Може би, ако прехвърлиш 60-те, иде време за горест. „Татко“ от Антон Баев (изд. „Коала прес“) е писана след допира до смъртта, отвъд. Колко близо са родилният вик и оплакването! От тях се ражда музиката. И всичко идва по местата си. Memento mori е съкратено от „Опознай смъртта, за да я помниш“. Само хората се задържат дълго до покойника. Само те остават в стаята му с последни снимки, чаша, хапчета, безсъние. Тази книга е опит за опознаване на смъртта.
Прочетете няколко откъса при нас.
Брада
Когато баща ми умря (легнал на пода в стаята си като Христос след свалянето от Кръста, но с ръце до тялото), погладих 40-дневната му брада и си казах, че няма да се бръсна до 40-сето дни.
На втората седмица брадата ми стигна косата (от години се стрижа сам с машинка, първи номер). На четвъртата отдавна я беше задминала, а на 40-ия ден (като мина) се чудех с нея ли да почвам, или с косата, която съвсем бе изтървала състезанието.
Не знам защо, но първо минах с машинката косата, зачистих ушите и тогава се заех с брадата. (Да спомена, че растежът ѝ ме дразнеше с нелеп и отчетлив сърбеж през първите две седмици. Забравил бях тези неудобства на растежа, защото първата си брада – напълно черна, пуснах веднага след казармата, а я обръснах след падането на Берлинската стена, понеже всичко мъжко взе да ходи по протестите с бради.)
Брадата обаче не се даваше лесно. Беше гъста и бяла (вече). Наложи се на два пъти да спирам машинката да се охлади, като единия път отвинтих резците да почистя насъбралите се косми.
Накрая насапунисах лице и минах с ножчето за бръснене (бях му спестил трийсетина обиколки, но и то се поизмъчи).
Тази брада не се даваше лесно, както лесно не се дават онези, дето ги бръснат и стрижат в ка-зармите на света всеки ден, а другите – изтърваните на свобода, бързо окапват. (Впрочем бръсненето и стригането е само в казармите в тила, на фронта кой ти мисли за тия порядки, там редът е друг и често – окончателен.)
Може и в гроба да е така – брадите да растат по-бързо от косите, поне известно време де. А после?
После на небето е друга работа. Там всички ангели, че и Михаил, са без бради. Като в казармата. Поне така ги рисуват зографите.
Пророците пък, нали ходят по кълбото земно, та от нашите земи, през мюсюлманските и до Да-лечния изток – всичките брадати, кой с козя, кой с гъста, но до един с бради (даже Лао Дзъ и Кон-фуций). Може пък от прекомерното си умисляне и после – проповядване, да не са имали време да се бръснат, кой знае, не съм от тях.
А Господ глади брадата си и мълчи, мълчи…
Някой ден, успея ли да се кача горе, ще ви разкажа и за неговата брада.
Вход Господен
Влизам в петък в Съдебната палата в Пловдив с адвокат Димитър Будаков.
На 91 (лъснат чепик, така че муха да се подхлъзне, прясна контра, така че жена да се опари) той е живата легенда на адвокатурата не само в Пловдив, мисля, че и в света няма случай на практикуващ адвокат на тези години (извън някои членове на бордове може би, но те не ходят в съдебни зали).
Влиза, сякаш е Вход Господен, а аз съм ослето му. Охраната го посреща като самия Исус в Йеру-салим. (Полицаите могат да са му внучета, а някои и правнучета.)
Питат го в ари(т)матейски хор: „Как сте, господин Будаков?“.
И сега запомнете отговора, както аз ще го помня оттук нататък:
„Днес съм по-добре от утре!“
Това исках да ви разкажа на Цветница.
Честит Вход Господен!
Колумб
До реката, в края на града, в дървена колиба със сламен покрив, под който имаше найлони, за да не капе при дъжд, живееше Колумб. Зиме Колумб махаше сламата и заковаваше едни ръждясали тенекии за талпите, а напролет разковаваше тенекетата и хвърляше първо дъхава млада трева, а през лятото и слама, да дишала колибата. Така живееше през различните сезони Колумб. Никой не помнеше истинското му име, затова и децата нямаше как да го научат, викахме му Колумб, а откъде беше дошъл прякорът му и кога – също никой не помнеше.
Колумб беше на ония години, в които нито си дете, нито младеж, но и старец не си. И зиме, и лете ходеше с едни и същи гумени ботуши, обшити със зелен брезент, тук-там с дупки вече, които при-вързваше с тел, същата тел, с която стягаше в кръста и кафеникавите си панталони, и закопчаваше ризата, също кафеникава – без кьораво копче, с тел, както казах. Като захладнееше, слагаше отгоре ѝ пожълтяла от годините ватенка, а на главата си – проскубана ушанка, чиито клепки привързваше под брадичката със същата тел.
Човек от тел беше Колумб, дори беше оплел малкото си дворче с десетина реда тел между коло-вете, които някога бе домъкнал от реката, и там на свобода се разхождаше рошава кафява карака-чанка, сподиряна от цяло котило котки. В дворчето стърчеше и телено плашило с наметнати върху му дрипи – досущ втори Колумб. До самата колиба Колумб бе издърпал дървено кану, издялано, както мислеха заради грубата изработка, от самия него, в което сушеше рибарските си такъми след редовния улов, понеже Колумб се прехранваше с риба от реката, която обжарваше на огън в двора и тъй като нямаше хладилник, нито каквато и да е техника, ловеше всеки ден прясна риба и я изяждаше, преди да се развали; с остатъците хранеше котките и кучето. Разнообразяваше менюто си с жаби и раци, с каквито бяха пълни всички подмоли на голямата река, която извирала на изток чак от Индия и пътувала бавно на Запад до самата Америка, разправяше Колумб на хлапетата, а ние се навъртахме като котараци край двора му, замиришеше ли на риба от огнището на Колумб.
