„Болката идва по-късно“ от Антония Апостолова (изд. „Жанет 45“) е мащабна семейна, любовна и философска сага. Автофикционалният роман „пренаписва“ свободно, с напълно съвременен сюжет (от 20. век до наши дни) три базови разказа – за Авраам и Исаак, за близнаците Исав и Иаков и за сестрите Лия и Рахил.
Един мъж, напуснал окончателно семейството си, започва да пише писмо до своя първи и единствен син, след като жената, с която живее в момента, губи преждевременно детето им. Провокативен в посланията си, чувствен в езика си, богат на теми и идеи, разказът на бащата ще прерасне в разголваща изповед: за историята на предците му, за няколкото му семейства и отношенията с брат му, както и за вездесъщата, но недопустима жена в живота му. Ще се превърне ли това писмо в последен шанс той да почувства онова, което винаги се е смятал неспособен да изпитва: загубата, липсата, болката? Болката, която винаги идва по-късно…
Прочетете откъс от романа при нас.
********
Леля Хели, леля Хели… Хелена. Бавният поход към нея, към прореза мрак в светлината ѝ – мрака на роднинската ни кръв, светлината на моята принадлежаща ѝ младост. Хелена, около която се въртя в спирала от истории, преди да стигна до центъра ѝ като в обърнат лабиринт. Тази, която ти само бегло опозна на възраст, неспособна да задържа спомени. Дали вече си я забравил, Йоав? Присъствието ѝ на степен бурен, лумнал в грабливи цветове; вълнистата интонация, като вятърни пръсти през нива; тялото ѝ, което времето не смее да оплеви…
Бяха ме закарали у тях – щяхме да сме само двамата цялата седмица. Както никога, майка, татко и брат ми бяха заминали заедно с чичо Ели и някакви негови племеннички на възрастта на Омер в Ейлат, където категорично отказах да ида. А и отдавна вече можеха да ме оставят задълго сам – бях несъразмерно по-самостоятелен от него, със стъмняващ се по меките части мъх и започнал да мутира глас. Не след дълго щяха да започнат и редовните ми полюции, от чийто брой Омер щеше да се потисне. Толкова, че за да установи първенство и в тях, брат ми щеше да мастурбира на лягане. Само че наполовина – така, подготвена ръчно наяве, кулминацията следваше да настъпи насън. В продължение на година-две Омер действително щеше да ми показва петната по чаршафа си и да настоява да види моите, за да сравнява размера им. Няколко пъти го хванах да сипва тайно сапунено-захарен разтвор върху завивките си, и така и не установихме кой всъщност печели нелепото състезание. Омер го заряза напълно в началото на десети клас, когато си хвана първото малко по-трайно гадже.
Леля Хели увери нашите, че няма да съм ѝ в тежест, като че ли някога е било иначе (блазнех се да си мисля, че не е тръгнала с тях само заради мен). Двамата щяхме да си четем, да се веснем на някое представяне или среща, да си правим пуканки и да зяпаме късните филми. Беше ваканция и даже имаше вероятност да идем да гледаме Шем Тов-Леви, който отдавна бе записал своя „Семеен албум“. В крайна сметка не направихме кой знае какво от всички тези неща, и това му беше хубавото. Просто се качвахме на разходка около университета или слизахме долу да хапнем шаварма, а после киснехме пред залязващото слънце на променадата в „Бат Галим“ като влюбени и надигахме коктейлите си, нейния – истински, моя – сиропен (така че ми даваше да пийвам от чашата ѝ). Беше единственият път, в който нямаше опасност някой друг да се появи. Времето се забави – обикновеността на това, което (не) правехме; фактът, че нямаше час за вземане, чието напрегнато очакване да отнема от радостта ми; липсата на училище и деца; безвремието на скуката, която за мен представляваше изобилие. Понякога просто лежахме на двата дивана. Мързеше ни дори да пуснем лампата или да обърнем касетката в бавно помръкващата стая, и взрени в перката на вентилатора като в отнасящ ни вертолет, слушахме дълго онова специфично свистене в гнездото на касетофона, който не се самоизключваше.
Усещах как пристъпвам от тук в там – там, където винаги съм бил, без да ме има.
Онзи следобед отново се бях заврял в библиотеката с чиния череши в ръка. Само на мен леля Хели позволяваше да внасям потенциално толкова опасна храна там. Изобщо да правя каквото си искам, без да ме проверява. Щорите бяха наполовина пуснати. Прозорецът и вратата стояха отворени, без да става никакво течение. Само подът пазеше някакъв свойски хлад, към който притисках голите си крака, облегнал гръб на английската класика.
