Време за четене: 7 минути

„Разговори с приятели“ от Сали Руни (изд.„Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) ни въвежда в свят на привличане и ревност, приятелство и предателство, интимност и болезнени мълчания. Роман, в който героите могат да разговарят с часове за политика, литература и изкуство, но се оказват безпомощни, когато трябва да говорят за собствените си чувства.

Франсес е двайсет и една годишна студентка в Дъблин – интелигентна, наблюдателна и привидно невъзмутима. Заедно с най-добрата си приятелка Боби, с която някога са били и двойка, тя участва в поетични четения. Двете изглеждат неразделни, макар отношенията им да са далеч по-сложни, отколкото признават.

Една вечер се запознават с Мелиса – успешна писателка и фотографка, която ги въвежда в своя свят на артистични среди, красиви домове и привидно безупречни отношения. Скоро в живота им се появява и съпругът ѝ Ник – привлекателен актьор, чиято сдържаност прикрива собствените му несигурности.

Между Франсес и Ник възниква привличане, което постепенно прераства в тайна връзка. Но онова, което започва като вълнуващо отклонение от обичайния живот, неусетно се превръща в болезнена зависимост. Докато Франсес се опитва да разбере какво означава тази връзка за нея, отношенията ѝ с Боби се променят, а привидно устойчивият брак на Ник и Мелиса разкрива своите пукнатини.

Кой кого обича? Кой кого използва? И възможно ли е да нараниш някого, без дори да си сигурен какво искаш?

Прочетете откъс от романа при нас.

********

Ние с Боби често участвахме в поетични спектакли и вечери с „отворен микрофон“ през това лято. Когато излизахме да пушим и мъже-участници в спектакъла се опитваха да ни заговорят, Боби винаги изпухтяваше подчертано и мълчеше, така че се налагаше аз да се държа като наш представител. Това изискваше да се усмихвам често и да помня подробности за тяхната работа. Беше ми приятно да изпълнявам тази роля – усмихнатото момиче, което помни разни неща. Боби ми каза, че според нея аз съм нямала „истинска индивидуалност“, но допълни, че го казвала като комплимент. До голяма степен бях съгласна с преценката ѝ. Имах чувството, че в произволен момент съм в състояние да направя или кажа какво ли не, а едва по-късно да си помисля: „О, ето значи какъв човек съм била.“

Няколко дни по-късно Мелиса ни изпрати файла със снимките от вечерята. Бях очаквала Боби да е доминиращото присъствие в тях, и да има може би една-две мои снимки, колкото да не се засегна, с размит образ зад запалена свещ или с вилица със спагети в ръка. Всъщност колкото бяха снимките на Боби, толкова бяха и моите, всички съвършено осветени и прекрасно композирани. Ник също присъстваше на снимките, което не бях очаквала. Изглеждаше блестящо привлекателен, дори повече, отколкото в действителност. Запитах се дали това не беше причината да има успех като актьор. Трудно беше да гледаш снимките и да нямаш чувството, че той е доминиращото присъствие в стаята, нещо, което не бях изпитала, докато бяхме там.

Самата Мелиса не присъстваше на нито една от снимките. В резултат вечерята, представена на снимките, имаше само далечна връзка с онази, на която бяхме наистина. На истинската вечеря всички разговори се бяха въртели около Мелиса. Нейните думи бяха предизвикали различните ни изражения, на несигурност или възхищение. Тя беше онази, на чиито шеги винаги се смеехме. Поради отсъствието ѝ на снимките вечерята сякаш придобиваше различен характер, отклоняваше се в скрити и странни посоки. Без Мелиса отношенията между хората, които присъстваха на снимките, ставаха неясни.

На снимката, която ми хареса най-много, аз гледах право в обектива със замечтано изражение, а Ник гледаше мен, сякаш в очакване да кажа нещо. Устата му беше полуотворена. Изглеждаше така, сякаш той не беше забелязал, че го снимат. Беше хубава снимка, но разбира се, в действителност в онзи момент аз бях гледала Мелиса, а Ник просто не я беше видял да влиза. На снимката беше запечатана интимност, която в действителност не бе съществувала, нещо пропуснато с идеята, че се подразбира, и същевременно многозначително. Запаметих снимката в папката „Изтеглени“ с намерение да я разгледам по-късно.

Боби ми изпрати съобщение около час след пристигането на снимките.

Боби: ама хубаво изглеждаме, а?

