С „Прощален ритуал“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) Ози Озбърн поставя искрен и вдъхновяващ финал на собствената си легенда – една книга за болката, славата и силата да оцелееш, когато целият свят очаква краха ти.
Ози Озбърн е сред най-влиятелните и разпознаваеми фигури в историята на рок музиката. От първите акорди на Black Sabbath до последните години, белязани от битки със здравето и носталгията по сцената, неговият живот е повече от биография – това е мит. Но ако си мислите, че вече знаете всичко за него, „Прощален ритуал“ ще ви изненада.
В своите мемоари Ози разкрива най-интимните страници от своя живот – за страха от забравата, за болката от загубата, за несломимата любов към Шарън, която остава неговият котвен камък. Разказва за радостта и отчаянието след последното турне, за смисъла на славата, когато прожекторите изгаснат, и за това как се живее, когато светът още очаква да те види на сцена.
С неподправен хумор, искреност и самоирония, „Прощален ритуал“ разкрива един различен Ози – мъдър, уязвим, но все така бунтар по душа. Това е книга за болката, оцеляването и човечността зад легендата – прощално, но вдъхновяващо свидетелство на истинския „Принц на мрака“.
Прочетете откъс от книгата при нас.
********
И аз потеглих с колата – сирената виеше, шофьорът мина с бясна скорост на червено на всички светофари по булевард „Бевърли“ – обратно към „Сидърс-Синай“, същото място, на което бяха оперирали ръката ми, когато имах стафилококова инфекция.
Това, което не бях успял да осъзная, беше колко натоварено ще бъде там в събота вечер. Беше разбираемо, предполагам. Това е несъмнено най-голямата болница в Ел Ей, а Ел Ей е един от най-големите градове на света. А събота вечер е моментът, в който настава пълен шибан хаос. Всички пострадали във всяка верижна катастрофа по магистралите. Всички пострадали в гангстерски престрелки. Във всяко кръчмарско сбиване. Във всяка домашна злополука – всички, ако имат пулс, се озовават в спешното отделение. Това място приличаше на нещо средно между касапница и зоологическа градина.
В собствените си представи аз виждах как всички тези лекари в бели престилки тичат, за да посрещнат линейката, с която идвах, още в мига, в който тя щеше да спре пред болницата. Как се заемат да изследват жизнените ми показатели. Как започват да ме разпитват. И ме слагат на система с морфин.
Не искам да разочаровам никого, но в действителния живот тези неща не стават така.
Ако не тече кръв от очната ти ябълка и не си на секунди от смъртта, не представляваш приоритет. Единственото, което направиха, беше да избутат носилката ми в един коридор и да ме оставят там. После някакъв тип каза на Шарън да отиде до регистратурата, да вземе оттам номер и после да се подготви за дълго чакане. Междувременно постоянно влизаха със залитане разни типове с огнестрелни рани и липсващи крайници, в сравнение с което счупени шийни прешлени изглеждаха като дребно неудобство.
Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам. Вършил съм тежка работа навремето, като започнем с работата на конвейер във фабрика за клаксони и зашеметяването на крави с пистолет в кланицата, но ако не сте лекар или медицинска сестра, нямате представа какво означава дванайсетчасова смяна в спешно отделение, където всяко решение е въпрос на живот и смърт. Изпитвам дълбоко уважение към всеки, който е в състояние да се справи с такова натоварване.
По изражението на Шарън ми стана ясно, че дори тя разбира колко е невъзможно да се опитваш да изврънкаш предимство в спешното отделение на „Сидърс“. Не че това ѝ попречи да опита. Чух я как застава пред регистратурата.
– ЗНАЕТЕ ЛИ КОЙ Е СЪПРУГЪТ МИ?
– Не, госпожо – гласеше умореният отговор.
– Той е проклетият Ози Озбърн!
– Може да е и Дядо Коледа, госпожо. Въпреки това ще му се наложи да си чака реда.
– Счупил е шибания си врат!
– Госпожо, това е отделение за първа помощ при тежки травми. Всеки тук си е счупил нещо.
Странното е, че докато чаках там, в коридора, ме обзе необяснимо спокойствие. Болниците упражняват върху мен хипнотизиращо въздействие – тези порти към отвъдното, покрай които минаваме всеки ден, без да се замисляме. Когато бях по-млад, често посещавах в болници, докато бях на турнета, обикновено за срещи с ранени войници.
