Шедьовърът „Книгите на Яков“ от Олга Токарчук (изд. „ICU“, преводач: Крум Крумов) е по същество наръчник по състрадание и приобщаване, религиозно и културно многообразие. Това е книга, която проследява огромен спектър от травматични теми и обществени процеси, формирали културния пейзаж на Европа и нашата идентичност като европейци: човешкото поведение във времена на криза; разрухата на вътрешния свят в предизвикателни обстоятелства; преосмислянето на миналото като източник на възможни отговори; дискриминацията; животът на еврейския народ; миграцията; европейското наследство и идентичност и др.
В романа Токарчук прекосява цяла Европа в търсене на противоречивия водач на тайна еретическа еврейска секта – Яков Франк, който в различни моменти от живота си приема както исляма, така и католицизма. Появата на книгата предизвиква бурни реакции от крайно десни групи в Полша, а авторката получава заплахи за живота си заради тълкуването си на формирането на съвременната полска национална държава – концепция, която се различава от доминиращите националистически възприятия.
Прочетете откъс от романа при нас.
**************************************************
Из „Втора книга. Книга на пясъка.“
10.
КОЙ Е ОНЗИ, КОЙТО СЪБИРА БИЛКИ НА СВЕТА ГОРА АТОНСКА
Антони Косаковски стига с малко корабче от пристанището в Девелики до пристана в подножието на планината. Чувства прилив на голямо вълнение; болката, която до неотдавна бе притискала гърдите му, сега съвсем е изчезнала, не е ясно дали поради морския въздух и вятъра, който, рикоширайки в стръмния бряг, придобива специфично ухание на смола и билки, или поради близостта на святото място.
Замисля се върху внезапната промяна в настроението и духа си. Промяна дълбока и неочаквана, понеже веднага след като преди години се бе впуснал от студена Русия към гръцките и турските земи, той бе станал друг човек, би казал: светъл и лек. Дали е толкова просто – дали се дължи само на светлината и топлината? На слънцето, че тук то е повече и поради него цветовете стават по-наситени, а от самата разпалена земя ароматите са зашеметяващи. Тук имаше повече небе, а светът бе подложен на различни от северните механизми. Тук продължаваше да работи Съдбата, гръцката Ананке, която движи хората, предначертава пътищата им подобно на пясъчни нишки, спускащи се по дюната от горе надолу, създавайки фигури, с които би се гордял и най-добрият скулптор, вити, химерични, изтънчени.
Тук, на юг, всичко това съществува много осезаемо. Расте на слънце, крие се в жегата. И съзнанието за това носи на Антони Косаковски облекчение, тогава той става по-нежен към самия себе си. Понякога му се доплаква, толкова свободен се чувства.
Забелязва, че колкото пò на юг, толкова по-слабо е християнството, колкото повече слънце и колкото по-сладко виното, и колкото повече гръцки Fatum – толкова по-добър става животът му. Неговите решения не му принадлежат, те идват отвън, имат свое място в подредбата на света. А след като е така, тогава и отговорността е по-малка, оттук и по-малко вътрешен срам и непоносимо чувство за вина за всичко сторено. Тук всяка постъпка може да бъде поправена, можеш да се разбереш с боговете, да им принесеш жертва. Затова и е възможно да гледаш отражението си във водата с уважение. И да гледаш другите с обич. Никой не е лош, нито един убиец не може да бъде обречен, защото е част от големия план. Можеш да обичаш еднакво и палача, и жертвата. Хората са добри и благи. Злото, което се случва, иде не от тях, а от света. Светът бива зъл, и то как!
А колкото пò на север, толкова повече човек се концентрира върху себе си и в акт на някаква северна лудост (вероятно поради липсата на слънце) започва да си приписва твърде много. Държи себе си отговорен за собствените си действия. Фатумът бива дупчен от капките дъжд, а снежинките окончателно го довършват, докато накрая изчезва. Остава разрушителното убеждение на всеки човек, подстрекавано от Властелина на Севера, ще рече Католическата църква, и вездесъщите ѝ функционери, че цялото зло се корени в човека и сам той не е в състояние да го поправи. То може да бъде само опростено. Но дали изцяло? Оттук идва онова мъчително, разрушително чувство, че винаги си виновен, още с раждането, че живееш в грях и че всичко е грях – действието и бездействието, любовта и омразата, думата и самата мисъл. Знанието е грях и невежеството е грях.
