждал да носи костюм и затова едва тази сутрин забелязах колко е охърбавял. Жилетката му висеше като на закачалка, а панталонът му се вееше на хълбоците. Но не това събуди притеснения у мен.
– Нали не смяташ да купуваш книги? – попитах го аз.
Той побърза да ме успокои. Госпожа Уитфийлд го помолила да продаде колекцията на мъжа ѝ.
– Парите наистина ѝ трябват – обясни баща ми. – Пък и Хари не би имал против. – Това, последното, той изрече вероятно за да заглуши собствената си съвест.
– Как изглеждам? – попита ме, преди да излезе. Зачака с притаен дъх. Беше загащил ризата плътно и върховете на яката ѝ стърчаха напред като птичи опашки.
– Напълно готов да премериш сили с онези хиени – рекох аз и му смигнах.
На лицето му се изписа усмивка. Знаеше отлично за какво намеквам.
– Камбаните, първо издание, 1845-а, Чапман и Хол – кимна той. – Вчера я записах в каталога. – Той кимна към папката, която лежеше на масата. – Беше си пладнешки обир. Два фунта! Не струваше толкова.
Щом тръгна, аз разлистих каталога и потърсих споменатата книга. Направи ми впечатление, че макар да не се задържаше вкъщи много-много, за три месеца баща ми беше описал куп романи. Преброих над двайсет листа с около четиристотин заглавия върху тях.
На един от листовете открих Камбаните от Чарлз Дикенс. Освен информацията, която баща ми беше изредил мимоходом, там пишеше: Липсва заглавна страница. По хартията има петна от влага. Това беше смалило стойността на книгата, но понеже кожената подвързия беше в отлично състояние, баща ми все пак беше пожелал да я купи. Ала дори и намалена, книгата не беше по джоба му.
– Четири фунта! Оная хиена не пожела да свали и шилинг! – чух го да вика, макар че от случката бяха минали десет години.
Беше се прибрал от книжния пазар в минорно настроение.
Четири фунта! При това повредена. Срамота!
Антикварят, който продаваше книгата, държал на своето. Баща ми не беше доволен; един час по-късно продължаваше да мърмори.
Накрая се обърна към мен: Ходи ли ти се до книжния пазар?
Не ме беше взимал преди и удивлението ми нарасна съвсем, когато разбрах, че е скроил план, главната роля в който се пада на мен. Докато ми обясняваше какъв е сценарият, аз се развълнувах донемайкъде.
Ама това е мошеничество! – прекъснах го насред изречението.
Не, не, това е да изкривиш истината според нуждите си – отвърна той. Повдигнах вежди. – Трудно е за разбиране. Е, участваш ли, или не?
Естествено, че участвах! Четвърт час по-късно двамата излязохме. Баща ми ме беше облякъл в най-хубавите ми дрехи.
По дрехите посрещат – рече той. Рядко го виждах в толкова приповдигнато настроение.
Борсата се намираше в неголямо хале на Уелингтън Стрийт. Влязох сам, както се бяхме уговорили. Баща ми щеше да ме следва от разстояние.
„Антикварни книги Харпър“, веднага след входа вдясно, последният щанд от редицата – беше обяснил той. – Продавачът напомня на Скрудж. И не забравяй – каквото и да се случи, не се познаваме.
От пазара лъхаше студ като в църква. Наоколо щъкаха господа с цилиндри и всички до един си шушнеха. Книгите се опипваха, оглеждаха се от всички страни, коментираха се, докато в даден момент не чух някой да назовава сума, от която ми се зави свят.
Запромъквах се покрай сергиите. Бях прибрал ръка в джоба на панталона, при торбичката с монети, които ми беше дал баща ми.
Отдалеч съгледах собственика на Антикварни книги Харпър. Действително приличаше на Ебенизър Скрудж от рисунките в Коледна песен: кльощав старец с цилиндър на главата и изражение на човек, измъчван от непрестанен зъбобол.
Спрях пред щанда му и погледът ми тутакси падна върху книгата, към която се стремеше баща ми. Лежеше в центъра на масата с написана на ръка табелка: ПЪРВО ИЗДАНИЕ! Отдолу с миниатюрни букви беше добавено: Леко повредена. Скрудж ме гледаше с недоверие, сякаш очакваше всеки момент да грабна книгата от масата и да го ударя на бяг. Сърцето ми заби учестено. Припомних си сценария, който беше начертал баща ми. Не биваше да го разочаровам.
Колко струва тази, господине? – попитах.
Скрудж сбърчи чело.
Тая ли? „Камбаните“? – рече той с дрезгав глас и замачка яката на връхната си дреха. Кокалестите му палци се плъзнаха по заострените върхове на яката. – Не можеш да си я позволиш, момче.
Имам пари – уверих го аз и с едно плавно движение на китката, така че монетите да задрънчат, измъкнах торбичката от джоба на панталона си. – Баща ми иска да купя нещо за кръстника си, който скоро има рожден ден. Луд е по Дикенс.
Че кой не е, момче, че кой не е! – смекчи тона продавачът. – Колко имаш?
