„Буря над Тъкачната вила“ (изд. „Лемур“, преводач: Светлана Старирадева) е петата част от романтичната историческа сага за Тъкачната вила, с която Ане Якобс покори сърцата на българските читатели.
Аугсбург, 1935 г. Новото време носи и нови правила, към които обитателите на Тъкачната вила трудно се адаптират. Паул Мелцер е изправен пред тежко финансово положение във фабриката и нарастващ натиск от страна на правителството. Шивашкото ателие на Мари е изтласкано до ръба на фалит, заради мълвата, че тя има еврейски произход. Новото поколение със своите модерни идеи също предизвиква трусове в семейството: талантливите композиции на Лео се оказват твърде смели за неговите учители, докато Додо скандализира всички с решението си да стане пилот.
И точно тогава истинска буря връхлита Тъкачната вила. Заради политическите промени, Паул е посъветван незабавно да се разведе със съпругата си и Мари трябва да вземе важно решение, което ще промени живота на всички завинаги…
Прочетете откъс от романа при нас.
4
Многоуважаема госпожице Мелцер,
Във връзка с кандидатстването Ви при нас за длъжността летец трябва, за съжаление, да Ви съобщим, че не виждаме възможност да Ви назначим в нашето предприятие. Работата на пилота изисква освен смелост и дисциплина още и много технически познания за конструкцията и функционирането на лекомоторния самолет. Поради тази причина имаме предпочитания към кандидатите от мъжки пол.
Съжаляваме, че не можем да Ви отговорим положително въпреки отличната диплома, и Ви пожелаваме всичко добро в бъдеще.
Хайл Хитлер
Подписано от
А. Бер,
Самолетостроителна фирма „Бюкер“,
Берлин, Рангсдорф
Приложено: документите Ви за кандидатстване.
Додо пъхна писмото обратно в плика и дълбоко въздъхна. Това беше деветият отказ, а толкова се беше надявала на „Бюкер“. Излишно – не назначавали жени. Бяха наели Луизе Хофман. Още през януари. Естествено, тя беше известна, можеха да се хвалят с нея, пресата им обръщаше внимание, самолетните заводи „Бюкер“ можеха да рекламират самолетите си.
Тя захвърли плика на бюрото си и се пребори с изкушението да разкъса отказа на хиляди късчета. Не, щеше да запази писмото и да го навре в лицето на стария Бюкер, когато стане известна. Е, скъпи мой, нямахте късмет. Допуснахте огромен шанс да ви се изплъзне под носа. Международно известният пилот Доротеа Мелцер, която наскоро прелетя около екватора за рекордно време, избра друга фирма. Тогава старият Бюкер ще има да се пули тъпо.
Унила, тя отиде до прозореца. Гледката, позната ѝ от детството, почти не се беше променила. Виждаха се паркът на Тъкачната вила, малка част от алеята, а от другата страна – къщичката на градинаря, където в момента живееше Кристиан със своята Лизл. Вдясно, където преди се простираха обширни ливади с малки групи дървета тук-таме, сега леля Елвира беше построила конюшня с пристройки. Не изглеждаше добре, всъщност загрозяваше парка. Хубава гледка представляваха само конете, които пасяха по поляните. Най-вече – палавите жребчета, дошли неотдавна на бял свят, които сега упорито топуркаха след майките си и сучеха. Но конете, за жалост, не бяха светът на Додо.
Този свят се беше сринал. Беше пропаднал в бездънна пропаст след стремглавия полет към висините. Каквото и да опитваше, за да превърне летенето в своя професия, за да печели пари с наученото, то все се проваляше. А досега всичко вървеше така добре. Леля Елвира заплати обучението за пилоти, нейната голяма мечта, Додо издържа двата изпита с превъзходни резултати, а теоретичната част беше особено сложна. Летателната част беше фасулска работа, винаги се нареждаше сред най-добрите. Но изпитващите по теория задаваха гадни въпроси и от самото начало ясно показваха, че пилотската професия е само за мъже. Преди е било различно, на по-старото поколение жени летци може би им е било по- лесно, но откакто националсоциалистите управляваха Германия, жените бяха нежелани в това поприще. Обучението им беше няколко пъти по-скъпо от това на мъжете и нямаха никакъв шанс да ги допуснат до пътническия транспорт: „Луфтханза“ назначаваше единствено мъже пилоти. Защото жените не издържали на натоварването. Немската жена трябваше да намери щастието си като домакиня и майка, упражняването на някаква професия беше работа за мъжете.
