„Възкръснали друми“ от Добри Станчов (изд. „Лемур“) е роман в два тома. По думите на автора първият том изгражда свят, а вторият го разрушава, за да се роди от него нещо по-висше – смисъл отвъд болката. И така, Добри Станчов ни призовава да се впуснем смело в тази история, без да се боим от нейния край, защото след всеки свършек всякога се явява поне един друм, който води към ново начало.
В една пролетна утрин младият Горчо се отправя към Каварна и необятния морски хоризонт, за да изпълни последната заръка на своя баща. Той не подозира, че това пътуване по прашните друми на миналото ще възкреси истината за семейната му история и ще го изправи на пътя между любовта и омразата, живота и смъртта, безропотното покорство и свободата на духа.
През взора на Горчо и неговата сестра Яница Добри Станчов се вглежда в един от преломните периоди от историята на България – от избухването на Априлското въстание до Освобождението. Верен на своя стил, авторът на „Белези от рая“ и „Клето злато“ рисува света на героите си с изобилие от пъстри думи и характерен за епохата език.
Прочетете откъс от романа при нас.
************
Нежният полъх на морския бриз
Небето на новия ден кипеше от ранно утро, а пладнешкото слънце палеше земята и угарта грееше като разжа̀рени въглени. Сенките на крайпътните дървета покрай селата Тюрк Суютчу̀к и Миха̀л бей се отдръпваха и вече не предлагаха доброволната си защита на слънчасалите по колите пътници. Цял плувнал в пот и останал без капчица вода в бъклиците, Горчо най-подире съзря в далечината покривите на първите къщи в Каварна и сърцето му се разтуптя от обзелото го неизпитвано вълнение. Твърде мъчно се дишаше в непривичната за месец май жега, ала морският бриз идеше откъм невидимото все още море и носеше оживителна хладинка̀ от студените му води.
Ако и вече да доближаваше загадъчното убежище на истината и разплитането на бащината тайна, момъкът усещаше едно непреодолимото желание да зърне най-напред морето, да пипне водите му, да вдиша от уханието му, да го вкуси с всичките си осезания. Неведнъж беше слушал чудноватите разкази на старите тутракански гемиджии, които освен че стигали били по реката до Черно море, ами някои от тях направлявали даже своите гемии чак до Егея и кръстосвали Средното море надлъж и шир. И ето го сега тук, само на един взор от безбрежния морски простор, от лазурния безкрай.
Градецът почти цял се заобикаляше от лозя, близо хиляда дюню̀ма, та отдето и човек да дойдеше по суша, все отгоре им щеше да удари. Към запад се разгръщаха Кър-баала̀р и Бахчѐ-баала̀р, към юг се простираше Къзъ̀л-юк-баала̀р, а към изток Тата̀р-баала̀р и Ескѝ-баала̀р. В по-голямата си част лозовите масиви растяха необлагородени, диви, и местните жители не полагаха особени грижи за тях. С усмивка на уста те просто казваха: Мушни пръчка – пий вино и малко от тях знаеха какво грозде дават лозовите им чукани. Ала намираха се и такива, най-вече чорбаджии хора, които можеха по тяхному да изредят сортовете, без да се замислят и запънат – караюзюмю̀, афу̀с, разакѝя, димя̀т, тергьолмѐк мара̀ш, акадрѐ, папаюзюмю̀ и прочее.
Като следваше пътя, Горчо насочи магарето по една от пътеките на Кър-баала̀р, която го отведе до отворения портал на един висок дувар, който окрайчваше градеца в каменен обръч и го отделяше от лозята. Още щом навлезе из предната улица, той се заоглежда напосоки. Тутакси се хвърляше в очи, че каменоделството се явява един от най-практикуваните тук занаяти, а районът бе да̀щен на хубав, як за градеж камък. И жилищната сграда, и селскостопанските постройки, всичкият дворен комплекс на повечето стопани биваше скрит от външния свят с висок каменен зид – измазан с ва̀рова мазилка, примесена от дюлгѐрите с малко синѝло за достигането на снежнобял цвят. Там, където оградите бяха под човешки бой, гледаше се, че и къщите са съградени основно от камък – предимно еднока̀тови, но и такива с наземен кат и вкопано в земята приземие.