Реакцията му беше съвсем каквато я беше предсказал баща ми. Изпразних торбичката с монети в дланта си. Скрудж се опули.
Сега ще видя – казах. Обърнах гръб на продавача и се престорих, че броя.
Необикновен екземпляр е – добави онзи. – Извънредно ценен. Кръстникът ти много ще се зарадва.
Имам два фунта и четиринайсет шилинга, господине.
Скрудж тръсна глава.
Не, момче, малко е. Твърде малко.
Загледах го разочарован. Той посочи няколко други книги на Дикенс.
За тези пари обаче можеш да купиш от тия.
Тях той вече ги притежава – проплаках аз. – Няма ли как да…
Продавачът отново поклати глава и отвърна очи.
О, чакайте! – възкликнах аз в тоя момент. – Струва ми се, че имам още някакви монети.
Думите ми привлякоха вниманието му за втори път. Бръкнах по-надълбоко в джоба.
Ето, още крона и шест пенса. Това прави почти три фунта, господине.
Той се поколеба.
Усмихнах се широко.
Продавачът обаче отсече:
Не, не, далеч не е достатъчно. Иди да искаш от баща си. Той сигурно има още пари.
Застинах. Според сценария на баща ми тук мъжът трябваше да приеме предложението ми.
Тръгвай де! – отпрати ме с жест продавачът.
Завъртях се смутен, когато усетих леко побутване по гърба. Веднага след това дочух познат глас.
Колко предлага момчето? Три лири ли?
Обърнах се ужасѐн. Току зад мен стоеше баща ми. Не се бяхме уговаряли така.
Давам три лири и два шилинга – продължи той строго.
Господин Патерсън…
Три лири и два шилинга е отлична оферта – настоя баща ми. Погледът в очите му ми се стори чужд, в него прозираше някаква лукавост. Баща ми беше заприличал на лисица, която се опитва да докопа плячка.
Хайде, господин Харпър, поне веднъж не бъдете така алчен.
Последната дума подейства на продавача като камшик. Баща ми присви очи и го загледа предизвикателно изпод ръба на шапката си. Между двамата се възцари злокобно мълчание. Имах усещането, че всички в халето са ни зяпнали. Изгарях от желание да се махна. Протегнах ръка и подръпнах баща си за ръкава.
Хайде да… – прописуках аз.
Само че той се приведе бързешката към мен, сграбчи ме с една ръка за врата, а с другата ми запуши устата.
Три лири и три шилинга! – провикна се в същия момент. – Това е последната ми дума.
Напразно се мъчех да се отскубна.
Три лири и… – повтори баща ми, но продавачът не го остави да се доизкаже.
Господин Патерсън, незабавно пуснете момчето! Засрамете се! Книгата вече е негова. Току-що му я продадох.
Баща ми разхлаби пръсти. Побързах да се отдръпна.
О… не знаех. Съжалявам – запелтечи баща ми и отстъпи крачка встрани.
Давай ги тия пари, момче – нареди продавачът и протегна кокалестата си ръка.
Още не проумявах съвсем какво се случва. Наклоних глава и погледнах баща си питащо. Той отвърна очи, сякаш не желаеше да има нищо общо с мен. В този момент обаче едно движение зад гърба му привлече вниманието ми. Направи ми знак с ръка да действам. Едва тогава схванах. Обърнах се към Скрудж, пуснах монетите в дланта му и изстрелях: Заповядайте, господине.
Той ги преброи, като си възвърна недоверчивата физиономия. Поколеба се за миг, но накрая вдигна ценната книга от масата и ми я подаде. С ъгълчето на окото си забелязах баща си да се изнизва.
Благодаря ви – казах аз искрено. – Кръстникът ми ще остане доволен. Може ли бележка за плащането?
Баща ми настояваше да питам за бележка, иначе не било изключено няколко минути по-късно продавачът да ме обвини в кражба.
На антиквар доверие нямай. Всички са хиени – беше отбелязал той.
След кратко негодувание Скрудж ми подаде лист хартия. Потърсих баща си с очи, но той вече беше изчезнал.
Ето – каза продавачът. – И да ми се махаш, преди да съм размислил.
Не се наложи да ме подканя втори път.
Баща ми ме чакаше отвън. Отдалеч размахах книгата като трофей. Когато му я връчих тържествено, баща ми въздъхна тежко.
Беше чудесен – каза той накрая. – Майка ти би се гордяла с теб.
Този беше единственият път, в който баща ми ме замеси в игрите си, и единственият, в който ме заведе на книжния пазар. Може би се беше засрамил, задето се е възползвал от мен. Аз обаче не се чувствах използван. Просто ми беше странно да го видя толкова различен от друг път. Толкова по-разпален. Изпадаше в подобни състояния единствено когато през дома ни се отбиеше господин Уитфийлд и двамата започнеха да се хвалят с покупките си. И тогава нещо в баща ми се променяше. Сякаш вътре в него се беше насъбрала шлака, която аха да пламнe.
Можете да закупите тази книга от сайта на издателството.