Но тя няма да се примири. Няма да приключат толкова лесно с Додо Мелцер. Ще измисли нещо, за да постигне целта си въпреки всичката съпротива. Ще открие пролука. Винаги има шанс, трябва само да гледа внимателно и да използва главата си.
Погледна часовника: още час до вечеря. Трудно беше със строго определените от баба Алисия часове за хранене. Закуска – от седем до девет, обяд – в един, вечеря – в шест и половина. Всичко заковано и непоклатимо като скала. Ако някога светът рухнеше, баба Алисия в никакъв случай не би пропуснала обяда заради това. Но все едно. Един час трябваше да е достатъчен.
Времето бе мрачно, валеше ситен дъждец, който беше добър за растенията, както всеки път казваше Кристиан, но Додо не понасяше дъжда. Неподходящо време за летене. В най-лошия случай горе може да ти замръзне карбураторът.
В преддверието подмина Хана, която изхвърча от кухнята, за да ѝ донесе чадър.
– Благодаря, не ми трябва! – подвикна ѝ, отвори вратата и заподскача надолу по стълбите. Движението ѝ се отрази чудесно. Навлезе навътре в парка и вдиша влажния, хладен въздух. Беше по-добре от това да стои горе в стаята и да увесва нос. Макар че косата ѝ стана вир вода, а глупавата пола залепна по краката ѝ. Изобщо, полите бяха непрактични. Тя предпочиташе пилотските панталони: бяха удобни, с тях можеше да се движиш както си пожелаеш, да се навеждаш, да клякаш, да тичаш или да си стоиш на главата – никой не можеше да наднича под тях. Но тук, в Тъкачната вила, това беше невъзможно дори и само заради баба Алисия. Родителите ѝ също не одобряваха да носи панталони. Най-вече мама, която все искаше да ѝ шие модерни рокли…
Ето я старата къщичка, в която преди живееше градинарят дядо Блиферт с внука си Густав. Старият Блиферт отдавна не беше между живите, горкият Густав също внезапно почина преди пет години. Тежко ѝ на Аугусте, жена му, която остана с три деца и куп дългове. Сега Кристиан и Лизл живееха в къщичката и през свободното си време Кристиан постоянно майстореше нещо по нея. Даже и в това дъждовно време той стоеше отвън, поставил на дървеното магаре парче дърво и усърдно го дялкаше.
– Здравей, Кристиан – извика тя. – Нов перваз ли правиш?
Той вдигна глава изненадан, защото не я беше забелязал, а после се изчерви и остави триона.
– Добър ден, многоуважаема госпожице! Не, няма да е перваз.
Тя изгледа с любопитство предмета. Действително, формата му беше твърде странна за перваз на прозорец. Нужно ѝ беше малко време, но след това отгатна.
– Бебешка люлка ще е! – възкликна тя. – Това е частта откъм главата, нали? Господи! Време ли ви е?
Той се усмихна засрамен и взе пилата, за да заглади дупката за хващане. Така люлката можеше да се вдигне и да се премести. Можеше също да се прокара лента, за да може люлката да се залюлява от леглото, без да се налага родителите да стават. Беше помислил за всичко.
– Така изглежда – отвърна той. – Време си е, след четири години, нали?
– За хубавите неща трябва да се почака – ухили се Додо. – В розово или в светлосиньо ще я боядисаш?
Още не беше взел решение по този въпрос. Щеше да се разбере чак след раждането на детето.
– Само ще я шлайфам и лакирам. Дървото и така си е хубаво. Ако Лизл пожелае, по-късно ще я боядисам. Но недейте да ѝ казвате – искам да я изненадам.
