Признатата испанска авторка Мария Сарагоса поднася на българските читатели пламенна история за силата на идеите, които не могат да изгорят. Отличен с наградата „Асорин“, романът „Огнената библиотека“ (изд. „Емас“, преводач: Маня Костова) ни представя Тина. Тя е член на тайно общество, опазващо книги, подложени на цензура по време на испанската гражданска война.
Мадрид, 1930 г. Откакто се помни, Тина има една мечта – да стане библиотекарка в Националната библиотека на Испания. Когато ѝ се отдава възможност да замине и да учи литература и философия в Мадридския университет, младата жена не се поколебава. Сред бурния ритъм на града Тина се запознава с действителни лица от испанската културна сцена и се потапя в непознат за нея свят, а погледът ѝ често се преплита с този на младия лекар Карлос.
Същевременно улиците на Мадрид кипят. Напрежението между привърженици и противници на Републиката расте, а сянката на надвисващата гражданска война става все по-осезаема. Тина разбира за съществуването на Невидимата библиотека – тайно общество, което спасява забранени книги от унищожение, и е решена да стане част от него. В този период на хаос и разруха ще успее ли младата жена да защити книгите не само от пламъците на войната, но и от мрака на невежеството?
Прочетете откъс от романа при нас.
**********
Предисловие
ОГНЕНО НАКАЗАНИЕ
(30 април 1939 г.)
Почти три години по-късно червената рокля продължаваше да си е там, скътана в дъното на гардероба, недосегаема за праха, предпазвана от молците с лимонови кори, до които леля прибягна, когато нафталинът почти се изчерпа в Мадрид. Несъмнено платът бе висококачествен, както ме увери онзи продавач в големия магазин „Симеон“. Купих я в началото на юли 1936 г. с първата ми заплата от Националната библиотека и възнамерявах да я облека за пръв път за празника Вербена де ла Палома. През онова лято войната препречи живота ни и в искрен изблик на чувства си обещах да не я слагам, докато мирът не се възстанови. Сега можех да изпълня даденото обещание.
Отначало се колебаех, защото през войната бяхме загрубели и станали недоверчиви. Освен това ми се струваше неразумно да излизам, тъй като у дома пазех всичко, което се страхувах да не загубя. Неуместно ми изглеждаше всякакво празненство – все едно болен се възстановяваше след дълго боледуване и не успяваше да се разпознае с новите си килограми, с тялото без температура, с краката си – тъкмо те трябваше да ме отведат от пансиона на леля Пака до старата сграда на университета на улица „Сан Бернардо“, където за пръв път от 1936 г. насам щеше да се чества Денят на книгата.
По коридорите на Националната библиотека бях срещнала Хосе Алварес Луна – от началото на войната директор на Националната библиотека. Прошепна ми – в онези дни разговаряхме шепнешком – че в неделя в Централния университет има празник по случай Деня на книгата и е добре да ме видят там. Не го попитах за кого е добре да ме види, нито пък той се спря, за да ми обясни – така стояха нещата тогава. Аз само кимнах утвърдително и Алварес Луна добави: „В дванайсет на обяд и гледай да се издокараш, нали знаеш какво значение отдават тези хора на облеклото“. Благодарих му за съвета с мълчаливо кимване.
Въпреки всичко, когато облякох роклята, напоена с дъх на сушени лимони, и установих, че по белите ми обувки почти няма прах, се почувствах щастлива. Изобщо не обърнах внимание, че в резултат на гладуването дрехите ми се въртят около мен. Грешно се изразих преди малко – не се съвземах от продължително боледуване, завръщах се от смъртта. Войната приключи, а ние оцеляхме. Имаше надежда, може би.