Горчо не зърна да стърчи нито една чисто двукатова къща като тези на големците в Тутракан, с просторните му там пру̀стове, дълги сенчести чардаци и богато нагиздена с пила̀стри, резбовани корнизи и капѝтели. Ала щом се поогледа, даде си сметка, че това се явяваше западният предел на градеца, а баш чорбаджийските къщи по всяка вероятност се нахождаха най-после около чаршийската улица.
Освен един котарак, който важно обхождаше и маркираше територията си, ни човеци се мяркаха по улиците, ни глъч ехтеше от дворищата. Само от време на време някъде из задните къщи се изплъзваше ленив кучешки лай, но и той бързо заглъхваше. Почуди се момъкът защо тъй пусто беше и като не знаеше накъде да я хване, свърна към юг, отдето дохождаше мирисът на море.
Колкото по към края на улицата напредваше, толкова по-ясно му ставаше, че не кара към вътрешността на градеца, ами към южния му предел. Скоро сви наляво и спря каруцата, та да се ослуша и озърне, да попита някого накъде се намираше къщата на Киряк Граматиков. По прашния път прибягаха три босоноги дечурля̀, които викаха в игрите си, смееха се и се гонеха. Видеше се, чуждоземските люде не се явяваха тука какво-годе невиждано чудо, което да прихване интереса им, и хлапетиите въобще даже и не отдадоха от вниманието си на жълтата каручка с магарето.
Отляво на пътя се точеше последният ред къщи, а отдясно се преплитаха чорлавите клонаци от чуканите на Къзъл-юк-баала̀р. С поривите на вятъра отнякъде долиташе и една неясна врява – гърмяха гласове и подвиквания, ечеше като че ли писък на зу̀рли, долавяше се някаква обща дандания. Понадигна се тогава Горчо и забележи, че лозовият масив опираше до ръба на дълбоко дефиле и че в далечината отсреща се виждаше гърбицата на други някакъв хребет, а всичкият шум идеше накъде от хлътнина̀та помежду им. Погледна после и пътя нанапред, за да види, че лозята свършваха на около двеста-триста разкрача от него, след което се почваше бозлу̀к, по който се мяркаха коловози от коли. И без да се повече мае, подкара той магарето та̀тък, ала без да му подвиква, без да му дава зор, че то едва се държеше вече на ногата си.
Изкачи Горчо една байрчинка̀ и по смяната на пейзажа отсъди, че някак неусетно беше навлязъл в пределите на турската махала. Някъде по средата ѝ се издигаше белосаното минаре на джамията, чийто връх сякаш се бучеше в небето и разпаряше светлосинята му плът. Измежду най-крайните каменни къщи се мяркаха и измазани с глинено ка̀лище и конски извержѐния колиби, с неугледни, буренясали дворове, разнебитени стобо̀ри и провиснали плетища. По намятаните на чво̀рести саръ̀ци шарени шалвари, опърпани ризи и сетрѐта, заключваше се, цигани колибари да живееха в тях.
Макар и тук улицата да пустееше, не беше никак разумно един непознат християнин да броди из турската махала на чуждо едно селище. Затова Горчо реши бързо да хване по коловозите в бозлу̀ка и да се отправи на юг към червенеещата се в далечината могила. Надяваше се да открие път към морето, където, слушаше се, всичкият градец се беше сбрал, я на годишния си панаир, я на събор.
Момъкът тъкмо възви каруцата и навлезе по тесния коларски път, когато чу някой да подвиква зад гърба му. Спря хода на магарето и се извърна назад, за да види откъде идеше гласът, да обясни накъде беше тръгнал и кого търси. Озърна се през мъглата на червения прахоляк, който колелетата на каруцата вдигаха, но не засече никакво движение около дворовете на къщите. Счуло ми се е, помисли си той и понечи да продължи по пътя си, когато гласът, слаб и неясен, отново го възпря.
Обърна се пак Горчо и тогава съгледа, че зад ствола на една цъфнала череша, израсла в двора на ъгловата къща, се подаваше едно момче – босоного, облечено в широки шалвари и мърляв елек на голо. Над дясната му плешка беше израснала дотолкова голяма гърбица, че тежестта ѝ го превиваше надве, ала не това застави Горчо да потръпне от гледката. Главата на това човешко създание беше деформирана, някак вдлъбната и издължена от едната си страна.
