С романа „Сиди“ (изд. „Еднорог“, преводач: Веселка Ненкова) Артуро Перес-Реверте отново доказва, че историята е неговата страст. Решението му да разкаже за живота на Родриго Диас де Бивар – ненадминат военен стратег и харизматичен лидер, наричан Сид (господар), го преследва още, откакто като дете прочита „Легендата за Сид“. За подвизите на Руи Диас се носят легенди, но той е най-вече истински човек на честта и дълга, символ на смелост, благородност, лоялност и достойнство.
Писателят избира един кратък епизод от живота му, който предопределя до голяма степен съдбата му. Прочутият рицар е изпратен в изгнание от своя крал и трябва да оцелява заедно с войската си – сурови мъже, които са готови да го следват във всяка битка и да дадат живота си за него. Именно тогава се проявяват и развиват лидерските му качества и уменията му на бойното поле, които му спечелват уважението и на най-яростните му противници.
Прочетете откъс от романа при нас.
Замъкът от времето на вестготите или може би на римляните беше почти разрушен. Беше запазена само част от голямата кула и част от крепостната стена. Под тяхната сянка се разположи дружината. Мястото беше добра наблюдателница, понеже оттук се разкриваше огромно пространство от пътя. Имаше старо водохранилище, събрало дъждовна вода – мръсна и затлачена, но която, извадена с мехове и прецедена през кърпи, можеше да се пие от хора и животни. Там растяха и една смокиня и два рожкова, които мъжете опоскаха набързо, клон по клон.
– Нека хората да вечерят и да си починат – заповяда Руи Диас. – Миная, изпрати един наблюдател на кулата… Но го накарай да се изкачи внимателно, да не вземе да се срути нещо и да се затрие човекът.
– На твоите заповеди.
– После ще яздим през нощта. Ще потеглим по първи петли, преди да изгрее луната.
Беше слязъл на земята. Отпусна подпръга, свали седлото и избърса гърба на коня с покривалото, преди да го постели на земята и да легне отгоре му на сянка под древните камъни.
– Никой да не кладе огън. Каквото имат за ядене, да го ядат студено.
Беше свалил ризницата си, шпорите и ботушите за езда. Разкопча панталоните, за да огледа лявото си бедро под слабините. Имаше там една рана, която непрекъснатото яздене подлютяваше много. От триенето, потта и мръсотията ще вземе да се възпали, помисли си ядно. Но докато не видеха сметката на мавърската орда, не му оставаше друго освен да търпи. После можеше да мисли за почистване и обгаряне. Засега проми раната с оцет и я остави да изсъхне на слънце.
При допира на голата плът той си спомни за своята съпруга Химена в „Сан Педро де Карденя“, където се намираше тя с дъщерите им, в очакване да получи вест от него. Спомни си нейната бяла кожа, пищните ѝ гърди и широките ѝ бедра, създадени да раждат. Очите и устните ѝ.
Усети възбуда въпреки паренето на раната. Лежеше по гръб, с ръце под тила и със затворени очи. Спомняше си първата им целувка – единствената за дълъг период от време – на балкона на нейната къща, след като той, самонадеян като всеки младеж в силата си, се изкачи по пълзящото растение, за да си открадне тази целувка от нея. Последваха несъгласието на бащата, граф Лосано, горд потомък на кралете на Овиедо, а после и нанесеното оскърбление на бащата на Руи Диас, стария Диего Лаинес, когато отиде да поиска ръката на Химена за своя син: плесницата в разгара на спора – непоправима и безвъзвратна. И накрая, хвърлената ръкавица от Руи Диас към бащата на неговата любима, двубоят между астурийския граф и дребния благородник от Бивар на открито поле с копия, съгласно правилата на честта. Началото, сблъсъкът, падналият на тревата граф Лосано, зашеметен от удара, вдигнал едната си ръка пред шлема, за да предпази лицето си, същата, с която беше нанесъл обидата на целия Бивар, оскърбявайки белите коси на стария идалго. И Руи Диас, вече стъпил на земята, се втурна напред с меча, за да отсече с един замах тази ръка, която същия този ден, напъхана в чувал, занесе на своя баща, а после и на краля.
С присъщото за жените упорство, Химена дълго време отказваше да му прости. Дори сватбата, наложена от монарха, съгласно обичаите и закона за свързване в брачен съюз на сирачето с убиеца на бащата, не бяха разтопили леда в очите, устните и плътта ѝ. Докато един ден, след завръщането му от тежък и не съвсем успешен поход – обсадата на Коимбра – Руи Диас влезе в дома си – все още въоръжен и цял покрит с прахоляка от пътя – и се натъкна, както винаги, на заключената спалня. И тогава, заслепен от ярост, крещейки на слугите, които се притекоха вкупом, изморен да е мъж без съпруга, разби вратата и там вътре, пред Химена, за пръв и последен път откакто беше дете, заплака: „Убих баща ти лице в лице, а не като подлец. Отнех ти един мъж, но ти дадох друг“. Само това ѝ каза. А тя, след като го гледаше мълчаливо продължително време, съвсем смирено докосна лицето му, сякаш искаше да попие сълзите му. После го хвана за ръка и го заведе до ложето.
