„Непокорните“ (изд. „Лабиринт“, преводач: Кристина Димитрова) е дебютният роман на младата писателка Емилия Харт. Книгата е определена като „най-добър исторически роман“ и „най-добър дебют“ за 2023 г. в най-голямата читателска платформа „Гудрийдс“.
Три жени, живели в различно време и изправени пред различни изпитания, но свързани не само с общата кръв, която тече във вените им, а и с непокорството пред обстоятелствата, с дързостта да се опълчат срещу неправдата и униженията, да загърбят миналото и да започнат начисто. И за това им помага магията, но не във вид на летящи метли, вълшебни пръчици и загадъчни отвари, а като силна връзка с природата и с всичките ѝ тайнства.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
АЛТА
Надзирателите ме поведоха надолу по тясно каменно стълбище към тъмницата. Ако замъкът ме беше погълнал, то сега се намирах в търбуха му, защото тук беше още по-тъмно, отколкото в килията в селото, където ме бяха държали.
Ту усещах глад, ту ми се гадеше, а жаждата дереше гърлото ми. Сърцето ми блъскаше при вида на тежката дървена врата. Вече бях толкова слаба. Не знаех колко още ще издържа.
Ала този път ми дадоха провизии, преди да ме заключат – тънко одеяло, гърне, стомна с вода. И стар комат хляб, който изядох бавно: отхапвах малки парченца и ги дъвчех, докато устата ми не се напълни със слюнка.
Обърнах внимание на обстановката едва когато се нахраних и свитият ми стомах вече беше пълен. Не ми бяха оставили свещ, но високо в стената имаше малка решетка, откъдето се процеждаше гаснещата дневна светлина.
Каменните стени бяха студени и когато отдръпнах пръстите си, видях, че са влажни. Някъде нещо капеше и звукът отекваше като предупреждение.
Сламата под краката ми беше подгизнала, плесенясала, сладкият мирис на разложение се смесваше с вонята от стара пикня. Усещаше се и друга миризма. Замислих се за всички, държани тук преди мен и пребледнявали като платно в мрака в очакване на участта си. Надушвах именно тяхната съдба, сякаш се бе просмукала във въздуха, в камъка.
Страхът пулсираше в мен, вдъхваше ми сила за това, което трябваше да сторя.
Вдигнах ризата си и студеният въздух обля корема ми. После, стиснала зъби, започнах да дращя, та ноктите ми да разкъсат малкия израстък под гръдната ми кост. Под сърцето.
Точно когато ми се струваше, че повече не мога да понасям болката, почувствах как плътта се отделя, а после и гъстата мокра кръв със сладък мирис, изпълнил въздуха. Съжалявах, че нямам мед или мащерка, за да направя лапа за раната, затова се задоволих с малко вода от стомната. Промих раната колкото се може по-добре, а после легнах и се завих с одеялото. Сламата не ме предпазваше от студения под и костите ми трепереха от студ.
Едва тогава си позволих да се замисля за дома си: за малките стаи, спретнати и пълни с буркани и стъкленици, за нощните пеперуди, които вечер танцуваха около свещите. А навън се простираше градината. Сърцето ми се свиваше при мисълта за растенията и цветята ми, за скъпата ми козичка, която ми осигуряваше мляко и уют, за чинара, който ме приютяваше под сенчестите си клони. За първи път, откакто ме откъснаха от сламеника ми, си позволих да заплача. Питах се дали няма да умра от самота, преди да имат възможност да ме обесят. Ала в този миг нещо ме докосна по кожата леко като целувка. Беше паяк с крака и хелицери*, които се синееха на лунната светлина. Новият ми приятел пропълзя във вдлъбнатината между врата и рамото ми и се закрепи за косата. Изпитвах благодарност за присъствието му, което повдигна настроението ми дори повече от хляба и водата.
Докато наблюдавах как един лунен лъч танцува през решетката, се чудех кой ли на следващия ден ще свидетелства срещу мен. После се сетих за Грейс.
Бях сигурна, че няма да заспя. Но тъкмо се бях отърсила от тази мисъл, когато ме събуди скърцането на отваряща се врата. Паякът избяга от светлината на факлата, а сърцето ми се сви при вида на мъжа в ланкастърска ливрея. Каза ми, че процесът скоро щял да започне. Трябвало да се приведа в приличен вид.
Даде ми рокля от груб плат, която миришеше на пот. Не исках да мисля кой я е носил по-рано и къде е сега. Трепнах, когато платът се допря до раната ми, но щом мъжът се върна, се зарадвах, че имам прилична дреха, макар и грубо изработена. Искаше ми се да имам шапка или нещо, с което косата ми да изглежда по-спретната, защото висеше пред лицето ми на сплъстени кичури. И още повече ме засрамваше.
Майка ми винаги ме учеше, че чистотата подбужда уважение и че уважението струва повече от всички богатства – особено за нас, които често страдахме от липса и на двете. Миехме се всяка седмица. От жените Уейуърд никога не се носеше миризма на застояла пот, дори в разгара на лятото. Вместо това миришехме на лавандула за защита. Съжалявах, че сега нямам малко лавандула. Разполагах обаче единствено със съобразителността си, притъпена от липсата на нормална храна и сън.
Мъжът ме окова за краткия път между тъмницата и съдебната зала. Постарах се да не потръпна при допира на студения метал до кожата ми и държах главата си високо вдигната, докато се качвахме по стълбите и влизахме в залата.
Прокурорът стана от мястото си и се отправи към скамейката, където седяха съдиите. Стъпките по дъските изпълниха сърцето ми със страх и аз се разтреперих в неприятната тишина преди речта му.
Все пак не бях подготвена за ужасяващите му думи. Бледите му очи горяха, докато ме заклеймяваше като опасна злонамерена вещица в плен на самия Сатана. Каза, че съм била въвлечена в най-пъклените практики на вещерството и магьосничеството, за да отнема живота на господин Джон Милбърн, който бил невинен и богобоязлив земевладелец. С всяка следваща дума гласът му ставаше все по-силен, докато не закънтя като предвестник на гибел в главата ми.
Той се обърна и изсъска заключителните думи.
– Уверен съм – започна, – че господата съдебни заседатели ще ви намерят за такава, каквато сте. Виновна. – После се обърна към съда: – Призовавам първия свидетел да даде показания срещу обвиняемата.
Кръвта забушува в ушите ми, когато видях кого водят приставите към свидетелската ложа.
Грейс Милбърн.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
