,,Дъжд“ от Кармен Мишу (изд. „Жанет 45“) не е роман за Освобождението, нито за патриотизма, свързан с тази епоха. В ,,Дъжд“ е разказана историята на един обикновения човек, докоснат от свещената идея на свободата. Разказан е неговия житейски път, любовта и омразата му.
Едно бедно и осиротяло селско момче е приютено от заможен и известен майстор на аби, който му дава подслон и го научава на занаят. Съдбата се разпорежда така, че главният герой се запознава и сприятелява с хора, оставили своите имена като участници в Априлското въстание (1876 г.), по-късно – в бунта на офицерите русофили в Русчук (1887 г.). Христо се оказва сред строителите на Нова България. Това обаче щастие или тегоба е за един обикновен човек? Как се променя той с годините, със загубите и обичта си. Какво са истинските приятели и докъде може да стигне предаността към тях? Дали когато постигне всичко, за което е мечтал, няма да се окаже, че е загубил много?
Прочетете откъс от романа при нас.
ГЛАВА III
ПРИНЦЕСАТА И СЛУГАТА
Дъщерята на лихваря Теофилус Георгиади излезе от двора на голямата семейна къща и се запъти към църквата. Беше Велика неделя, Пасхална. Тя бързаше към храма, за да не изпусне празничното богослужение, но дори и сега, когато времето я притискаше, стъпката ѝ не стана нито неравна, нито припряна. Възпитанието, което беше получила в девическото училище в Константиние, така се беше сраснало със същността ѝ, че тя вече не можеше да си спомни какво е било преди него.
Баща ѝ я беше прибрал в родния дом преди две седмици с обещанието да ѝ повери част от своите дела. Ала вместо тежките дефтери с имена и сметки Анастасия Георгиаду получаваше ежедневна порция нравоучения за мястото на жената в домакинството. Чувстваше, че се разболява от безделие, и в безизходицата си беше предложила да помогне дори и само в подредбата на работните книжа. Ала хаджи Георгиади я погледна като безумна и я отпрати в одаята ѝ на горния кат.
В един от другите монотонно течащи дни младата девойка беше слязла при леля Ивка в кухнята, но тя с огромна боязън я помоли да стои далеч от огъня, за да не стори нещо на нежните си ръце. Нейната леля Ивка беше жената, която Анастасия обичаше след, а може би и наравно с непознатата си майка. Първите ѝ детски спомени бяха свързани именно с нея – с докосването на мазолестите ѝ длани, с шепотния призив „Ела, чедо“, с първите думи на български. Анастасия понечи да ѝ припомни сърдито, че като малка ѝ бе позволено да седи на трикракото столче до огнището, да отделя камъчетата от ориза и лещата, дори да усуква прежда, но в същото време ѝ се искаше да благодари за цялата любов, с която леля Ивка я беше обграждала, да сподели колко ѝ липсват песните, които ѝ беше пяла, и седенките, на които често я беше водила. Понеже бащата никога нямаше време за дъщеря си, Ивка на своя глава бе решила да поеме грижата за сирачето. В знойните летни дни, когато домакинската работа поприключеше, тя хващаше ръчичката на момиченцето и двете се запътваха към дебелата сянка на близкия орех. Там винаги се намираха по две-три баби, заети с ръкоделията си. Дребните им внучета щъкаха около тях и си хапваха от лакомствата, които всяка от тях носеше. Когато ѝ беше мъчно за вкъщи в училището, Анастасия си спомняше за тези дни и за възрастните жени. Толкова безусловна и чиста обич беше получила от тях, че от отсъствието им в началото я болеше почти физически. Колко време не беше ги виждала! Сети се изведнъж, че най-вече от тях бе научила да говори българския – от приказките, глумите и поверията им. Защото в дома на хаджи Георгиади разговорите се водеха само на гръцки.
