„Ния и четирите стихии“ от Галина Стоилова (изд. „Живей в баланс ЕООД“) е психологически фентъзи роман за самопознание, личностно израстване и истинска сила. История за овладяването на света чрез овладяване на сърцето, ума и материята и преоткриване на любовта към себе си.
Равновесието между трите свята на Смъртните, на Духовете и на Светлината е застрашено. Само принцесата на огнените духове Ния е способна да поддържа баланса между тях. За да успее, тя трябва да усвои силата на четирите стихии: вода,земя,въздух и огън. Всяка стихия разкрива тайни, поставя пред предизвикателства и дарява с невероятна сила. Колкото повече Ния научава за тях, толкова повече разбира идеята, че истинската сила не е власт над природата, над хората или над материята, а е власт над самия себе си.
Прочетете откъс от романа при нас.
*****
Наближавайки адреса, тя започна да забавя крачката си. Тялото ѝ отразяваше колебанието и мислите ѝ, които хвърчаха в различни посоки. Защо всъщност беше дошла? Какво искаше да разбере? Нямаше ли да е по-добре да приключи с това още преди да е започнало? Може би беше грешка. Може би трябваше да се обърне и да си тръгне. В този момент на нерешителност Божидар я посрещна пред вратата с голяма усмивка на лицето си, сякаш посрещаше стар приятел. Тогава тя си спомни думите, с които приятелката ѝ го беше описала и горещо ѝ беше препоръчала да се свърже с него. „Той е като ангел, слязъл на земята“.
– Хайде, влизай, влизай. – покани я той.
Магдалена плахо пристъпи напред. Стаята беше толкова минималистична, че беше почти празна. Единствените мебели, които можеше да забележи, бяха легло, стол и малка маса. Въздухът ухаеше на разтопен восък от запалените свещи, а по стените висяха икони на най-различни светии. Жената се почувства малко странно в цялата обстановка, но присъствието на Божидар я накара малко да се отпусне. Изглеждаше странен, дори на моменти плашещ, но не можеше да се отрече, че беше интересен човек. Толкова усмихнати хора рядко се срещат — за мъжете пък да не говорим. Очите му имаха странен отблясък, който сякаш не беше от този свят. Почти не се случваше да я погледне директно, но когато това станеше, сякаш я пронизваше дълбоко в душата и я караше да отмести поглед.
–Легни и се отпусни – каза той, посочвайки леглото. – За първи път ли ще правиш това?
– Всъщност не. Била съм на разни други подобни …ъъъ… практики, но като тази сякаш ще бъде за първи път. – Чудеше се коя дума да използва.
– Има ли някаква специална тема, която искаш да разгледаме, нещо, което те вълнува в момента?
– Хм…– прочиствайки си гърлото, тя бързо смутолеви: – Да, ами може да видим за взаимоотношенията с дъщеря ми.
Магдалена беше доста предпазлива, не искаше да казва повече от необходимото. И друг път беше ходила на разни практики за работа с подсъзнанието, но понякога се разочароваше от публичността, която ставаше все по-натрапчива. Това за нея бяха интимни преживявания и не можеше да понесе някой да публикува болките ѝ в социалните мрежи, дори и под друго име. Тя разбираше, че споделянето на една история може да се окаже лек за някого, но все пак ѝ беше неприятно и предпочиташе колкото може по–малко да споделя за себе си.
Божидар сякаш усети нейните притеснения и не настоя за повече.
– Как може да сме сигурни, че наистина правим това, че наистина се връщаме назад във времето, а не просто умът ни си измисля някаква история, в която на нас ни се иска да вярваме?
– Какво значение има откъде идва щом ти носи информацията, от която имаш нужда в момента? Борбата между вярата и ума е неизбежна. Умът иска доказателства, а сърцето иска да вярва. Тази игра съществува откак ни има, но не си струва да държиш вниманието си там. Каквото и да видиш, то е само и единствено за теб. Просто се отпусни и се довери на процеса. – приятелски ѝ говореше – Готова ли си?
