„Хиляда пръснати късчета“ от Тили Коул ( изд. „Егмонт“, преводач: Евелина Пенева) е история за две разбити сърца, които ще опитат да се излекуват и да направят едно цяло.
След смъртта на сестра си преди четири години Савана Личфийлд живее без капка радост от живота. Сега, вече на 17 години – същата възраст, на която почина Попи, – болката от загубата е вече нетърпима. Когато терапевтът ѝ предлага да се запише на пътуване около света, което е насочено да помогне на тийнейджъри да се справят с преживяна загуба, Савана неохотно се съгласява, като през цялото време стиска здраво неотворения бележник с писмата на Попи.
Кейл Удс е гневен. Някога най-обещаващият млад хокеен състезател, той вече не желае да стъпи на леда, тъй като е скован от спомените за по-големия си брат, починал едва преди година. Когато родителите му го записват за нетипичната терапия, категорично отказва да тръгне – но въпреки това го прави.
Савана и Кейл се отправят на това пътуване и постепенно намират утеха един в друг. Откриват мъждукащата светлина, която само другият може да даде. И колкото повече биват привлечени, толкова по-възможно става да излекуват разбитите си сърца.
Прочетете откъс от романа при нас.
************
ПОПИ, ХИЛЯДА ЦЕЛУВКИ И ЕДНО МОМЧЕ
Пролог
Савана
Тринайсетгодишна
Блосъм Гроув, Джорджия
ЧУВАХ САМО ОГЛУШИТЕЛНИЯ РИТЪМ НА СЪРЦЕТО СИ. Ускорен, гръмовен като разрушителните летни бури, които помитаха Джорджия, настанеха ли жегите.
Започнах да дишам трудно, защото дробовете ми бавно преставаха да работят. Въздухът в гърдите ми се втвърди като гранитни грамади, които ме притискаха с такава сила, че бях като закована на място. Замръзнала, гледах как Попи гасне в леглото. Гледах как родителите ми са се вкопчили един в друг и сякаш и те умираха. Тяхното бебче, първородната им дъщеря, губеше битката с рака пред очите им. Смъртта беше надвиснала над нея като злокобна сянка, готова да я отнесе. Леля Ди Ди стоеше, обвила с ръце талията си, сякаш само това я държеше да не падне.
Усетих как Айда стиска ръката ми със сила, която можеше да ми строши костите. Усещах как тялото на по-малката ми сестричка леко трепери, явно от страх, от болка или от пълно неверие, че случващото се е истина.
Но то наистина се случваше.
Лицето ми беше мокро от сълзите, които се лееха като бързеи от очите ми.
– Савана? – каза тихо майка ми.
Запремигвах да премахна замъгляването на погледа си и да я погледна. Започнах да клатя глава, тялото ми, изглежда, се върна към живота от своето изтръпнало, кататонично състояние.
– Не… – прошепнах, чувствах ужасения поглед на Айда върху себе си. – Моля те… – добавих почти безмълвната си молба, която се носеше в парата на заобикалящия ни застоял въздух.
Майка се приведе и прокара треперещата си ръка по бузата ми.
– Трябва да се сбогуваш, миличка.
Гласът ѝ трепереше дрезгав, издаваше изтощението ѝ. Погледна през рамо към Рюне, който седеше на леглото и целуваше ръцете на по-голямата ми сестра. Покриваше с целувки пръстите ѝ, лицето ѝ, гледаше съм Попи, както винаги беше правил – сякаш се е родила само за него. Докато ги гледах, изплаках сподавено.
Не беше истина. Не можеше да е истина. Попи не можеше да го изостави. Не можеше да изостави нас…
– Момичета – майка отново ни подкани с напрегнат глас. Сърцето ми се сломи, когато долната ѝ устна затрепери. – Тя…
Затвори очи, опита да се стегне, да се абстрахира от онова, което се канеше да изрече. Не знам как го направи. Аз не бих успяла. Не можех да понеса случващото се. Нямаше да издържа.
– Сав – каза иззад мен Айда. Обърнах се към по-малката си сестра. Погледнах тъмната ѝ коса, зелените очи и дълбоките трапчинки, кожата ѝ – зачервена от плач. Миловидното ѝ лице, по което се четеше мъката, която изживява. – Да го направим.
