Вторият том на „Китай“ от Едуард Ръдърфърд (изд. „Еднорог“, преводач: Златка Миронова) е не само мащабна историческа драма, но и роман за човешките съдби, чиито следи водят до събитията на XX век и отекват дори в съвременното отношение на Китай към останалия свят.
След успеха на първия том, историята продължава с мащабния втори том, който обхваща седем десетилетия от драматичната история на древната империя. Опиумните войни се оказват само начало на един век, белязан от кървави поражения и национални унижения. От Хонконг и Пекин до Великата китайска стена, от мистериите на Забранения град до затънтените села – навсякъде кипят конфликти, които променят съдбата на Китай. В центъра на повествованието стоят съдбите на китайски, британски и американски семейства, разтърсвани от бурния ход на историята. Срещаме храбри воини и лукави евнуси, фанатични тайпини и бунтовници-боксери, пирати и художници, красиви жени и безмилостни злодеи, търговци, мисионери и дипломати. Всеки от тях търси своето място под слънцето в един свят на мизерия и богатство, отчаяние и надежда, вяра и любов.
Прочетете откъс от романа при нас.
*******
Беше още рано сутринта. Не се прибрах у дома. Помня, че обикалях като замаян по улиците. Започнах да си представям ужасни неща – как баща ми отново краде и този път го хващат, как децата ми умират без лекарства… Едва забелязвах накъде вървя, докато изведнъж не се оказах близо до портата Тянанмън, срещу една голяма чайна. Така няма да стане, рекох си. Престани с кошмарите, пийни един чай, успокой се и помисли трезво какво можеш да сториш, за да си изкараш хляба. Така влязох в чайната. Взех си един чай и се опитах да разсъждавам логично.
Струваше ми се, че – независимо дали това ми харесваше или не – нямаше голяма надежда да си намеря работно място в занаята, в който имах известни умения. А не можех да си позволя тепърва да започвам като чирак да уча нещо ново. Навярно можех да стана слуга в дома на някой търговец. За такава работа обаче не плащаха много. Започнах да прехвърлям през ума си всички занятия, за които се сещах. Известно време бях погълнат от тези мисли, когато изведнъж чух по улицата барабани.
Задаваше се малка процесия като онази, която бях видял като момче при първото си гостуване у по-големия брат на дядо. Водеше я великолепна свита от придворни евнуси, следвани от барабанчици и мъже с гонгове в ръце. Щом я зърнах, усетих приятно вълнение. Коприната, в която бяха облечени евнусите, беше така богато избродирана, така пищна, че ми се стори като късче от рая. За миг забравих всичките си грижи.
След тях се движеше строго охраняван стол-носилка, несъмнено пренасящ някой важен придворен сановник. Подминаха чайната, приближиха се до прекрасното имение срещу нея и носилката влезе през портата му. Неколцина от евнусите също изчезнаха в двора на имението, на други им изнесоха столове и те приседнаха до портата му. Трима обаче решиха да се поразходят. А за моя изненада един от тях влезе в чайната.
Съдържателят щеше да си изпотроши краката, като се втурна да го посрещне и да прави най-дълбоки поклони. Трябва да призная, че с великолепната си бродирана роба и конусовидната си шапка евнухът наистина беше внушителна фигура. Усмихна се обаче много любезно, а когато го попитаха къде желае да седне, кимна към масата до моята, която случайно беше свободна. Чух го как тихо си поръча само чай, без храна.
– Имате ли чай Лушански облак? – попита той.
– Разбира се, разбира се! – отвърна съдържателят и припна нанякъде.
Още щом евнухът седна, не можах да не се възхитя на елегантността му. Това е човек, казах си, който знае как да живее. Нямаше по-хубав или по-луксозен планински зелен чай от Лушан. Но не само това ми направи впечатление. Евнухът беше прехвърлил четирийсетте, но позата му – неподвижна и със съвършено изправен гръб – го правеше да изглежда по-възрастен. Във всяко негово движение имаше грация. Приличаше на свещеник. Винаги съм знаел, че повечето евнуси имат най-долен произход, но дали защото му беше вродено, или защото го беше придобил след дългите години служба в императорския двор, у този срещу мен нямаше и следа от недодяланото поведение на обикновените хора.
Осъзнах колко невъзпитано го зяпам, засрамих се и си наложих да отклоня очи. Загледах се през прозореца и си рекох: „Мисли какво ще правиш отсега нататък, вместо да гледаш този дворцов евнух, който с нищо не може да ти помогне“.
Забелязах обаче, че когато една жена дойде да му поднесе чая, тя остави и блюдо с различни деликатеси, на които той не обърна никакво внимание.
Известно време се взирах през прозореца, потънал в мисли за тревогите си, когато ме прекъсна тих глас:
– Изглеждаш нещастен, млади човече.
