„Островът на спящата жена“ от Артуро Перес – Реверте (изд. „Еднорог“, преводач: Веселка Ненкова) е вълнуващ роман за любов и война, който изследва човешката природа чрез приключението.
Сред многото острови в Егейско море има един, познат като Островът на спящата жена. Морякът от търговския флот Мигел Хордан Кириазис се отправя натам по поръчение на франкистите, начело на група наемници със съмнително минало. Гражданската война в Испания е в разгара си, а Съветският съюз снабдява републиканците с боеприпаси и снаряжение.
Новоизпеченият капитан Кириазис трябва да оглави тайни бойни операции срещу корабите, пренасящи оръжие за републиката – без официална подкрепа и без право на грешка. Островът, предоставен за база на операциите от своя собственик, бързо се превръща не само в стратегическа точка, но и в сцена на морални и лични изпитания.
Въвлечен в сложните отношения между собственика на острова и неговата прелъстителна и загадъчна съпруга, лутащ се между предателства и безмилостни идеологии, капитан Кириазис – пират по неволя – се изправя пред дилеми, които надхвърлят военната стратегия. Събитията го принуждават да разчита единствено на своя морален компас – както в сраженията, така и в любовта.
Прочетете откъс от романа при нас.
***********
– Има някой там горе, командире – съобщи Зингер.
Хордан вдигна очи – намираше се на борда на торпедната лодка и смазваше заедно с холандеца изстрелващите механизми, – и видя мъжа на върха на хълма. Изненада се. Наблюдава го известно време притеснено, докато не разпозна барона. Тогава избърса ръцете си в снопчето кълчища, скочи на пристана и тръгна към него. По пътя се размина с Йоанис Елеонас, който също беше видял натрапника и погледна притеснено Хордан. Докато прекосяваше плажа, забеляза, че на рамото на посетителя виси пушка, а от патрондаша му – заек, затова се отклони на няколко крачки, за да вземе револвера си, който държеше в бараката. Пъхна го между колана и ризата, отзад, и изкачи бавно пътеката.
– Разхождах се наблизо – каза Кателиос, когато Хордан се приближи. – И любопитството ме привлече.
Размениха си няколко любезности, а след това млъкнаха, сякаш бяха изчерпали всички възможности за светско общуване. Какво, по дяволите, мислеше Хордан, го е довело тук. Огледа отново пушката, която висеше небрежно на рамото на барона, и не можа да не си помисли за Лена Кателиос. Въпреки че в поведението на посетителя нямаше нищо заплашително, той се зарадва, че беше взел револвера. Под претекст, че поглежда към плажа, Хордан се обърна, за да види онзи, че го носи. Накрая баронът посочи със спокоен жест кея и торпедната лодка.
– Пренесохте войната много далече от родината си – каза той.
Хордан се позамисли, преценявайки тона му. В него не забеляза следи на враждебност, така че се поотпусна.
– Винаги съм бил далече – отвърна той. – Дори в мирни времена.
Кателиос кимна. Деформираната периферия на панамената му шапка хвърляше сянка върху очите му.
– А, вярно. Да. Бях забравил, че преди това сте били моряк от търговския флот.
Хордан се изненада, напрягайки паметта си.
– Казвал ли съм ви го?
– Наистина ли не сте?… Е, добре, може би сте го казали на съпругата ми.
Баронът го гледаше с почти изследователски интерес – много внимателно. След миг Хордан го видя да свива рамене.
– Как се променят нещата, нали? Нови технологии и всичко останало… Аз също участвах в една война, но беше различна. По-мръсна, както може да си представите – той го стрелна злобно с поглед. – Знаете ли, че дузина турски уши в буркан със спирт приличат на праскови в захарен сироп?
Хордан изобщо не беше впечатлен.
– Войната в морето не е никак чиста – каза той само.
– Предполагам, че не, разбира се – Кателиос се правеше, че се замисля. – Предполагам, че не.
Гледаше морето и плажа. Накрая свали пушката от рамото си, за да я постави в краката си, опирайки я на голям камък. Свали също така патрондаша със заека. Хордан забеляза, че кръвта беше изцапала панталона му, но това сякаш не го вълнуваше.
