„Добруджанският феникс“ от Стефка Станчева (изд. „Лемур“) е романизирана биография на журналиста, писател и общественик Яни Хаджиянев – Калиакренски, която ни пренася в Златна Добруджа в началото на миналия век.
Каварна, 1898 г. В дома на един от заможните и уважавани местни търговци се ражда син, но нищо не предвещава, че след време той ще се нареди сред най-силните гласове на Добруджа. Година след година отрудените добруджанци посяват и прибират златно жито, товарят и разтоварват препълнени кораби със стока, опъват тежки мрежи със сребристи риби. А младият Яни Хаджиянев расте, запленен от книгите, музиката и легендите. Но сърцето му се разкъсва между желанието да претвори тези истории на белия лист или на театралната сцена и тежестта на вменената му още с раждането отговорност към семейния занаят.
Когато тъмният облак на поредната нова власт надвисва над това райско място, всичко се променя сякаш за миг. И докато силните на деня си прехвърлят изстрадалото парче земя, Яни и неговите връстници учат, влюбват се, изграждат идеалите си и се изправят пред най-страшните години за родината си. Търсейки своята правда и своите причини да продължи напред, Яни открива и най-силното си оръжие – думите.
Прочетете откъс от романа при нас.
Литературно кръщение
Яни Хаджиянев излезе развълнуван от печатница „Комерчиала“ и когато стъпи на улицата, нежните лъчи на октомврийското слънце целунаха най-свидната му рожба, която той с гордост държеше в ръцете си. В този златен есенен ден на 1927 година една отколешна мечта се беше осъществила, беше се родило и поемаше своя път към читателите си тъй желаното от журналиста списание за литература и културен живот, което той беше нарекъл „Поле“.
Когато с бодра крачка влезе в редакцията, в която се помещаваха вестник „Куриер“ и списание „Поле“, Яни беше посрещнат с бурни ръкопляскания и благопожелания, отправени от неговите колеги, но най-възторжен беше Христо Капитанов. Той отиде до Яни, прегърна го като победител и се обърна с тържествен тон и пламенни очи към останалите:
– Колеги, да ни е честито новото място не само за добруджанските поети и писатели, а и за големите имена от България и чужбина. Не беше лесно, даже беше непосилно трудно, обаче нашият редактор Яни Хаджиянев е същински боец, а и талантлив писател, и аз се надявам, че списание „Поле“ – този нежен пристан на културата, ще представлява истинско спасение за нашето население, което ще го пренася далеч от злободневието и дребнотемието, от популизма и изкривената истина, тиражирани от омразния румънски окупатор. Да живее Добруджа!
– Да живее! – отвърна множеството.
– Христо, ненапразно си избрал вече да се подписваш като Добруджанов – свенливо добави Яни. – Ти си войнът на Добруджа. Нали знаеш, че без твоята уж незначителна помощ, нищо от това нямаше да се случи.
– Поздравявам те и аз, Яни. Хайде, намери си място, сядай и ни покажи първия брой, а може и малко да ни зачетеш – каза главният редактор на вестник „Куриер“ Любен Станчев и стисна силно десницата на Яни.
– Благодаря ви, че се вълнувате с мене, ето че нашият общ труд беше възнаграден. Благодаря ти, Любене, че ми предостави всички условия, за да съумея да осъществя плановете си. Знам, че много хора ще рекат: за литература ли му е времето, като теглим хомота на чокоите? Знам, че е дързост да създам такова списание, но по-дързостно е, че благодарение на вашата подкрепа, заедно ще поведем смела и безпощадна борба с най -голямото зло, което пусна яки корени в окупирана Добруджа. – Яни си пое дъх и продължи: – Да, колеги, трябва да признаем истината, че няма по-голямо зло от невежеството, а това беше основната цел на румънците, когато затвориха училищата ни и прогониха учителите ни. Няма ги читалищата ни, унищожени са библиотеките ни, почти липсва културен живот в малките населени места, нямаме право на богослужения на български език. Даже смятам, че списание „Поле“ трябва да е само началото на нашата битка срещу обезличаването и претопяването. Мислете, братя, мислете кой да е следващият ни ход, за да опазим българщината от асимилация, да спасим Добруджа от пълно румънизиране. Да е хаирлия новото списание.
– Ама ти, Яни, рече и отсече. Като каза, че ще го именуваш „Поле“, тъй и стана. Ти обясни ли в първи брой, че не иде реч за селско стопанство? – попита финансистът Алекси Момов, кой то беше влязъл заедно с доктор Димитър Новачев по време на речта на Христо Капитанов. Те бяха членове на редакционния комитет на вестник „Куриер“ и ден не минаваше, без да се отбият до редакцията.
– Ами че как, господин Момов. Ето вижте – първо, под заглавието има уточнение, че е полумесечно списание за литература и културен живот. Между другото, наумил съм да излиза на всяко първо и петнайсето число от месеца.
