„Българската следа“ от Димитър Кенаров (изд. „Жанет 45“, преводачи: Златко Енев, Ангел Игов, Мария П. Василева, Владимир Полеганов, Рада Ганкова, Бистра Андреева, Мария Змийчарова, Владимир Молев) събира литературни репортажи и есета, вече публикувани в някои от най-престижните американски периодични издания като Ню Йоркър, Нейшън, Бостън Ревю и др. В текстовете читателят ще срещне Георги Марков и Георги Господинов, Юлия Кръстева и Иво Димчев, соцпаметниците и некролозите. Книга за България и българското, и за противоречивите следи, които оставяме след себе си.
Предлагаме ви една от публикациите, включена в сборника.
******
Отрицателни паметници
Памет и забрава в София
„Дъ Пойнт“, 2020
Превод Владимир Полеганов
Взривиха Мавзолея – или поне се опитаха да го взривят – по време на живо предаване по Българската национална телевизия на 21 август 1999 г. В София е горещ и безоблачен ден, идеално време за разрушаване. Десет години след краха на комунистическия режим в страната все още има недовършена работа. Единственият обитател на Мавзолея – мумията на Георги Димитров, „великия вожд и учител на българския народ“ – отдавна е изваден от стъкления си саркофаг, а след това кремиран и погребан в Централните софийски гробища. Сега идва ред и на гробницата.
Неголям брой хора са се осмелили да излязат в жегата и чакат на групички зад полицейските заграждения на площад „Батенберг“. Екипите на всевъзможни медии са накацали по околните сгради – Националната банка, Националния театър, Министерството на отбраната – в търсене на най-добрата гледна точка. Министър-председателят на България и членовете на кабинета му, скрили се от жулещото слънце в сянката на външни чадъри с логото на „Кока-Кола“ и въоръжени с военни бинокли, са се наредили на покривната тераса на Централния държавен архив, някогашната щабквартира на Държавна сигурност. Междувременно армейци от инженерните подразделения стоят в очакване с булдозерите и тежкотоварните си камиони, за да изнесат останките.
В средата на сцената белият куб на Мавзолея (висок 12 метра и с площ 557 квадратни метра) очаква своя край. Около него се издигат полегати купчини чували с пясък, които трябва да поемат разлитащите се по време на взрива каменни отломки – подобно на сламата, която някога са разстилали около дръвника на палача, за да попие кръвта на обезглавения. Денят е паметен – денят, в който миналото е осъдено да умре.
В 14:37 ч. тежък тътен и пукот, като ударите на барабан, изпълват въздуха. Събралата се тълпа им отвръща с вълна от викове, дюдюкания и подсвирквания. Внезапна експлозия разтриса цялата постройка, разнася се дим и прахоляк. Няколко от дорийските колони рухват и Мавзолеят се килва на изток с тежък стон. Хората в тълпата застиват, убедени, че това е просто първият взрив, че смъртоносният удар ще последва след миг. На земята се търкулват още няколко отчупили се каменни къса. В далечината надигат вой автомобилни аларми.
Когато става ясно, че Мавзолеят няма да поддаде повече, учудването се превръща в подигравки. „Ебати резила – чува се нечий глас иззад една от телевизионните камери. – Не успяха да го съборят.“ Така завършва всичко – не с гръм и трясък, а с хленч. Сетне някой подхваща скандиране, което веднага заразява останалите в тълпата: „Още! Още! Още!“. Даже войниците от взвода по разрушаване се превиват от смях в далечината.
Не липсват обяснения от страна на официалните власти: късо съединение в детонаторите; експлозивите (300 килограма амонит, осигурени безплатно „по идейни подбуди“ от частната фирма „Експлозивпрогрес“) вероятно са били недостатъчни; Мавзолеят бил проектиран така, че да издържи на ядрен удар; по-голямо количество взривни вещества можело да нанесе поражения на околните сгради. „Всички искахме Мавзолеят да се срине отведнъж, но явно ще се разделяме постепенно с нещата, които са ни натрупвани петдесет години“ – казва пред шумната група журналисти Евгений Бакърджиев, министър на регионалното развитие и благоустройството и главен идеолог на взривяването, получил след това прякора Бъки Бомбата. „Така или иначе за мен най-важното е направено. От това вече никога няма да става мавзолей. Започна демонтажът, ще довършим демонтажа, това е важното.“
Още няколко взрива и шест дни по-късно Мавзолеят най-накрая си отива. През юли 1949 г. са били нужни шест дни, за да бъде издигнат, но разрушаването му се оказа по-трудна задача. Смъртта отказва да умре. Историческата памет се оказва неподатлива на военни решения. И въпреки всичко иконоборците на власт продължават да таят отчаяна надежда. Ако взривиш миналото и изнесеш останките му, то най-накрая ще изчезне, нали? Ако разрушиш храма, боговете ще се разбягат ужасени, нали? Ако изпепелиш дома на мъртвите, те не би трябвало да има къде да отидат, нали? Ако изпепелиш дома на мъртвите, как биха могли да се завърнат?