Стигнах до булевард „Гран Виа“ и по навик минах към страната на нечетните номера. Правехме го от почти три години, убедени, че на споменатата страна на улицата падат по-малко бомби, отколкото на отсрещната. Неслучайно цивилните я наричахме булеварда на снарядите, а военните предпочитаха да я назовават булеварда на петнайсет и половина – навярно имаха предвид калибъра на мунициите, използвани при бомбардировките. Всички се мъчеха да забравят доскорошните боеве и вече бяха разтурили караулките и барикадите, бяха разчистили и пълните с пръст чували, предназначени за защита на града от възможна вражеска атака откъм големия парк „Каса де Кампо“, използван като бункер през Гражданската война. Казват, че за пръв път в тази война голям град е бил бомбардиран от небето. Мен ако питате, не самолети, а дракони сринаха цели улици. Хотел „Флорида“ на площад „Каляо“ се държеше здраво на крака, но маса съседни постройки приличаха на театрални декори, готови да разбулят голямата измама, в която живяхме след 1935 г: оголени зидове, прозорци, зейнали като огромна уста, в която се виждаха изтръгнати зъби във вид на отломки и стъкла, или на вещи, принадлежали някому, преди да нахлуят драконите и смъртта. От множество сгради стърчаха единствено фасадите, а зад тях цареше хаос, разруха и зверства.
Въпреки това запазеният хотел, макар и неотминат от някои поражения, приличаше на моите бели обувки и червена рокля – позволяваше ми да повярвам във възкресението. Събуди у мен спомена за книжните панаири в квартал „Реколетос“ от времената преди всичко да се срине и аз си казах, че може би честването на Деня на книгата на улица „Сан Бернардо“ ще е нещо подобно на предишните панаири, своеобразна задържала се на крака фасада, която да покаже, че е възможен градеж върху разрушението.
Докато вървях към старата сграда на Филологическия факултет, която възкресяваше толкова спомени у мен, сърцето ми се изпълваше с радост – глуповата като всяко спонтанно щастие. Светът щеше да започне отново. Най-сетне щеше да настъпи мир. Умората от последната година се бе заличила от очите ми – наново щяха да се организират панаири на книгата, а те обещаваха свобода. Нима книгите не са точно това? Може пък победителите наистина да проявят великодушие.
Трябваше да усетя нещо подозрително, когато стигнах до зеленчуковата градина на университета. От края на XIX век тя действаше като ботаническа, а през последните години там се отглеждат картофи. Всички ме гледаха. Моята червена рокля беше като фар в нощта на фона на почти всички присъстващи, облечени в тъмни цветове – мъжете, в тъмносинята униформа на Фалангата, а повечето жени – изцяло в черно, с неизменната дантелена мантиля върху косите, закрепена, разбира се, с пейнета, сякаш току що излезли от църква. От двете страни на издигнатата естрада, все едно застанали на стража, се вееха две огромни знамена – новият флаг в червено и жълто с орела на Сан Хуан и знамето на Фалангата. На естрадата седяха управниците: трима мъже, чиито парадни куртки не успяваха да им придадат онази военна дисциплина, от която очевидно бяха лишени.
Между естрадата и присъстващите на събитието се виждаха струпани внушителен куп книги и аз се заинтригувах какво ли е тяхното предназначение. Може би намерението бе да ги раздаваме по улиците така, както момичетата от Социална помощ раздаваха хляб? Книгите обаче не ми се сториха най-подходящите. Докато вървях към по-закътания ъгъл, зает от другите библиотекари, успях да различа някои заглавия – томове от енциклопедията „Еспаса“, четирите тома „Война и мир“ и дори готварска книга за приготвяне на ястия с месо. Но кой можеше да се сдобие с месо по онова време?
Поуспокоих се, когато сред високопоставените на естрадата видях познато лице. Независимо от куртката и фалангистките значки, разпознах младия университетски преподавател по право Антонио Луна, когото Федерико Гарсия Лорка ни бе представил на премиерата на своята пиеса „Кървава сватба“. Но не стихове от убития поет произнесоха устните му, а прочут откъс от шеста глава на „Дон Кихот“, в която цитира разсъждения относно съдбата на рицарските романи, довели до лудост клетия идалго. Огледах се и усетих, че само аз не разбирам нищо. Накрая приятелят на Федерико завърши словото си с нещо, приличащо по-скоро на присъда:
– За да изградим единна, велика и свободна Испания, осъждаме на изгаряне книгите, проповядващи сепаратизъм, либерализъм и марксизъм; книгите за черна магия, антикатолическите, книгите с нездрав романтизъм, песимистичните, порнографските, екстравагантно-модернистичните, претенциозните, внушаващи страх; псевдонаучните, лошите текстове и долнопробните вестници. В нашия списък включваме Сабино Арана, Жан-Жак Русо, Карл Маркс, Волтер, Ламартин, Максим Горки, Ремарк, Фройд и ежедневника „Ералдо де Мадрид“.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