Жената кимна в знак на съгласие и бавно легна на леглото. Божидар започна със спокоен глас да ѝ дава инструкции:
– Сега се отпусни и затвори очи. Вдишай дълбоко и издишай, вдишай и издишай. Усети как коремът ти се изпълва с въздух и издишай бавно. Сега си представи как стоиш на една пейка в парка. Слънцето грее топло и ти усещаш как те гали по лицето. Лъчите затоплят кожата ти и лицето ти постепенно се отпуска. Топлината се разстила по челото, очите, устата – усещаш как всичко блажено се отпуска. След това си представи как същият лъч затопля раменете ти, които бавно започват да натежават и се отпускат надолу.
Магдалена следваше гласа на Божидар, сякаш той беше направил невидима нишка, която ги свързваше. Тялото ѝ безотказно следваше всяка негова дума, подчиняваше се и позволяваше на топлината да премине през всяка клетка. То ставаше все по-тежко и по-тежко, докато в един момент сякаш нямаше нищо общо с него. Когато се увери, че вече е навлязла в нужното състояние, Божидар започна с още по-нисък глас да я въвежда в полето на безсъзнаваното.
– Сега подсъзнанието ти ще те отведе до местата, които са безопасни за теб в този момент. Ще ти се предостави информация, свързана с темата, която те вълнува, но само тази част, която съзнанието ти е готово да възприеме. Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще ме следваш. Нужно е да знам какво виждаш, за да мога да те напътствам. Ако почувстваш болка или дискомфорт, веднага трябва да кажеш. Разбра ли ме?
– Да. – едва доловимо прошепна тя. С голямо усилие си отвори устните, сякаш това тяло тежеше тонове и тя не можеше да го накара да помръдне. Гласът, който чуваше, ѝ се струваше толкова далеч, сякаш се намираше в друга вселена.
Тя имаше чувството, че лети някъде из пространството, навсякъде имаше тъмнина. Изведнъж някакви образи и сгради мъгляво започнаха да изплуват.
Божидар видя промяна в изражението и тихо попита:
– Къде си сега?
– Не знам, не ми е познато. – объркано отговори жената.
– Погледни си ръцете, тялото си. Какво си – мъж, жена, животно?
– Аз съм жена, ръцете ми… те са мръсни.
– Можеш ли да разбереш на каква възраст си?
– На около 25–30 години.
– Как се чувстваш, щастлива ли си, тъжна ли си?
–Разтревожена съм. Около мен има много хора, плачещи, стенещи, някакъв ужас е тук….
– Какво е станало?
–Нещо страшно, всички са ранени има кръв навсякъде… – с изкривено от мъка лице каза тя.
– Ти какво правиш в този момент?
– Помагам им, сякаш ги лекувам, много ми е трудно да стоя там. – Това ли е животът, който ти носи послание за твоя въпрос?
– Хм … Всъщност не …
– Добре, нека оставим съзнанието ти да ти покаже друга сцена.
Магдалена мълчеше, не можеше да разбере спи ли, сънува ли, пред нея беше тъмно. Изведнъж се появи нова картина.
– Виждам отново много хора, налягали са в едно голямо дървено помещение.
– Добре, къде се намираш?
– Аз съм – изведнъж сълзите на Магдалена потекоха– аз съм вътре при тях
– Жена ли си или мъж?
– Жена съм на около 20 години.
– Какво правят всички тези хора?
– Те, те сякаш са болни и аз ги лекувам.
– Трудно ли ти е, затова ли плачеш?
– Не, плача за детето си.
– Къде е то?
– Баща му го взе.
– Насила ли го е отвел от теб?
– Ммм не, не мисля.
– А какво става тогава?
– Аз му го дадох, за да я спаси.
– Разбирам, защото е опасно за него там, така ли? Искала си да я предпазиш?
– Нещо такова.
– В този живот ли е посланието, което иска да ти покаже твоето подсъзнание?
– Не!
– Добре. Нека продължим напред тогава. Бавно и спокойно се движи във времевото пространство и си дай нужното време.
Магдалена лежеше на леглото толкова дълго, че вече не знаеше дали изобщо съществува. Усещането беше за лекота, за полет и безметежност.
В един момент ярка светлина се появи. Бялото сияние я канеше да се приближи, тя пристъпи бавно към светлото пространство.
Там беше толкова чисто и красиво, че не можеше да намери думи, с които да го опише. Божидар наблюдаваше лицето ѝ, което придоби озарен и спокоен вид.
– Къде си? – тихо попита той
– У дома – едва помръдна устните си тя
– Коя си ти?
– Аз съм Ава…