Спира се в гостоприемницата за поклонници, управлявана от някаква жена, на която казват Ирена или Майка. Тя е малка, дребничка, с мургаво лице, носи се винаги в черно; понякога вятърът грабва изпод черната ѝ забрадка съвсем побелелите вече коси. При все че е кръчмарка, всички се отнасят към нея с голямо уважение, като с монахиня, макар да се знае, че има големи деца някъде по света и е вдовица. Тази Ирена всяка вечер и всяка сутрин нарежда молитва и сама дава тон на песнопенията с толкова чист глас, че сърцата на поклонниците се отварят. Служат при нея две уж девойки – така си мислеше Косаковски в началото и едва след няколко дни забеляза, че макар на пръв поглед да приличат на девойки, двамата са по-скоро евнуси, само че с гърди. Трябва много да внимава, за да не ги зяпа, защото тогава му се плезят. Някой му разказва, че в този хан от стотици години все имало някаква Ирена и че така трябвало да остане. Сегашната Ирена е от Севера; не говори чисто гръцки, а вмъква чужди, често познати на Антони думи – сигурно е влахиня или сръбкиня.
Наоколо са само мъже, няма нито една жена (освен Ирена, но тя жена ли е?), няма даже и животно от женски пол. Това би разсейвало монасите. Косаковски опитва да се съсредоточи върху пъплещия по пътечката бръмбар със зеленикави крилца. Интересно дали и той е мъжки…
Косаковски, заедно с останалите поклонници, изкачва планината, но не могат да бъдат допуснати в манастира. За такива като него има предназначено нарочно място в една каменна къща, до святата стена, където се спи и яде. Утрините и вечерите се посвещават на молитва съгласно завета на монаха Григорий Палама. Тя се състои в непрекъснатото, хиляда пъти дневно изричане на: Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя грешния. Молещите се седят на земята,присвити, със сведена към корема глава, сякаш са ембриони, сякаш още не са се родили; докато го правят, задържат дъха си, толкова дълго, колкото могат.
Сутрин и вечер някакъв висок мъжки глас ги призовава за обща молитва – из цялата околност ехти славянското: Молидбааа, Молидбааа. При този призив всички поклонници веднага захвърлят всичко, с което са се занимавали, и с бърза крачка се отправят нагоре към манастира. На Косаковски това му напомня реакцията на пернати твари, чули предупредителния крясък на събратята си за приближаваща граблива птица.
Денем, край пристанището, Косаковски се грижи за градината.
Писал се е oще и носач – помага в разтоварването на корабчетата, които доплуват тук веднъж-два пъти дневно. Не му е за дребните, които ще изкара, ами да е сред хора, пък и ходи горе в манастира, благодарение на което може да влиза във външния двор. Там портиерът, здравичък монах в разцвета на силите си, приема храната и стоките, дава ти да пиеш студена, почти ледена вода и те черпи с маслини. Това носачество обаче не се случва често, тъй като монасите са си самодостатъчни.
В началото Косаковски е мнителен, гледа с ирония религиозно обсебените поклонници. По-скоро се отдава на разходки по каменистите пътечки, обсаждащи манастира, по нагорещената, насечена от миниатюрните лъкове на цикадите земя, която от смесицата на биле със смола ухае като нещо за ядене, като изсъхнал, натъпкан с билки сладкиш. По време на тези разходки Косаковски си представя, че някога тук са живели гръцките богове, онези същите, за които бе учил в дома на вуйчо си. Сега те се връщат. Имат златни, бляскави одежди, много светла кожа, по-високи са от човека. Понякога му се струва, че върви по следите им, че ако побърза, може и да догони богинята Афродита, да зърне величествената ѝ голота; ароматът на исоп за миг се превръща в полуживотинска миризма на изпотен Господар. Изостря въображението си, с неговите очи иска да ги вижда, нужни са му. Боговете. Бог. Присъствието им в обикновения аромат на смола, най-вече тайнственото присъствие на някаква лепкава и сладникава сила, пулсираща във всяко създание. Полага голямо усилие, за да си представи – присъствие. Членът му набъбва и волю-неволю, върху тази свещена земя Косаковски трябва да си достави облекчение.
А после, когато един ден му се струва, че е най-щастлив със себе си, заспива по обед в сянката на някакъв храст. Изведнъж се събужда от шума на морето – сега то звучи враждебно, а уж а уж го беше съпровождало през цялото време. Косаковски се надига и започва да се оглежда. Високото, величествено слънце разделя всичко на светло и тъмно, на блясък и сянка. Всичко е спряло, вижда отдалеч морските вълни, застинали неподвижно, над тях е виснал самичък гларус, сякаш разпнат на небето. Сърцето му се качва в гърлото, той се подпира, за да стане, а тревата под дланта му се разпада на прах. Няма какво да диша, хоризонтът опасно се е приближил и за миг нежната му линия ще се превърне в примка. В този момент Антони Косаковски осъзнава, че стенещият морски шум е поплак и цялата природа участва в оплакването на онези богове, от които светът има такава нужда. Няма никого тук. Бог е сътворил света и е умрял от усилието. Трябвало е да дойде чак тук, за да го осъзнае.