Беше се прибрала при баща си с огромната надежда, че ще оцени нейното образование, но той с твърд отпор посрещна желанието ѝ веднага да започне да води сметките. Сумтеше и повтаряше, че мястото на една изискана госпожица не е при дефтерите и парите. Анастасия искаше ако не друго, то поне да облекчи товара му, ала баща ѝ непреклонно я изпращаше да си гледа „женските задължения“. Нямаше как – вслушваше се в повелите му, но се улавяше да мечтае за високата дървена къща във Фенер, където още живееше престарялата ѝ леля, за шума на морските вълни, за стръмния път към Патриаршията, която се криеше зад зданието на Великата народна школа. Изпитваше носталгия дори към строгия режим на обучение, наложен от набожните монахини. Защото в габровския дом на лихваря атмосферата беше по-скована и от тази в девическото училище.
Преди години, придружавайки съпруга си в този край на Османската империя, майка ѝ се влюбила в градината, в дървените еркери, в писаните стъкла на наследствената къща, която почти не се ползвала от рода на съпруга ѝ. Тогава тя пожелала да роди бъдещите си деца точно тук, а не в Солун, откъдето била родом. И мъжът ѝ Теофилус Георгиади веднага се съгласил, защото нищо друго на земята не стояло тогава над желанията на неговата Ана. Леля Ивка все разправяше на Анастасия каква красавица била покойната ѝ майка. А после добавяше, че младото момиче много прилича на нея. Но когато се оглеждаше в огледалото, Анастасия виждаше единствено собствения си лик – меките извивки на тялото, лъскавата коса с цвят на кестен, издължения овал на лицето. Не беше много висока, а кръстчето ѝ сигурно можеше да се побере в две мъжки шепи. Матовата ѝ кожа притежаваше онази златиста мургавина, която не изчезваше ни зиме, ни лете – беше толкова гладка, че се виждаше как от бенката на лявото слепоочие като изрисувана, надолу се проточва малка синя вена. Анастасия харесваше най-много очите си – бадемови, дълбоки, с цвят на силно и скъпо гръцко кафе. Накрая погледът им се спираше върху плътната ѝ уста – пухкава, кокетна, нежна. Ала когато девойката заговореше, мекотата на тялото и красотата на чертите ѝ изведнъж преставаха да се забелязват – пред тях изскачаха образованата реч, безупречното възпитание, изящните маниери и изключителните знания на младата госпожица Георгиаду. Въпреки че беше живяла в затворена религиозна среда, където я учеха преди всичко да бъде добра християнка, Анастасия можеше да заявява своите доводи на няколко езика, с цялото им речниково и граматическо богатство. При това без дори да повиши тон. Само че Теофилус Георгиади не се впечатляваше от познанията на дъщеря си. С привичната си суха категоричност той я отрезвяваше: „Не изкарвай на показ акъла си, моето момиче, защото никога няма да си намериш мъж“. „Но аз не се върнах да си търся съпруг, патера“, искаше ѝ се да извика на Анастасия, ала почитта към родителя ѝ забраняваше подобни думи.
Сега, докато крачеше към чаршията, отново се размисли за патриархалния светоглед на баща си. Какво искаше всъщност той – дъщеря му да приема безропотно, с почтително мълчание всички мъжки решения; да се усмихва сдържано на грешките, на глупостта, на неуместните думи; да не спори, да не възразява, да не дава вид, че знае повече. Ето, от няколко дни хаджи Георгиади настояваше тя да го придружи в църквата, където да се причестят след дългия великденски пост, а дори не знаеше дали самата тя го беше спазвала. Благочестие? Кой ли от познатите им го притежаваше. В страха си от турците те бяха забравили всяка пристойност, срам и достойнство, като ги бяха заменили с лицемерие, угодничество и притворство. Че беше страшно, беше. Но толкова подлости се извършваха, за да се очерни някой пред властите, а друг да остане чист, че бе невъзможно да се мисли за чест.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