Гласът ѝ трепереше, но кимна към мен да ме окуражи. В този момент по-малката ми сестра имаше повече сила, отколкото аз бих могла да събера.
Айда стана и докато ме водеше, ръката ѝ държеше моята с желязна, неотслабваща хватка. Вече на крака, погледнах надолу към събраните ни ръце. Скоро щяхме завинаги да останем само двете. Само нашите ръце щяха да ни останат, нямаше да има трета, която да ни води.
Последвах Айда. С всяка стъпка имах чувството, че газя в меласа, докато се приближавахме към леглото, а то беше обърнато към прозореца, за да може Попи да гледа навън. Вятърът носеше падащите розови и бели вишневи венчелистчета. Щом се откъснеха от вишните, той ги подхвърляше по земята. Рюне вдигна очи, когато приближихме, но не срещнах погледа му. В този момент нямах сили да го погледна. Дошъл беше моментът, от който се ужасявахме. Онзи, за който дълбоко в себе си не вярвах, че ще настъпи.
Поех колкото мога по-дълбок дъх, с Айда застанахме до леглото. Първото, което чух, беше дишането на Попи. Променило се беше. Станало беше дълбоко и хрипливо, виждах по лицето ѝ изтощението и битката ѝ…
Какво ѝ струваше да се държи още няколко минути. Да остане с нас колкото може по-дълго. И въпреки всичко усмивката ѝ стана по-широка, щом ни видя. Нейните сестри. Нейните най-добри приятелки.
Нашата Попи… най-добрият човек, когото познавах.
Вдигна тънките си, крехки ръце и с едната улови моята, а с другата хвана ръката на Айда. Затворих очи, когато почувствах колко е студена, колко немощно държи ръката ми.
– Обичам те, Попи – прошепна Айда.
Отворих очи, напрегнах всички сили да не рухна на пода, когато Айда сложи глава на гърдите на Попи и здраво я прегърна. Попи затвори очи и притисна призрачна целувка на главата на Айда.
– И… аз… те обичам… Айда – отвърна тя и така прегръщаше по-малката ни сестра, сякаш никога няма да я пусне. Айда беше двойничка на Попи във всяко отношение – имаше нейния характер, изглеждаше като нея, притежаваше нейния оптимистичен светоглед. Пръстите на Попи минаха през тъмната коса на Айда. – Никога не се променяй – прошепна тя, когато Айда вдигна главата си.
Попи обхвана с отслабналата си ръка бузата ѝ.
– Няма – обеща Айда, гласът ѝ секна, когато се отдръпна, неохотно остави ръката си да се измъкне от ръката на Попи.
Мислите ми се съсредоточиха върху това отделяне на ръцете. По неясна за мен причина исках Айда да държи сестра ми. Може би ако просто я прегръщахме заедно, Попи нямаше да си тръгне, може би щяхме да успеем да я задържим тук, където беше в безопасност…
– Сав… – прошепна Попи, очите ѝ светеха, когато я погледнах.
Рухнах, предадох се и захлипах.
– Попи…
Улових ръката ѝ и я придърпах към себе си. Поклащах непрекъснато глава, мълчаливо умолявах бог, вселената, всеки, който може, да спрат случващото се, да ни благословят с чудо и да я запазят с нас, дори само за още малко.
– Аз… съм добре… – каза Попи, прекъснала немите ми молби. Ръката ѝ трепереше, вдигнах я към устните си, притиснах целувка към студената ѝ кожа. Когато го направих, видях, че ръката на Попи е спокойна, моята трепереше. По страните ми рукнаха сълзи. – – Савана – каза Попи, – аз съм… готова… да си ида…
– Не – клатех глава. Усетих нечия ръка на гърба си и някой ме прихвана през кръста. Разбрах, че майка и Айда ме повдигат. – Аз не съм готова… Имам нужда от теб… Ти си по-голямата ми сестра… Имам нужда от теб, Попи.
От силната болка, която изпитах в гърдите си, разбрах, че сърцето ми се е пръснало на мънички късчета.
– Аз… винаги… ще съм… с теб – каза Попи.
Забелязах жълтеникавия тен на кожата ѝ, чух ужасното хъхрене в дишането ѝ, което се задълбочаваше и ставаше все по-хаотично. Не… не, не, не…
– Ние пак ще се… – Попи пое слаб дъх, немощна глътка въздух – срещнем…
– Попи… – казах и се разридах.
