Как да разкриеш убийство, след като всички имат еднакъв мотив да го извършат? Пред този неразрешим проблем са изправени бившият детектив Даниъл Хоторн и писателят Антъни Хоровиц в „Близо до смъртта“ (изд. „Еднорог“, преводач: Богдан Русев).
Антъни Хоровиц има сериозен проблем – той разполага с няколко месеца, за да напише нова книга, описваща разследванията му заедно с детектива особняк Даниъл Хоторн. Но всъщност няма за какво да пише след последния им случай, на който е посветен бестселърът „Нож в раната“. Не се задава ново разследване, затова Хоровиц убеждава Хоторн да му разкаже за свой по-стар случай, покрай който се е сблъскал с някоя от най-големите загадки в кариерата си. Но явно понякога е по-добре да загърбиш миналото.
Когато Джайлс Кенуърти се премества със семейството си в затворения комплекс „Ривървю“ край Темза, той преобръща изцяло доскоро идиличния живот тук. За местните обитатели Кенуърти е типичният „съсед от ада“, който отказва да се съобразява с останалите и вбесява всички със своите шумни деца и още по-шумни коли и партита. Но проблемите тепърва предстоят.
В доскоро приказния „Ривървю“ вече властва омразата. Когато Кенуърти е открит със забита в гърло стрела от арбалет, никой от неговите съседи не изглежда опечален. Но как се разследва убийство, след като всички са имали основание да желаят смъртта на жертвата? Решение на този въпрос трябва да намери детектив Хоторн, към когото полицията се обръща за съдействие. Той е прочут със своите неортодоксални подходи по време на разследване, но тепърва ще се сблъска с лъжи, манипулации и с ново, добре прикрито убийство.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
Том Бересфорд също чу пристигането на своя съсед, но в неговия случай от плиткия му сън го изтръгна затръшването на вратата на колата, а не музиката на попгрупата „One Direction“, пусната на макс. Дори без да поглежда, знаеше точно къде е паркирало изумруденозеленото порше „Бокстер“ (регистрационен номер „COK 999“). Шумът на гумите по чакъла и хрущенето от стъпки, които се отправяха към входната врата на голямата къща, бяха изградили в главата му съвършена представа за това. Отново щеше да се случи същото. След около три часа, когато се опиташе да отиде с колата си на работа, другата кола щеше да бъде по средата на алеята, може би с по два-три сантиметра от двете страни, през които да успее да се промъкне – но по-вероятно щеше да му се наложи да позвъни на вратата, да се ангажира с поредната безсмислена конфронтация и в крайна сметка нямаше да е чудно, ако се видеше принуден да отиде пеша или да хване автобуса, за да стигне до клиниката си в Ричмънд.
…
Том слезе бос в кухнята и едва там включи лампата. На кухненския плот обвинително стояха наполовина празна бутилка малцово уиски и чаша, в която имаше един пръст вода от разтопените кубчета лед. Беше оставил Джема да си легне преди него, като каза, че иска да навакса с електронната си поща – което беше вярно. Но освен това беше оправдание да изстиска няколко последни капки наслада от почивните дни. Ако беше някой от пациентите си, щеше строго да се запита колко алкохол употребява. И точно като повечето си пациенти, щеше да излъже в отговор.
Включи електрическата кана за вода и се зае да си направи чаша кафе. Ако пуснеше кафемелачката, щеше да събуди цялата къща. Налагаше се да се задоволи с нескафе. Нямаше значение. Дали беше прекалено рано за цигара? Не беше казал на Джема, че пак е пропушил, но не искаше да излиза навън бос, по пижама. Зачака водата в каната да кипне. Забрави безкрайната бюрокрация, пациентите и кабинета в клиниката, който гледаше към шосе „А316“ с профучаващите коли и вонята на изгорели газовe. Не се тревожеше за госпожа Лий. Важното сега беше алеята, която използваха всички живущи в затворения комплекс „Ривървю“. Мисли за събранието! То щеше да се проведе тази вечер: и това беше неговият шанс да се изправи лице в лице с Джайлс Кенуърти и да си разчисти всички сметки с него, започнали да се трупат от деня, в който беше пристигнал новият им съсед. Шумът, купоните, грозната каравана, пушекът от барбекюто му – но още по-лошо от всичко това беше общата алея. Беше се превърнала в истинска мания за него. Даваше си сметка, че това е абсурдно, но беше сигурен, че именно предизвикателствата, свързани с влизането и излизането от алеята, бяха действителната причина Ричмънд да му се струва толкова чуждо място.