Боби: питам се можем ли да ги използваме на профилите си във фейсбук

Аз: не

Боби: тя казва, че материалът няма да излезе преди септември, доколкото разбирам?

Аз: кой го казва

Боби: мелиса

Боби: искаш ли да се видим довечера?

Боби: да гледаме някой филм или нещо такова

Боби искаше да разбера, че е разговаряла с Мелиса за разлика от мен. Това действително ме впечатли, както ѝ се искаше, но освен това ме накара да се почувствам зле. Знаех, че Мелиса харесваше Боби повече, отколкото харесваше мен, и не знаех как да се включа в тяхното ново приятелство, без да се унижавам с опити да привлека вниманието им. Бях изпитала желание Мелиса да прояви интерес към мен, тъй като и двете пишехме, но вместо това тя като че ли не ме харесваше, а и аз не бях уверена, че я харесвам. Нямаше как да не я приемам сериозно, защото тя имаше издадена книга, което доказваше, че много други хора я приемат сериозно, дори ако аз не го правя. На двайсет и една години аз нямах нито постижения, нито притежания, които да доказват, че съм сериозна личност.

Бях казала на Ник, че всички предпочитат Боби пред мен, но това всъщност не отговаряше на истината. Боби можеше да бъде рязка и невъздържана по начин, който караше много хора да се чувстват неудобно, докато аз най-често бях предразполагащо учтива. Майките например много ме харесваха. А тъй като Боби най-често се отнасяше с мъжете присмехулно или с презрение, в крайна сметка и мъжете започваха да харесват мен повече. Разбира се, Боби ми се присмиваше заради това. Веднъж ми изпрати снимка на Анджела Лансбъри с текст: „Това е демографската ти целева група.“

Същата вечер Боби дойде у дома, но изобщо не спомена Мелиса. Знаех, че това е неин стратегически подход и че иска аз да я попитам, затова не го направих. Това звучи повече като пасивна агресия, отколкото беше всъщност. В действителност прекарахме приятна вечер. Останахме да разговаряме до късно, а Боби си легна да спи на матрака в моята стая.

През нощта се събудих потна под завивката. Първоначално изпитах чувството, че още сънувам или съм се озовала във филм. Обърквах се в опитите си да се ориентирам в стаята си, сякаш се намирах по-далеч от прозореца и вратата, отколкото трябваше да бъда. Опитах се да седна в леглото и изпитах странна, мъчителна болка в таза, което ме накара да изохкам на висок глас.

– Боби? – казах аз.

Тя се претърколи на една страна. Опитах се да се пресегна от леглото, за да я разтърся за рамото, но не успях, а опитът да го направя ме изтощи. Същевременно силата на болката събуди у мен оживление, сякаш тя можеше да промени живота ми по непредсказуем начин.

– Боби – казах. – Боби, събуди се.

Тя не се събуди. Смъкнах краката си от леглото и успях да се изправя. Болката ставаше по-търпима, ако превиех тяло и притиснех силно корема си. Заобиколих матрака, на който спеше тя, и отидох в банята. Дъждът барабанеше шумно по полираната пластмасова решетка на отдушника. Седнах на ръба на ваната. Бях прокървила. Беше просто менструална болка. Отпуснах лице в ръцете си. Пръстите ми трепереха. После се смъкнах на пода и притиснах лице към хладния ръб на ваната.

След малко Боби почука на вратата.

– Какво става? – попита тя, застанала отвън. – Добре ли си?

– Просто менструални болки.

– О! Имаш ли обезболяващи там вътре?

– Не – отвърнах.

– Ще ти донеса.

Стъпките ѝ се отдалечиха. Ударих челото си в ръба на ваната, за да отклоня вниманието си от болката в таза. Болката беше гореща, сякаш всичките ми вътрешности се свиваха в един малък възел. Стъпките се върнаха и вратата на банята се открехна на няколко сантиметра. Тя пъхна през пролуката кутия ибупрофен. Пропълзях до вратата и взех лекарството, а тя се отдалечи.

След време навън стана светло. Боби се събуди и дойде да ми помогне да легна на дивана в дневната. Направи ми чаша ментов чай, а аз седях отпуснато, притиснала чашата към тениската си, малко над пубисната кост, докато не започна да ме пари.

– Страдаш – каза тя.

– Всички страдат.

– О – каза Боби, – какво дълбоко прозрение.


Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.