Ти си израснал в къща с книги на три езика, но никога не си виждал нещо, сравнимо с домашната библиотека на леля Хели, местена цели два пъти с микробус. Когато двамата с чичо Ели се нанесоха в този нов апартамент насред зеления квартал „Вардия“, основната ѝ част бе наредена в стаята бункер. Книжни укрепления в специално изработени от дърводелец етажерки опасваха четирите бетонни стени, така че трябваше да преминеш през стражите на предните редици, за да видиш кои заглавия охраняват отзад. Беше любимото ми занимание в любимото ми помещение. Когато идвах у тях, обикновено се забивах там, местейки томове като в тетрис. Невероятно е как едно пространство може да бъде изградено от толкова много градивни блокчета, без да рухне върху главата ти – това беше моето пораснало лего, моят „Майнкрафт“ много преди ти да се запалиш по строенето и рушенето на измислени светове.
Представи си тишината в този книжен бункер, Йоав. Звукоизолацията на книгите. Тежката стоманена врата със специално заключване. Плътно затворения тесен прозорец. Спуснатите ролетни щори. Само многоточия светлина, изписани на пода през дупчиците им – в онази утробна, мастилена, мъхеста, наречи-я-както-искаш тишина. Понякога изпробвах ехото и стереофоничният ми глас – както всеки глас в глухота – прозвучаваше плахо, стреснато, несигурно. Нямаше много друго, от което да се направи шум. Вътре нямаше и никакви мебели освен мъничка табуретка и няколко възглавници, върху които можеше да седнеш, а нея да използваш за масичка. Чувах единствено суркането на задника си по пода към някоя друга част от етажерката или отмятането на различните по плътност страници, което оприличавах на какво ли не: блъскане на прозорци, плискане на вълни, плющене на платна, броене на банкноти, хвръкване на подплашена птица, опъване на ластик, дъжд по листа, сърбане на чай, плъзгане на хартиена лодка по локва, триене на бедра, галене на кожа, тласък от сношаване.
Рядко стоях там, за да чета или уча. Повечето пъти просто исках да си проветря главата, понякога – да гоня зареяните мухи на случайни мисли, в зрелия си пубертет – да издирвам еротични четива (не откривах нищо по-дръзко от Филип Рот и Джанет Уинтърсън може би защото не знаех къде да търся), но винаги, винаги – понеже нямаше нито едно друго място, което да е толкова много леля Хели. Често не гледах и не търсех нищо – просто прехвърлях лист след лист, заслушан в белия шум на хартията. Но какво всъщност е имало в главата ми, щом изобщо не помня – сякаш онзи бункер ме е предпазвал даже от собствените ми мисли? Защо помним много повече събития и чувства, отколкото мисли? Защо (за) мисълта има памет само ако е прикована от конкретно усещане? Мислел ли съм изобщо тогава, или само съм се плъзгал по всичко, което ме е заобикаляло: недостатъчните ми комплекси, средните оценки в училище, пазаренето с Омер, загледалата ме непозната, троснатото подмятане, нуждата да покрия Шмулик пред техните, последната препоръка на леля Хели, момичето в тялото ѝ? Колко банално звучи всичко, обобщено така – семпли заглавия без плътта на редовете зад тях. Това ли остава от мислите, това ли е паметта за тях – заглавия на празни книги?
Когато след години отидох у леля Хели да търся в библиотеката ѝ поети за майка ти (потърпи, ще ти разкажа и за това), сякаш нищо не беше се променило. Промените пречат на помненето. То се възбужда именно от липсата на всякакви изменения. Но ако някой все пак искаше да измери хода на времето тук, можеше да го направи по добавените книги и по цвета и мириса на хартията. Там имаше и стари, едва крепящи хербаризираните си страници издания, и изгребани до дъно томове с посвещения за леля Хели като момиче, и такива с чисто нови страници, в които буквите потъваха като загорели тела в летнобели чаршафи. Тогава, вече с тежестта на „попрището жизнено в средата“, аз седнах на земята и облегнах гръб на рафтовете зад мен. Стражите от предния ред пак ми убиваха, сякаш ме мушкаха с копията си. Помня как се протегнах към частта с поезията вляво, извадих напосоки една книжка, разгърнах я и попаднах на онзи стих. Помня редовете му, Йоав, но не и мисълта си, не и онова, което мина като летен облак през ума ми точно в онзи единствен миг.