Очите му бяха раздалечени и не в една равнина – лявото бе по-ниско разположено и с присвит клепач, дясното – опулено. Закривен на една страна, носът му седеше като някакъв излишен придатък към образа. Цялата му глава беше някак провиснала под гърбицата и тънкото му вратле сякаш едва я носеше, а на челото му се мяркаше мо̀рав белег, като да беше жигосан заради чудовищния си вид.
Чувал беше Горчо за такива хора, които се раждат с мъчителни недъзи, но първи път се сблъскваше с подобна потресаваща гледка. Не знаеше циганче ли стои пред него, турче ли, и годините му даже не можеше да определи, ала сърцето му се сви от мъка, та нали и то душа носеше. Вярваше той, че никой не заслужава такава орисия, да изживее дните си, сочен от хорските пръсти и набеден за изрод само заради внѐшния си вид. Виждаше как това създание се беше вторачило в него, как се клатушкаше напред-назад, от крак на крак, в някакъв свой си отработен такт, в трепетно за душата му очакване да му се каже нещо, да му се проговори.
– Денизѐ гидѝйм1 – рече Горчо и посочи пътя към могилата.
– Д… д… д… денѝз2 – успя да изрече после няколко опита момчето и посочи зад гърбицата си, в обратна на могилата посока.
Горчо не разбра какво му показваше гърбавото момче и тъкмо се канеше да продължи разговора, когато от кирпичена къщурка в дъното на двора излетя гневлив женски глас. Сепна се гърбушкото, грабна в ръце малкото пале, което джавкаше в краката му, и бързо зашляпа към зеещата врата на своя дом.
Постоя Горчо няколко време загледан в пустия двор, след което си седна на мястото и отново пое по пътя си, като се опитваше да не мисли за чуждите житейски несгоди, а да се съсредоточи над собствените си грижи. Мина покрай гробищата на турците и колкото повече наближаваше могилата, толкова по-осезаема и отчетлива ставаше гълчавата, въздигаща се от долината под нея. Не след дълго момъкът установи, че пътят свършваше до червеното земно възвишение и чак сега разбра защо недъгавото момче му сочеше в противната посока. То несъмнено се мъчеше да му каже, че пътят към морето се спущаше от съвсем друго място.
Щом скочи от каруцата, Горчо чевръсто се покачи на червената грамада пръст, която местните люде наричаха Къзъ̀л-юк, Червената могила, и замря от отворилия се пред погледа му пейзаж. Стъпил на върха на Шейта̀нбаир3, един от трите внушителни рида, които посрещаха всички чужди параходи и ветроходи, под краката му се завързваха двете прорязали варовиковата плът на побрежието долини – Ко̀чбунар4, идуща от запад, чак от подножието на село Миха̀л бей, и Кайна̀р дере, спускаща се от градеца, който изглеждаше надвиснал по самия ръб на равнината.
Притиснали Каварненския залив като в челюсти, пред момъка се издигаха и другите две възвишения – отдясно нос Чиракма̀н5, а от лявата му страна нос Чаѝрбурун6. В просналата се между трите хълма низина се отпечатваха разсечените от колите пътища, виждаха се мостчетата над криволичещата рекичка, мяркаха се скѐлята и каменните маазѝ, закотвените кораби. А морето, тази безбрежна вечност, люшкаше слънчевите отблясъци и подканяше с примамващия си глас всеки мечтател, надигнал взор отвъд необята на всемира.
Горчо вдъхна, за да зареди гърдите си с йодните пари на морския въздух, и спусна поглед към хората, които на тълпи извираха като от мравуняк и пъплеха в платото изпод краката му. Забележи той, че встрани от могилата чернееше стръмна козя пътечка, която несъмнено отвеждаше до тях, но даже и да го прикриеше из трънките, не можеше току-тъй да остави магарето Дончо на произвола на съдбата.