Оборих глава на гърдите на по-голямата си сестра и усетих как слабите ѝ ръце ме прегръщат. Тя може и да губеше сили, но прегръдката ѝ ме обгръщаше като сигурно одеяло. Не исках да я пускам.
– Обичам… те… Савана… Много – изрече Попи, говореше с огромно усилие.
Стиснах здраво очи, напразно опитах да се държа. Попи ме целуна по косата.
– Савана… – Гласът на майка дойде до мен. – Скъпа… – прошепна.
Вдигнах глава и видях слабата усмивка на Попи.
– Обичам те, Попс – отговорих. – По-добра голяма сестра не бих могла да искам.
Попи преглътна, очите ѝ блестяха от сълзите. Оглеждах лицето ѝ. Още съвсем малко ѝ оставаше да е с нас. Запомних зеленото на очите ѝ, естествените червеникави кичури в тъмната ѝ коса. Сега беше бледа, но аз пазех в спомените си прасковения тен на нежната ѝ кожа. Пазех в спомените си и сладкото ѝ ухание, което ме обгръщаше, лицето ѝ, пълно със смях и живот.
Не исках да пускам ръката ѝ, не знаех дали изобщо ще съм в състояние да го направя, но мама ме стисна за рамото. Пуснах я, отказвах да откъсна очите си от нея, докато майка и татко не се приближиха към леглото и не я скриха от погледа ми.
Отстъпих назад, неспособна да мисля. Айда ме улови за ръка и се сви на гърдите ми. Гледах, сякаш някъде отдалеч, как майка и татко целуват, прегръщат и се сбогуват с Попи. Бял шум изпълни ушите ми, когато двамата се отдръпнаха и Рюне се приближи към леглото. Стоях като хипнотизирана. Айда ридаеше на гърдите ми, леля Ди Ди, майка и татко плачеха отстрани. Рюне каза нещо на Попи, после се наведе и я целуна по устните…
Затаих дъх, секунди по-късно той се отдръпна. Гледах. Гледах лицето на Рюне и по покрусеното му изражение разбрах, че тя си е отишла. Че Попи ни е оставила…
Рюне ридаеше и вече до невъзможност разбитото ми сърце се пръсна на още повече късчета. После той излетя от стаята и аз се върнах обратно в настоящия момент с оглушителен трясък. Звукът на изпълнения с крайно отчаяние плач беше първото, което ме посрещна, риданията на опустошените души съсякоха душата ми. Погледнах към майка, после към татко. Майка се беше превила на пода, татко се опитваше да я прегърне. Леля Ди Ди стоеше обърната към стената, подпираше се на нея и неудържимо ридаеше.
– Сав – плачеше Айда, прегърнала ме по-силно през кръста.
Прегърнах здраво Айда. Прегръщах я, докато гледах към леглото. Взирах се в ръката на Попи, която лежеше неподвижно. Нейната празна, неподвижна ръка. Всичко сякаш се случваше на забавен каданс, като някакъв номер с камера, който се използва в киното.
Само че беше в истинския живот. Това беше нашата къща. И на леглото лежеше моята обична сестра. На леглото, а до нея нямаше никого.
Мама протегна ръка към Айда. Малката ми сестра потъна в прегръдката на родителите ни, а аз като привлечена от магнит се насочих към Попи. Все едно невидима сила, прозрачна нишка ме притегляше към мястото, където тя лежеше.
Хълцах, заобиколих леглото. И застинах. Стоях като окаменяла, докато гледах надолу към Попи. От устата ѝ не излизаше дъх. Гърдите ѝ не се надигаха, по бузите ѝ нямаше никакъв цвят. И въпреки това беше красива в смъртта си, както беше и приживе. После погледът ми отново падна на празната ѝ ръка, обърната, сякаш иска да бъде уловена за последен път.
Затова приседнах на ръба на леглото и обгърнах ръката ѝ със своята. И докато седях така, усетих как в мен нещо се промени. Това беше мигът, в който изгубих нещо от душата си, за което знаех, че никога няма да се върне. Вдигнах изстиващите пръсти на Попи към устните си и притиснах целувка към нежната ѝ кожа. После отпуснах преплетените ни ръце в скута си. И не пуснах ръката ѝ. Нямаше да я пусна.
Не знаех дали някога ще мога да го направя.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