Затова Косаковски започва да се моли.
Ала молитвата не му се получава. Напразно свежда глава към корема, свива тялото си на кълбо, подобно на онова, което то е образувало преди раждането – точно както са го учили. Спокойствието не идва, дишането не се изравнява, а думите Господи Иисусе Христе… повтаряни механично, не носят никакво облекчение. Косаковски усеща само собствения си мирис – миризма на зрял, изпотен мъж. Нищо повече.
На следващата сутрин, без да обръща внимание на негодуванието на Ирена, нито на захвърлените си задължения, Косаковски се качва на първия ветроходен кораб и дори не пита накъде се е отправил той. Още чува от брега призива Молидбааа, Молидбааа и му се струва, че самият остров го вика. Едва по-късно, вече в морето, разбира, че плава за Смирна.
В Смирна му потръгва добре. Намира си работа при тринитариите и за пръв път от много време успява да изкара някакви прилични пари. Не се стиска за нищо: купува си сносни турски дрехи и поръчва вино. Пиенето му доставя голямо удоволствие, стига да има добра компания. Вижда, че всеки път, когато говори с някакви християни и споменава, че е бил на Света гора Атонска, това предизвиква голям интерес, поради което всяка вечер прибавя към разказа си по някоя нова подробност, докато накрая не го превръща в безкраен низ от приключения. Твърди, че се казва Моливда. Доволен е от новото си наименование, защото все пак това не е име. Моливда е нещо повече от име, това е нов герб, символ. Предишното му название: името и фамилията – малко вече окъсели, дрипави някак си и такива едни сламени, така мисли – почти съвсем захвърля. Използва ги само за братята тринитарии. Антони Косаковски – какво е останало от него?
Сега Моливда би искал да гледа на живота си от известна дистанция, каквато притежават онези евреи от Полша, които бе срещнал тук. През деня те вършат каквото е нужно, съсредоточени и винаги в добро настроение. Вечер непрестанно разговарят. Първо ги подслушва, а те мислят, че не ги разбира. Уж евреи, а усеща Моливда, че в тях има нещо близко. Дори се замисля съвсем сериозно да не би въздухът, светлината, водата някак си да се насаждат в човека, че онези, които са расли в една и съща страна, толкова много си приличат, дори когато всичко ги разделя.
Най-много харесва Нахман. Умен е и разговорлив, в дискусията е способен да нарече черното бяло и да докаже всяко, дори най-абсурдното твърдение. Също така умее да задава въпроси, които карат Моливда-Косаковски да се изумява. Но той вижда, че голямото знание и интелектът на тези хора ще бъдат оползотворени за нуждите на някакви странни игри с думи, за които той има само някакво бегло понятие. Купува веднъж кошница маслини и солидна кана вино и отива при тях. Хапват те маслините, плюят костилките в краката на окъснелите минувачи, понеже вече се смрачава и смирненската жега, влажна и лепкава, почва да слабне. Ненадейно онзи възрастният, реб Мордке, подхваща лекция за купува душата. Че по своята същност била тройна. Най-низшата, онази отговорна за глада, студа и сластта – била нефеш. Животните също я имали.
– Сома – казва Моливда.
Онази – по-висшата – е духът, руах. Тя съживява мислите ни и ни прави добри хора.
– Психе – казва Моливда.
А третата, най-висшата, е нешана.
– Пнеума – казва Моливда и добавя: – Що за откритие!
Реб Мордке не се отказва и разказва своето:
– Това е истински свята душа, която може да придобие единствено един праведен мъж кабалист; а можем да я получим само тогава, когато се задълбочим в тайното познание
на Тората. Благодарение на нея можем да видим скритата природа на света и Бога, защото това е искрата, изскочила от Бина, божествения интелект. Само нефеш е способна на грях. Руах и нешана са безгреховни.
– След като нешана е Божията искра в човека, тогава как Бог може да наказва греха с пъкъл, нали по този начин би наказал самия себе си в собствената си частица? – пита Моливда, леко вече развеселен от виното, и с този въпрос си спечелва признанието на двамата мъже. Както той, така и те знаят отговора му. Там, където има Бог, онзи големият, най-големият, там няма нито грях, нито чувство за вина. Само малките богове създават грях, така, както нечестните майстори фалшифицират монети.
След работата при тринитариите присядат в кафаната. Моливда се е научил да черпи удоволствие от пиенето на горчива кàффа и пушенето на дълги турски лули.