– Воювах в една от гръцките войни, в кавалерията. В Тесалия през 1897 турците ме раниха в белия дроб.
– Виж ти!… Тежко ли?
– Достатъчно, за да ме накара да се замисля. Там си дадох сметка за нещо: човек, който се изненадва, че ще умре, не е проумял нищо – той се извърна внезапно към Хордан. – Съгласен ли сте?
– Бих могъл да бъда.
– Именно това убеждение, струва ми се, промени живота ми. Раната също помогна да го опростя, защото станах негоден за военна служба. Поисках да се отдалеча: от тази страна на Средиземно море всички се мразят изначално, исторически. Мразят се заради родина, заради раси, заради религии. А щом някой забрави кой е врагът му, бързат да му го припомнят… Няма форма на власт, която да не се основава на омраза към другия.
Баронът бръкна в джоба на сакото си и извади напълнена с тютюн лула. След като драсна клечка кибрит, предпазвайки пламъка между шепите си, той запали много бавно лулата. Направи го без затруднения, защото нямаше никакъв полъх.
– Въпреки предците и благородническата ми титла – каза той сред две всмуквания – никога не съм бил монархист, нито пък републиканец. Бях изпълнил дълга си към името и родината, затова се посветих на други занимания – четене и пътуване: Берлин, Лондон, Париж, Монте Карло… Станах истински мераклис.
Хордан сбърчи чело.
– Тази дума ми е непозната.
– Не е толкова дума, колкото понятие: човек, способен да се наслаждава на света, не за да се показва, а за собствено удоволствие. Човек, който държи на дрехите, на храната… Привърженик на бавното вършене на нещата и на насладата от тях – той се усмихна иронично, надменно. – Възможно е да не знаете колко интересен е животът, когато решите да не изпускате нищо от него, но без да се увличате прекалено.
Хордан слушаше с неподправен интерес.
– Всъщност не знам… Наистина ли е така?
– Така беше. По онова време имах пари и време за това.
– А вече нямате ли?
– По-малко. Съвсем малко, всъщност. Семейството ми живееше добре от търговията със сюнгери, но аз така и не проявих достатъчно интерес към тази работа. Нямах и братя, нито някой друг, който да се заеме с това.
– Защо тогава се върнахте тук?
– Съвсем не беше завръщане. Това, както, предполагам, знаете, е остров на изгнаниците и затворниците. Другите места ме отегчаваха, а освен това възможностите ми да си ги позволя намаляваха.
Кателиос се спря и огледа кладата на лулата си, за да се увери в правилното горене на тютюна.
– Вярвах също, че ще си я върна обратно.
Поднесе лулата към устните си и за няколко секунди се смълча, подръпвайки от нея с елегантна неохота. Беше се извърнал към морето.
– Смятах, че съм я купил… Разбирате ли за какво говоря?… Жените се влюбват в дръзките, но искат да се омъжат за разсъдливи мъже и, ако е възможно, те да имат пари – замисли се и изкриви устни в цинична гримаса. – Въпреки че по един или друг начин всички жени го правят за пари… Може би в бъдеще ще е различно, но сега е така.
Хордан реши, че това е неудобна територия. Дори съвсем очевидно опасна. Изведнъж си спомни, че носи оръжие отзад на колана си. Беше решил да не казва нищо и само да слуша, но не се сдържа. Тонът на Кателиос, поверителен и почти приятелски, не му позволяваше да стои безучастно.
– Твърдите го много убедено – отбеляза той.
– Купил съм достатъчно жени, за да се уверя в това.
Димът продължаваше да се кълби. Тютюнът ухаеше приятно. Пушката и заекът все още лежаха на земята, но нито един от двамата мъже не ги гледаше.
– Тя не се омъжи за мен заради парите ми, ако ви е интересно да знаете… Имах ги тогава, но не тази беше причината.
– Влюбила се е – каза Хордан.
– Да, макар по свой начин.
– Вие също ли се влюбихте?
Беше внезапна реакция. Разкая се, веднага след като го изрече, но другият не трепна и се загледа отново в лулата си.
– Плени ме в мига, в който я видях.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