– Разбирам!
Тя прокара ръка по мокрото си от дъжда лице и отметна един кичур от челото си. Пфу, сега водата започна да се стича под пуловера ѝ надолу по врата. Май щеше да е по-добре, ако беше взела чадъра.
– Всичко хубаво, Кристиан!
– И на вас, многоуважаема госпожице!
Бяха оставили караваната до конюшнята, защото там беше под навес и на завет. Додо се огледа на всички страни, но освен конете, които си стояха преспокойно в дъжда, не се виждаше никого. Къде ли беше тя? Човек можеше да стане вир вода, чакайки толкова време. Додо седна на теглича на караваната и се загледа към разсадника, където всичко по полето цъфтеше и избуяваше. Леля Лиза ѝ разказа, че Аугусте и най-големият ѝ син Максл много се карали, понеже Максл не можел да прости на майка си големите дългове.
– Мога да блъскам колкото си искам, но няма да изплуваме, защото почти всичко, което изкарам, го прибира банката – казал той веднъж на леля Лиза, когато си купувала цветя от тях. Тогава тя решила – според собствените ѝ твърдения – да предложи на Аугусте поста на домашна прислужница. Не ѝ било лесно, тъй като преди се били случили разни неща, за които леля Лиза не обичаше да говори.
– Но аз не съм злопаметна – бе казала леля Лиза с усмивка. – Лизл е мило момиче, а освен това се е случило преди брака ми с Клаус фон Хагеман.
Според Додо леля Лиза се беше държала прекрасно и това беше от полза за всички. Разсадникът процъфтяваше под ръководството на Максл. Той беше назначил двама души, а сега с майка му заедно изплащаха дълговете. Ханзл скоро щеше да завърши средното училище, а Фриц прекарваше всяка свободна минута в конюшните на леля Елвира.
– Момчето проявява усет към конете, какъвто още не бях виждала – превъзнасяше се леля Елвира. – Прилича на скъпия ми Лешик горе в Померания, който също можеше да общува с конете. Щом Фриц най-после приключи с училището и ако още съм жива, ще може да започне да работи при мен като коняр.
Единственото у Фриц, което притесняваше леля Елвира, беше, че от известно време членуваше в младежката организация „Хитлерюгенд“. Максл го беше насочил натам – той бе влязъл в партията веднага щом започнаха да приемат нови членове.
– Защото е по-добре за бизнеса – така твърдеше.
Леля Елвира опита да разубеди Фриц, но на него му харесваше при младите нацисти, не го затрудняваха дългите походи и физическото натоварване, „войнишкото“ за него беше правилно. Отскоро спестяваше за кама и завиждаше на другарите си, които вече имаха. Мечтаеше да стане част от конницата на организацията, но досега не се беше получило.
– За какво ти е? – зачуди се леля Елвира. – Накрая Хитлер пак ще започне война и конете ми трябва да излязат на бойното поле.
Фриц ѝ обясни, че е чест да се биеш за Германия. Но с това не можа да впечатли лелята.
– Знаеш ли колко коне загинаха в мъки в Световната война? Десетки хиляди. Невинни създания, изпратени под дъжда от куршуми, разкъсани от гранати, лежащи с разпорени търбуси в окопите… Но вие младите нямате никаква представа. А не са минали и двайсет години.
Според Додо състраданието на леля Елвира към конете беше доста преувеличено. През Световната война в края на краищата в страдания се бяха разделили с живота си и безброй войници. Не на последно място – и бащата на Хени. Но веднъж баба Алисия каза, че леля Елвира може да тъжи повече за мъртъв кон, отколкото за починал човек.
Додо се изправи, защото бавно започна да ѝ става студено, заподскача на място и се заоглежда във всички посоки. Все още – нищо. Нима тя беше забравила? Едно обаче беше ясно: щеше да закъснее за вечеря. Ядосана, измъкна ключовете за караваната от джоба на полата си и отвори вратата. Спокойно можеше да почака и вътре, беше по-удобно за сядане. После установи, че по полата ѝ бяха останали петна от теглича, защото някой беше прекалил със смазочното масло. Сега и това! Мама ѝ беше ушила полата за рождения ден.