Второ, в края на първия брой съм написал какво влагам в името „Поле“ – чиста нива. Да, чиста да е журналистическата и литературната ни нива от зловредни плевели на бездарници, които само вредят с дейността си. Беше крайно време да имаме такъв орган, инак се предавахме на стремежите на окупатора.
В следващия момент вратата се отвори и няколко души от печатницата, със списанието в ръце, започнаха да внасят в редакцията целия тираж, готов за продажба.
Всички от редакционната колегия на двете издания взеха по един още топъл брой и го запрелистваха, та да видят и усетят новото добруджанско огнище, около което скоро щяха да застанат най-добрите добруджански поети, писатели, критици и художници.
Списание „Поле“ щеше да тръгне към своите читатели още на следващата сутрин и всички в редакцията се вълнуваха от неговия бъдещ обществен живот. Първият брой започваше с редакционни бележки, поясняващи какви са целите на изданието, следваше разказът „Летен ден“ на Яни Хаджиянев, после идваше рубриката със стихотворения на Христо Капитанов, подписан като Добруджанов, беше поместена поезия и на други местни поети, измежду които силно се открояваше лириката на младата поетеса Ганка Велева, следваха откъси от стойностна румънска проза, информация в раздел „Изкуство“ за прощалния концерт на известната оперна певица Флора Беняну-Петрова и накрая – критически преглед от редактора.
– Яни, гледам, че на 15 леи пускате списанието. Добре е, мисля. Ами то, при положение че един вестник е 3 леи, даже е повече от прилична цената за полумесечно издание – каза одобрително доктор Новачев.
След като поуталожиха емоцията си, всички продължиха да се сглоби следващият брой, трябваше да се редактират статиите и дописките, да се подреди снимковия материал и множеството реклами на търговци и лекари, обявите за прожекциите в кината „Сплендид“ и „Модерн“. И през цялото време журналистите трябваше да вървят по ръба на бръснача – хем да казват какво мислят, хем да не разгневят Сигуранцата, която само това чакаше, за да затвори редакцията. Всъщност още с въвеждането на втория румънски окупационен режим беше приет закон за малцинствата, с който уж правото на печат не беше забранено, но фактически и негласно бе въведена строга цензура, ежедневно следене, обиски и арести.
– Колеги, наложително е да съобщим на нашите съграждани за случилото се в Силистренско – делово захвана Любен Станчев. – Трябва да кажем истината, но и да не си навлечем беля от Сигуранцата.
– Две години вече цялата ни земя е омърсена със заселените по нашите села куцовласи. Докараха ги тука и ги оставиха да безчинстват, а властите се правят на слепи и глухи за техните злодеяния – допълни Яни.
– В този брой ще дадем информация за силистренското село Кочина135, че там нападенията от куцовласите колонисти са всекидневни – каза Христо Капитанов. – Имаме сведения за самоуправство по отношение на българското население, за побоища, за забрана да се изрече и думичка на български от нашите свещеници. Там е по-лошо от тука, защото Румъния не поглежда окръг Доростол и не само че го е занемарила, а даже направо го е изоставила. Там няма законност, или ако има, това е законът на ширещите се улични банди.
– Дойде информация за изстъпления и в Шабла, и в каварненското село Гьоре. Българският търпелив селянин е подложен на ежедневен тормоз, насилие и заплашване от страна на македонските зулумници – допълни Яни.
– Няма го вече бай Габе, лека му пръст, да се бори за Добруджа извън нейните предели, да ходи да търси съмишленици, да пише за румънските зверства, да убеждава нашите от България и хората по Европа, че изконното българско население тука гине и гние, стъпкано от румънския ботуш – рече с горчивина в гласа Любен Станчев.
– Любене, и тъй е, и не е – отговори на думите му Яни Хаджиянев. – В едно съм сигурен – тепърва ще чуваме за друг голям борец за свободна Добруджа, за една дама с изящно лице и мек глас, с нежна поезия и фини обноски, но твърда като скала в позицията си да търси подкрепа за разрешаване на Добруджанския въпрос. Аз от години следя всяка нейна проява и знам, че тя няма да ни изостави.
– Дора Габе, нали? – попита доктор Новачков.
– Дора Габе! Жената воин на Добруджа – отвърна Яни. – Трябва да намерим легален начин да я поканим да поговори тук, на нашите хора, да рецитира пред тях поезията си, която е посветила на родната ни земя. Много ме развълнува едно стихотворение, което прочетох във вестник „Добруджа“:
Родният ни край остана тъй далече, пътя, кой то води в него, враг пресече.
– Да, трябва да помислим въобще как да изнасяме сказки, да увличаме млади и стари да слушат стойностни неща – рече възторжено доктор Новачков.
– И да държим огънчето на българщината незагасващо – добави въодушевено Яни…
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