Обърнах се и за своя изненада видях, че ме е заговорил евнухът. Плътта на лицето му беше мека, извивката на устните – блага, но не безволева, а в израза му се четеше искрена загриженост.
– Всеки си има своите проблеми, господине – отговорих учтиво. – Не вярвам моите да представляват интерес за такъв знатен господин като вас.
– Може и да си прав – отвърна той също любезно, – но се налага да чакам тук цял час, което бездруго е отегчително, така че бих желал да чуя историята ти, стига да поискаш да ми я разкажеш – после ми предложи да си взема от храната на масата му.
И така, след като го помолих изрично да ме прекъсне, когато му стане досадно, аз му описах в общи линии положението си. Той ме наблюдаваше внимателно, докато говорех, и накрая кимна.
– Въобще не беше скучно – каза той. – А сега какво смяташ да правиш?
– Не знам, почитаеми господине – отвърнах. – Ще ми се да знаех.
– Не можах да не забележа – продължи евнухът, – че докато разказваше, ти честичко поглеждаше към робата ми. Позволи ми да попитам с какво тя ти се стори толкова интересна?
– Като занаятчия, господине – рекох, – винаги обръщам внимание на красивите творения, каквито и да са те. Всъщност – признах – още от момче съм привлечен от красотата в живота, макар аз самият никога да не мога да я притежавам – добавих с усмивка.
За моя изненада евнухът протегна ръка.
– Би ли искал да пипнеш коприната? – предложи.
Исках и още как. Бродираната коприна се оказа още по-твърда, отколкото очаквах, почти като брокат, и беше така фино обшита с безброй ситни мъниста, че направо драскаше пръстите. Не се сдържах и се наведох напред, за да огледам бодовете, които бяха толкова плътно един до друг, че беше направо невероятно.
– Ушито е така, че да трае хиляда години! – възкликнах.
– Като нищо ще трае – отвърна евнухът и се засмя. После отдръпна ръката си и ме загледа замислено. – Знаеш ли – каза той, – може и да има начин да получиш каквото искаш, макар че е много рискован и изисква огромна лична жертва.
– Моля ви, кажете ми какъв е този начин, господине! – замолих се.
– Можеш да станеш един от дворцовите хора, както ни наричат. Да станеш евнух.
– Евнух? – изгледах го слисано аз. – Но аз съм женен, господине – възразих. – Трябвало е да стана евнух като малко момче.
– Така смятат повечето хора – отвърна той, – но грешат. Вярно е – обясни после, – че кастрират повечето евнуси, докато са още деца. Мнозина в двореца обаче са кастрирани като възрастни мъже, след като вече са били женени и са станали бащи. Използват парите, които изкарват, за да се грижат за жените и децата си.
– Никога не съм чувал за това! – възкликнах.
– Уверявам те, че е така. Аз живея в двореца и познавам много такива хора.
– Ами съпругите им…?
– Те живеят много по-добре, отколкото биха живели иначе. Децата им са добре обгрижени и нахранени. На евнусите е позволено често да напускат двореца нощем. Някои от хората, за които ти разказвам, се прибират у дома и прекарват време със семействата си.
– Но не могат да…
Евнухът вдигна ръка и ме спря.
– Нашето положение далеч не означава, че не можем да доставяме удоволствие на жената. Сега няма да говоря за възможностите в това отношение – той кимна. – Смея обаче да твърдя, че в Пекин има много жени, омъжени за нормални мъже, които с радост биха разменили местата си със съпругите на евнусите.
– Не знам какво да кажа, господине – измънках. Бях все още слисан.
– Заплатата на евнусите е скромна – продължи той, – но ако човек извади късмет, в двореца съществуват безброй начини, по които да се печели допълнително. Немалко евнуси забогатяват – той замълча за миг. – Струва ми се, че си от хората, които лесно се сприятеляват и се разбират добре с другите. А и да не забравяме – допълни той с усмивка, – че в двореца ще си заобиколен от най-красивото в живота.
Не отговорих. Той обърна поглед към прозореца.
– Трябва да тръгвам – каза изведнъж. – Пожелаеш ли да продължиш по пътя, който ти очертах, – но само ако си наистина сигурен, че си готов за подобна драстична стъпка! – в града има един търговец, с когото ти препоръчвам да се срещнеш. Посети го дискретно в дома му някоя вечер, без да обясняваш на никого защо. Останеш ли насаме с него, кажи му за какво си дошъл и той много ще ти помогне, както с уреждането на операцията, така и с приемането в двореца. Без последното операцията би била, разбира се, само неудачна загуба на време и пари. Това е името на улицата, на която той живее. Във Вътрешния град е. Питай за господин Чен, търговеца – после стана от мястото си. – Късмет.
– Благодаря ви, господине – отвърнах.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