…съхрани го там,
където запазваш лицето,
което си докоснал
за последно
отново и отново
със затворени очи,
така че да не си отиде…
Помня ясно и едно посвещение. Беше от поета Амир Ор и звучеше почти лъстиво: „На Хелена, ярко и пленително сияние, което разпъпва смисъла в неговата единност“. Бях го снимал и изпратил на майка ти и онази нощ с нея за първи път се любихме по телефона.
Не, не бягам. Ето, връщам се при Хелена. Онзи далечен ден. Август. Може би пет следобед. Отегчена от жегата, неспособна дори да чете, камо ли да стане да ни приготви вечеря, тя седеше под таванския вентилатор в хола и изпънала косата си нагоре, си сушеше врата. Виждах я през касите на двете отворени врати. От време на време бръкваше в една купичка със солени и голи фъстъци, пъхаше ги в устата си, облизваше пръстите и току попиваше някоя част от тялото си с нощницата, която не бе сменила от сутринта. Обаждаше се само когато от скука изтеглех наслуки някоя книга и ѝ извиках заглавието ѝ. Имахме си такава игра, в която тя ми даваше до три лаконични реплики за произведението или за автора му. Например: „Ейтан Бен-Давид. Биография на една демонична сестра. За децата, които ненавиждат възрастните“.
Играхме известно време така. После се върнах в хола с празната чиния, почервеняла от изплютите костилки на черешите. Донесох пакетчето да ѝ досипя фъстъци и чаша с прясно източена вода. Тогава видях мокрите кичури, плъзнали по скулите ѝ като змийчета, впити в извивките на шията, промушили се под шева на нощницата. Над веждите ѝ блещукаха капчици. Пръстите на сгънатия ѝ върху стола крак мърдаха ритмично, докато цялото ѝ останало тяло беше тихо.
– Отивам да се изкъпя, Илани – заяви тя, щом оставих чашата. Сякаш беше чакала да се приближа, за да ми го каже. Сетне бутна стола на една страна, бръсна прораслата ми коса, прокара пръсти по врата ми, а после надолу, по кривината на гърба, и след като опъна леко назад яката на тениската, тръгна към банята. Но само след секунда спря, върна се и ме целуна по върха на главата. По-скоро вдъхна много дълбоко, а после издиша. В неподстриганата ми коса се вдигна пустинен вятър. Усетих потта, проникнала в уханието ѝ, както морето прониква с водораслите и солта си в крайбрежния въздух.
– Отивам да се изкъпя, чу ли? – повтори тя.
Може би ако не беше ме попитала, ако не беше ме известила за нещо толкова обичайно, ако не беше разбудила животинската премала в притъмнения задух на стаята, ако не беше полазила така придърпващо по врата ми, ако не беше потрила миризмата си в миризмата ми… може би тогава нямаше да обърна внимание. Но както бяхме сами в безмълвието на дома, разпридано единствено от скърцащия вентилатор, аз почувствах, че тези нейни думи имат особен смисъл, че носят дух на съзаклятие, различно от всичко досега.
Последвах я веднага след захлопването откъм банята. Без да мисля, сложих ръка на дръжката… но в следващия момент просто се свлякох на пода и облегнах гръб до вратата. Не виждах нищо, освен бялото на отсрещната стена.
Отпърво нищо не се чуваше. После до слуха ми стигна онова змийско съскане, което издаваше чешмата им. Прекъснеше ли, знаех, че подобно звероукротител тя подлага длани под струята. След малко разпознах отлепването на босите ѝ стъпала от пода. После – струята на урината, подобна на посипани стъкълца. След нея – шептенето на завесата над ваната. Изтракването на металния шлаух по ръба ѝ. Дъждовното пръскане на душа, което ту намаляваше, ту се засилваше, ту съвсем спираше (навярно пестеше вода, докато слагаше шампоан на косата си). Тупването на изпуснатия сапун – два пъти. Внезапната тишина.