Въздухът в караваната беше застоял, сандъкът трябваше да се проветрява редовно. Дано зад стенната облицовка не се беше образувал мухъл. Какво ли си бяха мислили мама и татко, подарявайки ѝ караваната, вместо да позволят на леля Елвира да ѝ купи самолет?
– Нашата Германия е прекрасна, Додо – бе обявил татко. – Опознай я отблизо, вместо все да я гледаш отгоре.
Много смешно! Естествено, страхуваха се за нея. Беше разбираемо – миналата година при злополука пак загина нейна колежка. Преди пет години обаче татко за малко да умре от сърце, защото се беше притеснил за фабриката. Животът винаги беше пълен с опасности, дори и да не излетиш в небето със самолет.
Пък и тези глупави слухове, че скоро щяла да започне война. За това говореше не само леля Елвира, наставникът ѝ в полетите Юрген също имаше подобни натрапчиви идеи.
– Момиче, по-добре е да останеш на земята – беше ѝ казал той на сбогуване. – Изпращат ни за обучение младежи направо от училищната скамейка. Не момичета – единствено момчета. Трябва да се научат да летят, защото подлежат на военна служба. Това е скритата мисъл. А заводите трябва да произвеждат бойни самолети, има предписания от държавата и се хвърлят много пари. Забелязваш ли? В Германия систематично се въоръжават. За следващата война.
Тя беше повдигнала рамене. Защо пък война? Всички възрастни, които познаваше, бяха щастливи, че Световната война е свършила. Никой от тях нямаше желание още веднъж да отиде на фронта, за да го застрелят. Татко – със сигурност, а Лео – още по-малко. Той щеше да е най-калпавият войник на света.
Тя се сепна, защото отвън някой удари с ръка по стената на караваната и лекото съоръжение се разтресе, въпреки че беше здраво укрепено.
– Хени? Най-после! Чакам цяла вечност. Заради тебе ще закъснея за вечеря!
Хени сви ослепително жълтия си чадър и се качи при нея в караваната.
– Съжалявам, не можах да си тръгна по-рано, защото Людерс трябваше да ми разкаже половината си живот. На три пъти опитах да я отсвиря, но се беше залепила за мене като гербова марка…
Хени носеше свободен летен костюм в светло бежово с подходяща шапка към него, само обувките ѝ бяха съсипани от ходенето по мокрите паркови алеи.
– Уф, колко спарено! – простена тя. – Нужно е основно почистване. И пердетата са мръсни. Ами тапицерията? Предишните собственици куче ли са имали? Навсякъде жълти косми!
За такива неща на Додо ѝ липсваше усетът на домакиня, но Хени имаше право. Вътре не беше особено уютно, още повече в подобно противно време.
– Мама иска да ушие нови завеси и калъфи за мебелите – заяви тя. – Но кажи най-после какво си намислила. Да не искаш да вземеш назаем караваната?
– Глупости! – каза Хени и се разсмя. – Мислех заедно да се пошляем за няколко дни из околностите. Ще си взема отпуск от фабриката. А когато Лео се върне, може да дойде и той.
– Лео?
– Защо не? Трябва да помисли и за нещо друго. Не смяташ ли? Иначе веднага пак ще се втурне към фабриката, за да предизвиква хаос.
Додо прекрасно знаеше, че брат ѝ не е на мястото си във фабриката на баща им. Но тя не беше паднала от небето. Напълно ѝ беше ясно какво цели милата ѝ братовчедка с това предложение.
– Не зная дали Лео ще има желание – поколеба се тя.
– А защо не? – попита Хени с невинно изражение.
„Защото твоите опити за сближаване са му дошли до гуша“, помисли си Додо. Но замълча. В това отношение Хени беше също като майка си, леля Кити: изключително твърдоглава. Ако Хени имаше намерение да прелъсти брат ѝ по време на пътешествието с караваната, всичко можеше да приключи само с кавга. А за това Додо нямаше абсолютно никакво желание.