Метна се отново в каруцата и тръгна по пътя наназад, забравил за Киряк Граматиков и нетърпелив да потопи нога в солените води на морето. Мина пак наспорѐд къщата на недъгавото момче, в двора обаче се не виждаше никого, и не след дълго сви надолу по една по-широчка улица. Размина се с някакви хора, поели по свои си работи, и с една-две коли, а след няма и десетина минути време се озова на най-важния разпът в Каварна. Спря и се заогледва, опитвайки се да разчертае наум карта на градеца спрямо това, което беше видял досега, и улиците, отдето беше поминал.
Към север, което идеше право насреща му, се захващаше сарайската улица, сърцето на селищния организъм, с все дюкяните ѝ, между които сам-там се мяркаха някакви щъкащи хора. Към запад се стелеше широкият път за Балчик, отгдето самият той беше дошъл, а към изток тръгваше долът, който по вѝдимому после свърташе към юг, за да отведе до пристана.
Поогледа Горчо черквата „Свето Успение Богородично“, която се издигаше точно на завоя към долината, клюмна на двамата мъже, бърборещи си пред дверите ѝ, и без повече да му мисли, подкара магарето към морето. Още след първия завой отбеляза, че пътят се виеше по дъното на привидно голия дол, а по него, и нагоре, и надолу, се точеха върволици от коли и хора. Видеше се, че всичката нахѝя се беше сбрала край морето, където при малко късмет можеше най-лесно и бързо да открие Киряк Граматиков. Та нали всички щяха да са на сборището, да се любуват на разните му зрелища, да се веселят и търгуват, един да продава, друг да покупва от чуждите стоки.
Голямата градска чешма, с дебели колкото човечески юмрук чучури и съградена от местен камък с характерните черти на ориенталски вкус, се нахождаше в подножието на дола, още из самото му начало. Веднага щом зърна Чаршѝ чешмесѝ, както я зовяха каварналии, Горчо скриви от пътя за скелята, за да погаси огъня в гърлото си, а и добичето да напои, че и на него да му се силиците възвърнат.
Забележи той, че пред чешмата лежаха порутените каменни стени на някаква древна постройка и задържа очи връз тях. Макар да се догаждаше какво се беше някога издигало на такова твърде щедро на вода място, Горчо и представа си нямаше, че насред отломките на хама̀ма се криеха тайните както за нявгашното му величие, така и за падението му. Че из градеца все още се носеха предавани от поколения легенди за призрака на Гюлха̀р-султан, който според правоверните мюсюлмани продължаваше да броди из руините му, та затова и турски крак не стъпяше в това прокълнато и нечисто за тях място.
В долната част на хама̀мските развалини се долепяше градската перачница, а малко под нея бълбукаше сака̀джийската чешма – пак с правоъгълен градеж, ала с доста по скромни размери от градската. Пред чучура ѝ се скупчваха няколко магарета и мулета с привързани за гърбовете им са̀ки, които стопаните им пълнеха посредством един улу̀к. Тук-там в равнинната част на градеца имаше прокопани кладенци, но задоволяването на нуждите на населението с питейна вода ставаше най-вече от неуморните са̀каджии бай Салѝ, Даѝто и Узу̀н Вълчан, които обикаляха улиците и продаваха ценната си стока ведро̀ по ведро̀.
Картографирайки в ума си местата, отгдето минаваше, Горчо отбеляза, че високо над чешмата беше кацнала друга една черква, „Свети Георги“, а по ръба на дола се нижеха къщи и здания – едните по протежение на чаршията, другите в посока към морето. Познаваше се, че това биваха чорбаджийски имоти, понеже най-предните хора всякъде си приличаха по желанието си за показност. Всякога най-харното място за живеене ще да избират, а от това каква гледка се откриваше само! Морето!
Пристъпи той към градската чешма, докосна камъка с ръка, заслуша се в шуртенето на водата в масивните ку̀рни, пусна очи по протежението им. Прихвана тогава с поглед втъкнатата в неголяма ниша мермѐрна плоча и се вторачи в издълбаните от длетото на майстора букви. Не беше никак прието наместо османотурски поетически текст, китабѐто да се показва на друг някакъв език и момъкът се опита да го разчете със своите скромни езикови познания по елински.