Бях слепец, който се ориентира само по звуците. Нямах никакви други сетива. Единствено гранитният студ на настилката под мен проникваше тялото ми и противно на всички физични закони, изпълваше с неръкотворен пламък пишката му. Неговата, на тялото ми. Тя беше станала като колосана – неудобна за носене, груба на пипане. Така тежеше, че никога нямаше да мога да се надигна с нея – с несвоевременната ѝ болка, със съвършената ѝ ненужност. За първи път осъзнавах толкова емфатично онова, което щях да си припомня след години единствено с майка ти: че в своята отделеност, дори да е само на няколко метра, едно тяло може да достигне неизмерима отчетливост. Че дори тяло, до което безметежно си заспивал, може да подостри релефите си в острилката на въображението и да придобие пронизващ смисъл. Жената, която беше по-малка сестра на майка ми, никога не беше ми се струвала по-недостъпна и същевременно по-свръхчовешки осезаема, отколкото през ония двайсетина минути, в които седях пред вратата на банята с рухнали в скута си длани.
Хели, Хели, out of hell. Кожата ѝ – оросена коприва, косата – рубиненодъждовни червейчета, през гърдите – пестеливата тъмна кърпа, в чийто процеп зрее новолунието на бедрото ѝ. Хелена, която отваря вратата като матрона в италиански филм и на мига разчита отнесената ми физиономия. Не ме пита какво правя пред вратата, не казва нищо – само ме поглежда и тръгва към спалнята. С внезапно свита пишка я следвам, помъкнат в мрежата на невидимата ѝ сянка. Няма светлина, която да я открои, но зная, че сянката е там, като проявление на нейния негатив, крачещ пред мен. Когато сяда на леглото и кръстосва крака, онзи резен бедро узрява до пълна луна. На влизане тя е включила тукашния нов вентилатор и когато той зашепва прохладата си, кожата на Хелена изведнъж се разпъпва. Малките рижи косъмчета по ръцете ѝ щръкват.
– Докосни я – извива ръката си тя и поднася вътрешната ѝ страна към мен.
В ямката на лакътя още лъщят няколко чисти капчици. От вътрешната страна кожата е много по-тънка и фина. Матирано гладка. Без косъмчета. Само обезцветената резка напреки китката изглежда така, сякаш кожата е надигната от червей, пъплещ под нея.
– Ето така, Илан…
Май за първи път произнася пълното ми име – без закачки, без нежности, без умалителни. Пуска ръката, с която досега ненужно е придържала и без това вързаната хавлия, поема нежно показалеца ми и започва лекичко да го движи по другата си ръка, тази с белега. От китката – нагоре към мишницата.
– Ето така – повтаря. Без никакви други обяснения.
Действам като под хипноза. Нелепа е концентрацията, с която послушно повтарям движението. Между бедрата ми няма нищо освен горещ августовски вятър. Сякаш съм бавноразвиващ се. Сякаш отново прохождам. Сякаш ме учи да сричам и пиша както някога, този път по влажния лист на тялото ѝ, който – като всяка мокра хартия – скоро ще се свие в безформена, смачкана топка, по която нищо няма да може да се разчете. Кожата ѝ е толкова деликатна от тукашната страна, че скрипти под пръста ми. Той хлътва за миг във вдлъбнатината по средата, задържа се върху синкавия призрак на дълбока вена и бавно се заизкачва към мишницата. За разлика от лепливия хлад на останалата кожа, тя е тропически жежка под небръснатите косъмчета. Секунди по-късно пръстът ми се връща по същата просека, но този път дръзва да достигне белега през китката – едновременно нежен и жилав. Линия на избегната някога смърт, по-дълга от другата, на живота, върху дланта ѝ. Така, както всяка избегната смърт е по-дълга и жилава от живота, който човек би изживял за същото време.
Когато прекосявам белега, тя не издърпва ръката си, както вероятно би направила всеки друг път и с всеки друг. Стяга я, но я задържа под възглавничката ми. После с мимолетна усмивка изрецитирва на самата себе си:
– „Това, което щем да сторим, трябва да бъде сторено додето щем“…
Нямам идея какво е и откъде е. Знам само, че е от някоя дебела книга в библиотеката оттатък. Знам, че носи смисъл на леля Хели, дори на всички други да им звучи като бълнуване. Знам, че тази вечер няма да ме приспива плътно притисната до мен в моята половина на леглото, понеже е разбрала онова, което аз още не осъзнавам. Както още не знам, че завинаги ще съхраня вълнението си от зрелите жени, но единствено с майка ти то ще бъде сравнимо с онова пътуване с пръст по кожата на Хелена. Тя сякаш може да го провиди и добавя:
– „В самия плам на обичта живее фитилът, който ще я овъгли“. Сега излез да се облека, Илани.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