Взема участие в откупуването на Пьотр Андрусевич от Бучач за 600 злоти и Анна от Попеляви, която няколко години е била в палата на Хюсаин Байрактар от Смирна, за 450 злоти. Добре помни имената им, защото беше писал договора за откупуване на турски и полски. Знае колко се плаща в Смирна за хора: за някой си Томаш Цибулски, четиресет и шест годишен благородник, квартирмайстор от полка на Яблоновски, който бил в плен девет години, са платили крупната сума от 2700 злоти и моментално под ескорт бил изпратен за Полша. За децата плащали по 618 злоти, а за стареца Ян цената възлязла само на 18 полски злоти. Старецът е от Опатов, тежи колкото една коза; целия си живот прекарал в турски плен и сега, изглежда, дори няма при кого да се прибере в Полша, радостта му обаче е огромна. Моливда вижда как сълзите се стичат по изтерзаното от слънцето сбръчкано лице на стареца. Вглежда се внимателно и в порасналата вече госпожица Анна. Авторитетът и достойнството, с които тя се отнася към тринитариите и към него самия – преводача – му харесват. Не може да разбере защо богатият турчин се отървава от тази красива жена. Съдейки по това, което тя бе разказала на Моливда, той ѝ го бил обещал от любов, защото тъгувала за дома. След няколко дни трябва да се качи на кораба за Солун, а след това по суша да пътува за Полша, все пак ненадейно Моливда, обсебен от някаква непонятна страст, изкусен от бялото ѝ пищно тяло и залагайки отново всичко на една карта, пристава на безумния ѝ план за бягство. Защото Анна Попелявска съвсем не възнамерява да се връща в Полша, в скучното именийце някъде в Полесието. Моливда няма дори време да се сбогува с приятелите си. Избягват на коне до малко пристанище на север от Смирна и там, с парите на Моливда, наемат къща, където в продължение на две седмици се отдават на всякакви удоволствия. Следобедите прекарват на просторната тераса, която гледа към крайбрежието, там всеки ден по това време преминава някакъв турски ага с еничарите си. Шапките на еничарите са закичени с бели пера, а предводителят им носи пурпурно наметало, подплатено с тънък сребърен плат, който блести на слънцето като корема на току извадена на брега риба.
В жегата християнки, жени на гръцки търговци, се излежават върху отоманки по балконите и хвърлят закачливи погледи на младите мъже, които се перчат пред тях. Нещо немислимо за туркините. По същия начин и блондинката Анна Попелявска хвърля погледи на агата и помежду им се завързва кратък разговор. По това време Моливда чете на сянка, в задната част на къщата. На следващия ден Анна Попелявска изчезва с всичките пари на Моливда, изкарани при тринитариите.
Моливда се връща в Смирна, но тринитариите вече са наели друг драгоман, а двамата разгорещени евреи са изчезнали. Моливда се наема на кораб и се връща в Гърция.
Докато се вглежда в морския хоризонт и слуша плисъка на вълните, които се удрят в борда, придобива склонност към рефлексия. Мисли, а картините се подреждат на дълги ленти, могат да бъдат разгледани внимателно и да се види какво след кое следва. Спомня си за детството. Онези години му изглеждат сковани като колосаните празнични ризи, които леля му приготвяше за него и братята му по Великден и чиято грапавост имаше нужда от няколко дни, за да може накрая да се предаде на топлината на тялото и потта.
Моливда си спомня детството винаги тогава, когато се намира в морето – не знае защо, явно неговата необятност предизвиква виене на свят; тогава трябва за нещо да се хване.
Чичо му, комуто трябваше да целуват ръка, като коленичеха при поздрава, имаше втора жена, опасно млада – тя разпръскваше наоколо си атмосфера, напълно тогава непонятна за младия Антони: на театралност и престореност. Произхождаше от бедняческа, съмнителна шляхта, затова трябваше да се изсилва да влезе в някакъв по-добър от самата себе си образ. В тези си усилия беше смешна. Когато в имението им се появяваха гости, тя с показна гальовност милваше по лицето племенниците на съпруга си, грижовно ги хващаше за ухото и ги хвалеше: Нашият добричък Антошек, ще му върви на него в живота. След като гостите излизаха, тя смъкваше от момчетата гиздавите дрехи и ги скриваше в шкафа в антрето, сякаш знаеше, че някой ден ще попаднат тук и други сирачета на починали роднини, този път от по-добър сорт.
Бягството на любовницата, морето и споменът от детството карат Моливда да се почувства ужасно самотен. Единственото облекчение скоро ще му донесат влашките
богомили, за които с погрешно упорство твърди, че са филиповци. Те ще го дарят с отмора от това негово разполовено аз (що за странна болест е тази – май още никой не е боледувал от нея, и няма на кого и как да я разкаже). И всичко, защото Моливда е твърдо убеден, че това вече е краят на живота му и че друг свят няма да има.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателство ICU или от Ozone.bg.