Всички знаем старите поговорки. Не можеш да налееш ново вино в стари мехове, както пише в Библията. „За да се създаде една светиня, трябва да бъде разрушена една светиня“, пише Фридрих Ницше в „Към генеалогия на морала“. В „Манифест на комунистическата партия“ пък Карл Маркс обръща внимание на един донякъде подобен феномен – капиталът периодично се самоунищожава посредством икономически кризи или войни (като „насилствено премахне старите производствени отношения“), за да освободи място за следващото си натрупване – концепция, която по-късно се превръща в онова, което днес, в един или друг контекст, наричаме „творческо унищожение“. Но Маркс не е бил прав да ограничи наблюденията си единствено до системата на капитализма; има моменти, в които всички системи, независимо дали са биологични, или социални, извършват нещо подобно. Изчезването на динозаврите прави възможен разцвета на бозайниците. Разпространението на християнството е свързано с разрушаването на езическите храмове от древността. За да обявят новопридобитата си свобода, френските революционери сриват до земята Бастилията, след което си отчупват късчета от каменните ѝ стени за спомен. И не на последно място – именно желанието да се отърси от културните напластявания на европейското минало дава началния тласък на американския проект (който оттогава е натрупал свои си напластявания).
Но под тази човешка мечта за обновление дебне постоянна заплаха. Доведено до крайност, желанието да се заличи всичко, да се започне наново, е приемало формата на етнически прочиствания, масови убийства, тероризъм и геноцид. Великата философия на Просвещението, която ни помага да видим света през нови очи, и сталинисткият терор, който се опитва да изкорени стария ред, са просто двете страни на една и съща монета. Стремежът към пречистване, дори и в най-безобидните си проявления, може да доведе до по-лоши и елементарни представи за света. България е пример за това. В края на 19. век, веднага след като страната се освобождава от петстотин години сурово османско владичество, младите ѝ национални правителства въвеждат бързи програми за модернизация. Това е необходима стъпка. Дълго изолирана от технологичните и културни постижения на Запада, страната е изостанала и тъне в почти средновековни условия. София е едно сиво, провинциално градче с около двайсет хиляди жители, с порутени къщи и тесни, кални улички – „българската Венеция“, така я нарича чешкият историк и политик Константин Иречек, когато пристига в нея. Превръщането ѝ в образцова европейска столица изисква цялостна реконструкция на градската среда. За проектантите и архитектите от Виена, Париж, Берлин и Прага тя е бяло платно. Старият османски град е разрушен почти изцяло, дървените му къщи са съборени, улиците – пренаредени и изправени. Създадена е модерна водопроводна система, към която не след дълго се добавят електрификация и първите трамваи. Из прясно разчистеното пространство започват на никнат величествени административни сгради и частни резиденции, проектирани в елегантните и популярни по онова време стилове на неокласицизма и сецесиона.
В първите десетилетия на 20. век „българската Венеция“ вече е неузнаваема. Но в ентусиазма за промяна и обновление голяма част от лицето на града се оказва безвъзвратно изтрито. Пътеписи свидетелстват, че в края на османския си период София е била „каменна гора“ от минарета, като според някои изследователи джамиите са били над четиресет на брой. Малко след това, вече в български ръце, само една джамия запазва първоначалната си религиозна функция, друга е превърната в църква (където, между другото, съм кръстен), а трета става библиотека и по-късно археологически музей; останалите са разрушени – някои взривени тайно по време на гръмотевична буря, – за да се разчисти път за озападняващата и в същността си християнска визия на градските проектанти. Независимо от красотата им джамиите се възприемат като символи на ориенталската назадничавост и фанатизъм, като нещо несъвместимо с идеалите на едно динамично и прогресивно общество.
Най-важното обаче е, че те въплъщават архитектурните следи на имперския потисник, неприятни белези от османското „иго“, под което българите са живели като граждани втора ръка в продължение на пет века. Унищожаването им е форма на етническо възмездие и исторически ревизионизъм. За да заяви независимостта си, българската държава трябва да създаде национален разказ и той да включва избирателно само онези елементи от миналото, които са в хармония с представата за хомогенна идентичност. Макар че на територията на страната продължават да живеят стотици хиляди турци, те вече са в позицията на безгласно малцинство, а културното им наследство е удобно заличено. Поизбледнелите спомени за средновековна България, някога могъщ противник на Византия, биват внимателно изровени от миналото и изложени на показ; османският период, от друга страна, се заобикаля или споменава само в негативен смисъл – като жестока част от историята, оставила след себе си единствено кръв и сълзи.
Когато шест десетилетия по-късно – през 1944 г., комунистите вземат властта в България, те повтарят процеса на обновление и изличаване. Този път обаче жертвата е предходният режим с неговите „буржоазни“ паметници и архитектура. Войната нанася щети на части от центъра на София, но не чак толкова тежки, че да не могат да бъдат поправени с известни усилия. Новата власт обаче има други планове – цели райони от някога най-красивите части на града са сринати до основи, за да се освободи място за бомбастичния сталинистки барок на правителствените сгради, сред които е и Партийният дом, с извисяващата се над всичко гигантска червена звезда. Множество статуи на герои от предишните епохи също са набързо премахнати. Книгите и филмите от близкото минало, които са в разрез с новата идеология или изглеждат дори смътно подозрително, бързо изчезват от обращение. Ако България иска да изгради истинско социалистическо общество, а в далечното светло бъдеще – и комунизъм, тя трябва да започне от нулата, без бремето на „фашисткото“ си минало. Битието определя съзнанието, твърди Маркс, но вероятно е трябвало битието да бъде тласнато в правилната посока – не е нужно да чакаш базата да промени културната надстройка, при положение че динамитът може да свърши същата работа, и то не по-зле.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