Посвещението гласеше следующото: Уста Никола със свои иждивѐния за помен и здра е прави за седми път чешма и макар да не разбра много, Горчо мислено възблагодари на незнайния майстор за благото му дело.
Щом утоли жаждата си с кристалната изворна вода, седна той на един камък, за да изчака магарето и то на корем да се напие от каменното поѝло. Интересът му се завърза около струята вода, която се оттичаше в края на тези поѝтелни яла̀ци, и как по пътя си към най-ниската част на дола тя подбираше дебелите води от перачницата и сака̀джийската чешма, та да турят трите извора началото на онази тясна рекичка, която бе съзрял малко по-рано от върха на Червената могила.
– А добър ти ден, момко! – поздрави го един възрастен мъж.
– Дал Бог добро! – отвърна Горчо.
– Страшна жега – рече непознатият, докато пребърсваше запотения си врат. – Отдавана не е бивало такъв жежък май.
Все едно в пещ се печеш.
– Камъкът се пука, да – закима Горчо и като счете момента за сгоден, попита: – Аз… един човек търся, Киряк Граматиков. Можеш ли да ми кажеш где да го намеря?
– Не съм аз тукашен и не го знам този Киряк Граматиков. Слез там долу, в Ко̀чбунар, дето му думат. Цялото село е на панаира. Голяма цигания! Да биеш път чак от Харма̀н Куюсу̀ и… и да ти хвърлят в очите, че стоката ти не бива. Сякаш много им разбира главата на тез серсѐми! Дай им кусу̀ри да намиргат!
– Какво… продаваш?
– Икони, иконостаси… – посмекчи тона възрастният мъж. – Аз ги дялам. От орех. Е на, виж… Погледни какви златни ръце има бай ти Дельо Тонкин!
Непознатият бръкна в една от торбите си, изкара едно от своите творения и го подаде към събеседника си. Пропорциите на образите по парчето дърво изглеждаха несъразмерни и дотолкова бездарно издялани, че Горчо с труд различи Божията Майка с Младенеца. Реши обаче да му спести мнението си, да не рови той с дила̀фа в разпалената душа на пишма̀н иконоправеца, та рече:
– Майсторлъшка работа! Колко ги даваш?
– Дарявам ти я, момко! – възкликна мъжът и със залиняла усмивка додаде: – Хала̀л да ти е! И от бай си Дельо едно знай ти! Да сделаш икони, не е туй масторѝя никаква и няма го намериш из еснафските дефтери. Призвание е. Велик дар от Бога! И Ония… на небето, знай ти, момче, не допущат току-тъй всеки срещнат да вае образите им. Само избраните люде. Само тия, дето ръката им е от тях благословена! Хай със здраве!
– Сполай ти, бай Дельо!
Възрастният мъж нарами торбите си и като махна с ръка за сбогом, запъти се към каручката си. Изпрати го Горчо с поглед, в който не се четеше някаква насмешка, а разбиране, примесено с чисто човешка жал. Намерил беше бай Дельо Тонкин начин да се доближи до Бога и той нямаше право да го съди, загдето очите на човечеца виждаха другояче. Почуди се какви ли още чудати хора щеше да срещне по това затънтено краище на родината. Какво ли още му беше подготвила съдбата?
В кратко време стана гъмжило от коли и хора – едни идваха отдолу, други се спускаха по една от изсечените над градската чешма пътечки, която стигаше до черквата „Свети Георги“. Сбра се много жаден свят и Горчо реши, че настало беше време да продължи по своя път към морето. И съпроводен по цялата живописана долина от веселата мелодия на невидимите авлиги, която унасяше и нежеше душата, за очите му се откри чудна гледка – с надвесените по равнината къщи, с плувналата зеленина покрай рекичката, с аромата на степни цветя. Дивеше се момъкът на чара на природата и после всеки следващ завой списваше в ума си местоположението на чешми и воденици.
- На морето отивам (тур.). Б.а. ↩︎
- М… м… м… морето (тур.). Б.а. ↩︎
- Дяволския рид (тур.). Б.а. ↩︎
- Долината на пастирите (тур.). Б.а. ↩︎
- Светилник; фар (тюрк.). Б.а. ↩︎
- Зелени нос. Б.а. ↩︎
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