Разправяха още, че нощем Колумб светел от тоновете фосфор, които бил погълнал, като минавал през живота само с риба и речни дарове. Няколко пъти ние, хлапетата, слизахме нощем до бараката и от прозорчето ѝ наистина струеше бледа светлина – не можеше да е от лампа, понеже само мъждукаше, не можеше и да е от свещ, защото никак не трепкаше, но каракачанката се разлайваше в тъмното и нямаше начин да разберем нещо повече за тази странна, плашеща, но и привличаща ни, сякаш бяхме рояк мушици, светлина.
Един ден, трябва да е било през някоя от летните ваканции, понеже беше топло от разсъмване, с Рижия се бяхме уговорили да опитаме да влезем в колибата на Колумб, докато е с кануто си в реката. Рижия беше свил парче суджук за каракачанката – от запасите на баща си в избата, скрихме по една чекия в джобовете на късите си панталони – ей така, за всеки случай, и поех-ме към колибата. Кануто го нямаше, а каракачанката, чиято възраст никой не знаеше, дремеше пред вратата. Пропълзяхме под най-долния ред тел на плета и се озовахме оттатък границата, когато каракачанката ни чу, изправи се, разтърси козина и аха да лавне, ала Рижия я изпревари, като метна парчето суджук на метри от нея, но встрани от входа на колибата. Каракачанката се хвърли като побъркана, нали цял живот само риба бе яла, захапа парчето, а то бе и дебело, и дълго, и тутакси се отдалечи да не би Рижия да реши да си го вземе.
Прецапахме до вратата, точно прецапахме, сякаш в блато, хем да минем отсреща, хем да не по-тънем, докато минаваме, за да не стреснем каракачанката, свалихме телчето, с което вратата беше привързана, и се озовахме в колибата на Колумб, в самия Нов свят. Отсреща – върху измазаната с глина стена, беше издълбана русалка, истинска русалка като тези от детските книжки: косите ѝ – руси, а торсът – бял, а надолу – огромна сребърна опашка, а двете ѝ гърди – с варак изрисувани, точно тях после много нощи щяхме да сънуваме, но сега опашката ѝ като че ли шавна и аха да заплува, и целият Нов свят се завъртя като откачена часовникова стрелка, сепнахме се и едва не се спънахме в малката масичка пред русалката и тогава видяхме разпънатата пергаментова карта, не като тези от уроците по география, а истинска корабна карта или поне както си представяхме корабните карти с латинските букви в четирите посоки на света – N – E – W – S, новина, преведе Рижия, понеже му вървеше английският, W – E – N – S, прошепнах аз, но не знаех превода, а може да е S – E – W – N, добави Рижия, зашит, ще рече (години по-късно в едно пристанище в Северно море научих от една холандка, че моят детски прочит на четирите посоки на света означавал желание на нидерландски, но тогава не желание, а страх ни бе обзел), дръпнах Рижия за тениската, да се махаме, казах, виж, рече Рижия и посочи огромен компас и рул от червеникаво дърво на другата стена, тази с прозорчето, през което виждахме нощем фосфоресциращия Колумб, и да, усмихна се, това не е колиба, а кораб, сляп ли си, завъртя руля и подът от дървени стърготини сякаш поддаде, отлепи се от дъното, а ние залепихме лица на прозореца и изведнъж ни блъсна онова синьо като прозрачна вода небе, стрелката на компаса трепна, избери си земя, извика Рижия, обърнах се да взема картата и тогава Колумб стъпи на борда, целия мокър от улова, ботушите му оставяха огромни локви, сякаш скала беше пробила дъното, хвана руля и го завъртя обратно на часовниковата стрелка, върна всичко тук и сега и с Рижия разбрахме, че повече не сме желани на кораба, че трябва да напуснем веднъж и завинаги Новия свят, че не можем да идваме и да си тръгваме, когато пожелаем, но все пак, че новото е зашито за желанието (THE NEWS IS SEWN TO WENS), и ако пожелаем все пак някога, ако все още тогава не сме се уплашили до смърт, може да се случи и да тръгнем заедно, но дали всичко това изрече Колумб или ние искахме да го чуем, няма никога да разберем, защото подир седмица в града се разнесе вестта, че Колумб бил умрял, но никой така и не беше видял трупа му, нито жив го видяхме повече, само в колибата, разправяха големите, бил оставил някакво чуждо писмо върху картата и пишело там the news is sewn to wens, след седмица го забравиха, само понякога някой пияница се сепваше в кръчмата край реката – оттук е минал, ей му следите от ботушите, а оттук е вкарал кануто, ей в туй желязо на брега е одрал корубата, значи е тръгнал на Запад, а уж искаше да тръгне на Изток, побъркан човек, да желае едно, а да намира друго, а другите в кръчмата викаха, че Колумб е умрял, да не се занимава повече с Новия свят, умрял е Колумб, но ние знаехме, че Колумб не може да умре.
Колумб не може да умре.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