Отначало всичко беше наред, след като купи дом „Котидж“ – втората по големина къща в затворения комплекс. Или по-скоро, след като го купи Джема. Сдобиха се с тази възможност благодарение на нейните пари, благодарение на нейния успех като дизайнерка на бижута, която ръководеше международен бизнес с бутици в Лондон, Париж, Ню Йорк и Дубай. Къщата на три етажа беше в този край на комплекса, който се намираше възможно най-далеч от входа. За да стигне до нея, човек трябваше да мине с колата си през автоматичния портал, покрай редица от три долепени къщи, а след това да заобиколи от горната страна един затревен кръг с цветни лехи по средата на големия вътрешен двор на комплекса: по същество кръгово кръстовище със собствена система за еднопосочно движение. Всички минаваха по него обратно на часовниковата стрелка.
Но нещата ставаха по-сложни, когато доктор Бересфорд наближеше собствения си дом. В затворения комплекс „Ривървю“ имаше три гаража и, може би благоразумно, архитектите ги бяха проектирали така, че да не се виждат – зад гърбовете на съответните къщи. Проблемът на доктор Бересфорд беше там, че споделяше една обща тясна алея, която излизаше от кръговото кръстовище и продължаваше за кратко между стената на дом „Котидж“ и оградата на градината към дом „Ривървю Лодж“, преди да се разклони – наляво към дома на семейство Бересфорд и надясно към този на семейство Кенуърти. И двете семейства използваха тази застлана с чакъл отсечка, за да стигат до гаражите си, но когато Джайлс Кенуърти паркираше извън собствения си гараж, за доктор Бересфорд ставаше почти невъзможно да мине покрай неговата кола, за да влезе в своя.
Семейство Кенуърти, които бяха дошли да живеят в затворения комплекс „Ривървю“ преди седем месеца, си имаха собствен гараж за два автомобила. За нещастие те притежаваха общо четири коли. Освен зеленото порше имаха един мерцедес, един мини купър, каран от Линда Кенуърти, и един кабриолет понтиак „ЛеМан“, абсурден (и твърде широк) класически автомобил от седемдесетте. Освен това бяха паркирали една каравана „Фолксваген“ до гаража си. Караваната не беше мърдала оттам от деня, в който беше докарана, и в очите на доктор Бересфорд се беше превърнала в дебнещо чудовище, което не можеше да не вижда всеки път, когато влизаше в банята си.
Джайлс Кенуърти работеше във финансовата сфера, естествено. Беше един от онези хора, които правят пари от други пари, но не правят нищо за хората около себе си. Не спасяваше човешки животи например, нито пък обикаляше училищата, за да учи децата как да се хранят здравословно. Но проблемът на Том Бересфорд не беше в това. Проблемът му беше в необикновеното усещане за привилегированост на този тип, лишен изцяло от добрина и емпатия. Колко пъти му беше обяснявал защо има нужда да влиза и да излиза от гаража си, когато му се наложи, защото може да го повикат по спешност в клиниката? Кенуърти винаги имаше готово оправдание. „Беше късно. Бързах. Оставих колата само за половин час. Имаше достатъчно място да минеш.“ Но никога не се съобразяваше.
Том Бересфорд беше потърсил юридически съвет. По една случайност един от съседите му – Андрю Пенингтън – беше пенсиониран адвокат, и беше проучил договора за управление на общите части, който бяха подписали всички. Цялата алея, включително онази част от нея, която водеше до двата гаража, беше собственост на всички шест жилища в затворения комплекс, така че всички разходи за поддържането и ремонта ѝ се разпределяха между тях. Ако се заровеше в дребния шрифт, човек щеше да открие, че всеки живущ в комплекса беше длъжен по закон „да проявява разбиране и да не възпрепятства използването на алеята от другите“. Но какво точно означаваше това? Как можеше да бъде доказана липсата на разбиране? И ако някой съзнателно възпрепятстваше достъпа на друг, какво можеше да направи вторият по този въпрос? Андрю Пенингтън го беше посъветвал да се зареди с търпение и да преговаря.
Но Том Бересфорд се вбесяваше.
Отиде до прозореца на кухнята и притисна лице в стъклото, за да погледне навън и настрани. И веднага видя колата точно където очакваше: обърната към неговия гараж така, че яркозелената ѝ задница стърчеше до средата на алеята. Яростта, която изпита Том в този момент, беше едва ли не физическо усещане: вълна от погнуса и изтощение, която го накара да потрепери. Голяма част от това усещане се дължеше на работата му, на близначките, на госпожа Лий, на попълването на формуляри, на дългото работно време, на сметките, на пълната безпомощност, на чувството, че се носи без посока в собствения си живот. Но над всичко останало беше колата на Джайлс Кенуърти. Не беше честно. Том беше посветил целия си живот на това да помага на другите хора. Как беше възможно един от тях да се отнася към него с такова неуважение?
Тази вечер щяха да имат събрание. На всички, които живееха в затворения комплекс „Ривървю“. Щеше да удари часът на разплатата.
И Том Бересфорд нямаше търпение.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