Няма да забравя как се озовах в Националния военномедицински център „Уолтър Рийд“ в Мериленд, мястото, където се е провела аутопсията на Джон Ф. Кенеди. Беше пълно със съвсем млади момчета с трескави погледи и липсващи различни части на тялото, в нервна свръхвъзбуда. Луда работа беше, хора. Ако някога ви се прииска да видите какво наистина прави войната с хората, не гледайте холивудски филми, идете да разгледате това място.
Спомням си как отворих вратата на една стая, в която цареше абсолютен мрак, но все пак забелязах очертанията на някакъв човек на леглото. Казаха ми „Сър, може би е по-добре да не влизате“, от което, разбира се, желанието ми да вляза стана още по-силно.
Съжалих, че го направих, още в мига, когато можах да видя по-ясно този човек. Половината му глава беше отнесена – все едно, че някой я е издълбал, а после дупката е била закърпена. Беше несъмнено в мозъчна смърт. А най-лошото беше, че вероятно само преди година-две бе завършил гимназия. Когато ти самият си баща, такова нещо те удря здраво. Беше толкова тъжно, хора, мамка му. Травмите, които някои хора получават, докато служат на отечеството си, действително понякога са съдба, по-лоша от смъртта.
От друга страна, в Англия, когато ходех да посещавам войници в болниците, те обикновено не бяха отделени в специална сграда, а просто смесени с обикновените пациенти. Спомням си как веднъж разговарях с един редник със страховити рани от избухнала край пътя самоделна бомба. Когато отидох до другото легло, момчето в него беше в още по-лошо състояние. И двете му ръце бяха счупени. Кракът му беше окачен на едно от онези неща с макари и въжета. Не бихте могли да си представите колко съсипано беше лицето му. Притесних се, че може да страда от посттравматично стресово разстройство, но не устоях да не го попитам на каква мисия е бил, когато му се е случило това.
Той ме погледна объркано и попита:
– Мисия ли?
– Да – отвърнах. – Знаеш ли, разбирам, ако не искаш да говориш за това. Или ако пък е секретна информация или нещо такова. Просто се питах какво е станало.
– О – каза той и му личеше, че е позамаян от обезболяващите. – Ами… паднах от стълбата.
– От стълбата ли? – казах. – Какво, по дяволите, си правил на стълба във фронтова зона?
В този момент един от лекарите ме придърпа настрана.
– Господин Озбърн, този пациент не е войник – прошепна той. – Паднал е от стълба, докато боядисвал бараката в двора си.
Шарън се опита още няколко пъти да мине с номера си „Знаете ли кой е съпругът ми?“. Но накрая се предаде. Междувременно трябва да беше станало два или три часът сутринта. И двамата бяхме разбити от умора. В очите на болничния персонал аз бях просто някакъв седемдесетгодишен тип с дълга посивяла коса, все още по пижама, който беше паднал зле, но състоянието му беше стабилно.
По някое време се появиха Кели и Ейми. И двете не бяха в състояние да разберат как едно отиване до кенефа посред нощ е станало причина да се озова в болница… а и аз не се справях с обясненията, защото и сам нямах никаква шибана представа от това.
Най-сетне, Бог знае по кое време, ми намериха стая. Но лекарят нямаше идея какво да прави с мен. Медицинското досие, в което бяха описани всички хирургически интервенции по врата, които бях претърпял по-рано, беше в Уексам Парк, така че той нямаше представа откъде да започне работа. Но имайте предвид, че и пълен комплект увеличени чертежи с размери на болтовете и инструкции за сглобяване не биха помогнали. Когато ме огледа на рентген, единственото, което можа да види, беше маса отекли тъкани. Каквито и да бяха щетите, които си бях причинил, те бяха скрити зад тях.
Към края на цялото изпитание ни казаха, че основният проблем били натъртванията и че всичко било наред. А после ме изпратиха у дома с две хапчета парацетамол и телефона на хирург-специалист по гръбначни травми.
Бях влязъл в болницата около полунощ на носилка. Излязох по зазоряване, на инвалидна количка… макар че успях да се изправя и да извървя с накуцване последните няколко крачки до колата. Не бяха свалили от врата ми шината в стил „граф Дракула“. По лицето ми бяха започнали да избиват синини. И бях наметнат с болнично одеяло, за да не мръзна, защото през нощта беше застудяло и духаше вятър.
Трябва да съм бил много, много жалка гледка.
Все пак, казах си, поне мога да престана да се питам кога ще се почувствам стар. Отговорът беше: горе-долу сега.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
