„Стаено зло“ (изд. „Еднорог“, преводач: Мариана Димитрова) е вторият роман на ирландската писателка, който я изстрелва директно на върха на класациите за бестселъри в Ирландия. За него Нюджънт печели много престижни отличия, включително втората си Ирландска награда за Криминален роман на годината.
На пръв поглед всичко в живота на Лидия Фицсаймънс изглежда перфектно – тя е съпруга на уважаван съдия, майка на любим син, стопанка на прекрасно имение в Дъблин. Тази красива къща обаче има своите смущаващи тайни. Семейството е принудено да крие нещо немислимо за хора с тяхното обществено положение – убийството на млада жена. За Лидия обаче това не е непреодолим проблем. Тя никога не би се оприличила на жертва и ще направи всичко по силите си, за да предпази своето семейство от неизбежните сътресения. Най-вече ще се постарае синът й, Лорънс, да не разбира нищо.
Предлагаме ви откъс от книгата, която ще излезе на български език през втората половина на месец юли.
Съпругът ми не искаше да убие Ани Дойл, но лъжливата уличница си го заслужаваше. След като преодоляхме първоначалния шок, се опитах да го възпирам да говори за нея. Не го допусках, освен ако не беше с цел да потвърдим алибитата си или да обсъдим как да прикрием всяко възможно доказателство. Той беше толкова разстроен, та реших, че ще е най-добре да продължим напред, сякаш нищо не се е случило. Макар да не говорехме за това, не можех да не превъртам събитията от онази нощ в ума си и всеки път ми се искаше някой аспект или някоя подробност да бяха по-различни, но фактите са си факти и трябва да ги приемаме.
Беше 14 ноември 1980 година. Всичко беше подготвено. Не смъртта ѝ, само срещата, на която трябваше да разберем дали тя е честна, а ако не е, да си върнем парите. Разхождах се по брега двайсет минути, за да се уверя, че наблизо няма никого, но тревогата ми беше напразна. В онази ужасно студена вечер плажът беше пуст. Когато се убедих, че съм сама, отидох при пейката и зачаках. Безмилостен вятър връхлиташе брега заедно с вълните, затова придърпах кашмиреното си палто по-плътно и вдигнах яката. Андрю пристигна навреме и паркира недалеч от мястото, където седях, както му бях казала. Наблюдавах колата от около трийсет метра. Той трябваше да говори с нея, но аз исках да я видя лично, за да преценя доколко е подходяща. Те трябваше да слязат от колата и да минат покрай мен. Но това не стана. След като почаках десет минути, станах и тръгнах към колата, чудейки се защо се бавят толкова. Когато приближих, дочух повишени гласове. После видях, че се карат. Предната врата се отвори и тя се опита да слезе. Но той я дръпна обратно към себе си. Виждах ръцете му около гърлото ѝ. Гледах как тя се бори и за момент се вцепених, питайки се дали не си въобразявам; после се опомних и хукнах към колата.
– Спри! Андрю, какво правиш?!
Гласът ми прозвуча пискливо дори в собствените ми уши, а тя впери в мен очи, изпълнени с изненада и ужас, преди да ги подбели.
Той я пусна веднага и тя падна назад, давейки се. Беше полумъртва, затова грабнах бастуна за заключване на волана от постелката под краката ѝ и я ударих по главата само веднъж. Рукна кръв, тя се сгърчи за миг и застина.
Не знам защо го направих. По инстинкт?
Изглеждаше млада за двайсет и двете си години. Личеше си въпреки обилния грим и боядисаната в синьочерно коса. Назъбен бял белег минаваше от деформираната ѝ горна устна до основата на носа. Чудех се защо Андрю не ми беше казал за него. При борбата единият ѝ ръкав се беше вдигнал и видях корясали ранички в ямката на лакътя ѝ. Лицето ѝ беше застинало в саркастична гримаса, присмех, който дори смъртта не бе успяла да изтрие. Ще ми се да мисля, че направих услуга на това момиче – като да отървеш ранена птичка от мъките ѝ. Но то не заслужаваше подобна загриженост.
*************
Когато и в петък не успяхме да се свържем с нея, всички бяхме наясно, че нещо не е наред. С татко отидохме заедно в апартамента ѝ, докато мама звънеше на приятелките ѝ и на някои от бившите ѝ колеги. В сградата, където беше апартаментът на Ани, една от другите наемателки каза, че не е била там цяла седмица. Обадихме се на хазяина от автомата в коридора и той дойде – едър потен мъж с голям нос, който се оплакваше, че го безпокояли след шест следобед. Отключи ни стаята ѝ с ключ от огромна връзка. Всичко беше подредено по конец, както обикновено, познатите ми нейни дрехи бяха в гардероба освен сивото ѝ палто, вълнената рокля без ръкави, която мама ѝ беше купила за рождения ден, и високите до коляното тъмнолилави ботуши. Не исках да ровя из нещата ѝ, но един поглед беше достатъчен, за да разбера, че не беше заминала. Продълговатият ѝ пътен сак все още беше под тоалетката. В мивката имаше една чаша за кафе с петно от плесен на дъното.
– Тя не би я оставила така, татко, ако смяташе да заминава. За няколко часа – да, но чашата явно стои тук дни наред.
Хазяинът каза:
– Другата седмица трябваше да си плати наема. Няма да допусна да бъда на загуба.
– Ще млъкнеш ли?! – каза баща ми и в себе си се зарадвах, защото защитаваше Ани, а отдавна не го бях чула да го прави.
Хазяинът ни изгони и каза, че ако не си получи наема до другата седмица, ще изхвърли багажа на Ани на улицата.
Когато се прибрахме с новината, мама беше уплашена до смърт. Никой от приятелите на Ани не я беше виждал от повече от седмица и не отишла на две от местата в центъра, където чистеше. Само това не би ме разтревожило, но плахата ми майка смело беше отишла във „Викингът“. Редовните клиенти познавали Ани, но ѝ казали, че не е ходила там повече от седмица.
– Мислиш ли, че пак е надула корема и се е върнала в „Сейнт Джоузеф“? – попита татко и в гласа му се долавяше угриженост.
– Никога не би се върнала там, татко, за нищо на света. Сигурна съм – мама се съгласи с мен. – А дори да е бременна, защо би тръгнала нанякъде без дрехите си или без чанта?
– Ще се обадя на полицията – каза татко в петък, 21 ноември 1980 година.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