– Заминете без мене – предложи тя. – С удоволствие ще ви предоставя караваната.
Хени почука с пръст по слепоочието си.
– А кой ще кара колата? Нямам книжка, Лео – също.
Ясно. Трябваше им за шофьорка, а освен това Лео никога не би тръгнал сам с Хени на пътешествие с каравана. Додо въздъхна. Как да постъпи? Ако откаже, Хени със сигурност ще ѝ се разсърди. По-добре да приеме и да остави нещата да поемат своя ход. Лео без друго ще откаже и всичко ще се разреши от само себе си.
– Готова съм да се реванширам – прекъсна мислите ѝ Хени.
Пазарлък. Типично за Хени. Можеха да я изправят на пазара в Египет да продава кесии с пясък и тя щеше да натрупа от това цяло състояние.
– Как да се реваншираш?
Хени придоби хитро изражение, което означаваше, че в ръкава си крие коз.
– Търсиш си работа в някоя самолетна компания, нали? – каза тя и присви очи.
– Може би – рече Додо провлечено. – Или поне това би било добро начало.
– Имам една идея…
– Ти? – невярващо се разсмя Додо.
Хени прехвърли крак върху крак и се облегна назад. При което установи, че стената на караваната е доста корава.
– Чувала си за Вили Месершмит, нали?
– И какво от това?
Вили Месершмит беше главен конструктор на Баварските самолетни заводи в Аугсбург. В момента там произвеждаха Bf 108 – четириместен самолет, предвиден за полети в Европа. Додо още не беше кандидатствала при тях. От една страна, заради Ели Байнхорн, която летеше с такъв самолет и никоя начинаеща жена пилот не би могла да се мери с нея. И на второ място ‒ защото със своята категория А Додо не можеше да управлява четириместни самолети. За тях трябваше да вземе категория Б. А това сега беше почти невъзможно за жени.
Хени продължи да говори необезпокоявана, докато дъждовната вода започна да се стича от навеса на пода на караваната. Додо се наведе напред и затвори вратата.
– Месершмит има приятелка. Казва се Лили Щромайер. От Бамберг е и е много, много богата. След икономическата криза му дала пари, за да продължи със самолетните заводи. Разбираш ли?
– Не!
Хени завъртя очи, защото Додо сякаш съвсем беше блокирала.
– Финансира го. Затова и тя има думата. Така става, когато дадеш пари на някого.
– И за какво ми е тази Лили? Да ѝ искам заем ли?
– Мама я познава – поясни Хени и настойчиво погледна Додо. – Преди години купувала картини от нея и сега се чуват по телефона от време на време. Вече схващаш ли?
В главата на Додо нещата започнаха да се подреждат. Леля Кити познаваше една жена, която имаше влияние върху известния конструктор Вили Месершмит. Това ли беше шансът, който очакваше? Или беше пълна глупост?
– Никой не назначава жени за летци – рече тя и предпазливо добави: – С много малки изключения.
Хени грейна, защото Додо най-сетне проумя.
– Точно така! – извика тя. – Слушай сега. Ще напишеш молба, а аз ще накарам мама да се обади на тая Лили и да я омае с племенницата си. Познаваш мама – лесно ще се справи с това.
Можеше да се опита. Беше по-добре, отколкото да седиш в дъжда и да тънеш в мрачни мисли.
– Е, хубаво – каза Додо и подаде ръка на Хени. – Ако успееш да направиш така, че да ме поканят на интервю за работа, тримата заминаваме на пътешествие с караваната.
– Но ти ще се погрижиш и Лео да дойде – настоя Хени.
Нямаше да е лесно, но не беше невъзможно.
– Съгласна!
Стиснаха си ръцете, давайки си тържествено обещание, а после Додо погледна часовника си и изпъшка:
– Вече е осем! Баба Алисия ще ме направи на кайма!
Излязоха навън, Хени отвори чадъра си и двете братовчедки тръгнаха през парка, свити под опънатото жълто платно.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