Памет. Време, разстояние и памет. Все още замаян от спомена за плътта на онази далечна жена, Руи Диас повдигна плувналите си в пот клепачи и се загледа в един ястреб, който кръжеше над стърчащата, полуразрушена кула на замъка. Слънцето вече преваляше на хоризонта и в боровата гора, простираща се в подножието на възвишението, цвърчаха полуделите скакалци. Не се долавяше никакъв разхлаждащ повей.
Трябва да говориш с тях, беше настоявал Миная. Последваха те в изгнание заради това, което си, но все пак трябва да им говориш. Спечелиха си го с предаността и мълчанието си.
Може би сега е моментът, помисли си той. Удобният случай.
Стана, след като си обу ботушите. Препаса меча. Оръжието беше добре изковано и с подходяща тежест, добре балансирано, двуостро, дълго пет педи, с кръстовиден гард и солидна дръжка, обшита цялата с кожа – достатъчно стабилна за нанасяне на удари при ръкопашни схватки. Това беше оръжие, изработено за сериозни битки, не за да се перчиш с него из дворцови салони, и за хора като него и като онези, които го следваха, беше равносилно на чест и отличителен белег. За разлика от висшата аристокрация, с техните привилегии и доходи от земите, извоювани с героичните подвизи на родствениците им от миналото, дребните благородници от пограничните зони разчитаха само на мечовете и своето настояще, а привилегиите и освобождаването от данъци бяха следствие от риска, с който съжителстваха. По тези места дори един прост селянин можеше да си извоюва рицарско звание с годините, благодарение на преодолените трудности и опасности.
– Всички при мен! – извика той.
Заприиждаха и се скупчваха около него със сериозно и любопитно изражение: лица на ветерани, загрубели от слънцето и белезите, както и на почти голобради младежи в първия си поход. Смесени сега, макар да се събираха за почивка на групички по възраст, роднинство или землячество, подчинени на желязната дисциплина, наложена от Миная и Диего Ордонес. В по-голямата си част бяха бургосци, но имаше и от други места в Кастилия, както и от Астурия, двамина от Леон и един арагонец – Галин Барбуес: дребни благородници и прости люде, смесили се в търсене на високо обществено положение и богатство, смелчаци с малко или никакво състояние, закалени от бащи и деди, давали отпор на маври, че и на християни, в продължение на четири века. Хора, които нямаха нищо за губене, с изключение на живота си, и които можеха да спечелят много, ако успееха. Едно съсловие между два свята, организирано и изковано за битки.
– Ето ни – рече Миная.
Руи Диас се огледа и помълча няколко мига, за да събуди любопитството им. Всички бяха тук, с изключение на двамата стражи на пътя и онзи на кулата: двайсет и седем души. Рижият монах също бе дошъл с тях, оглеждайки всичко много внимателно, докато гризеше една шушулка от рожков. Двайсет и осем.
– Елате по-близо.
Подчиниха се, наобикаляйки го. Смърдяха на пот, мръсотия, конски тор, натрита с лой кожа и желязо. Предводителят на дружината не беше кой знае какъв оратор, но все пак се справяше. Беше понаучил това-онова от реториката, защото беше учил малко латински, история и смятане като дете в родния си дом, но най-вече познаваше мъжете, след като се беше сражавал редом с такива хора или срещу тях в продължение на седемнадесет години. Знаеше, че не е все едно да говориш на царедворци и на войници и че думите, които се изричаха под покрив и между гоблени, не бяха подходящи за използване с препасан меч преди битка. Беше също така наясно, и то не само защото Миная беше настоял за това, че тези мъже бяха тук заради него. Защото неговото име и неговата слава обещаваха печалба и приключение.
– Утре или вдругиден, ако е рекъл Бог, ще се срещнем с ордата – каза, повишавайки глас, за да могат всички да го чуват добре. – Ще имат голяма плячка, така че ще се опитаме всичко, което носят, да премине от техните ръце в нашите.
Споменаването на облагата изтръгна усмивки и накара някои от мъжете да се спогледат. Руи Диас направи пауза, за да им остави време да отпуснат юздите на своите стремежи, а после постави лявата си ръка върху дръжката на меча.
– Едно нещо трябва да стане съвсем ясно, ако още не е – продължи той. – Алфонсо VI ме изпрати в изгнание и вие дойдохте с мен, но той продължава да е мой крал, както и ваш… Независимо дали сме в Кастилия или на мавърска земя, клетвата за вярност не се нарушава. Нито пък се подлага на съмнение… Ето защо, каквато и плячка да заграбим сега или в бъдеще, винаги ще заделяме настрани неговата част – той повиши глас още повече. – И тя ще остане недокосната.
Дружината се споглеждаше. Онези от Бивар кимаха одобрително по навик, но други изглеждаха озадачени, дори огорчени. Диего Ордонес беше този, който вдигна ръка, както обикновено навъсен.
– И каква част ще се полага на краля? – попита троснато той. – Една пета ли?
Руи Диас го изгледа, без да мигне.
– Аз ще реша какво ще му се полага в зависимост от придобитото.
Ордонес наклони глава и втъкна пръсти в колана.
– Придобито с нашата пот и нашата кръв – рече ядно.
Руи Диас не отправи поглед към Миная, макар да знаеше, че заместникът му го гледа и че мисли същото като него. Те бяха добри хора със своите симпатии и неприязън, като всички човешки същества, но трябваше да им се държат изкъсо юздите, защото никога не забравяха какво са: свирепи бойци, станали такива благодарение на собствените си усилия и страдания, не притежаващи нищо друго освен своята гордост. На тях не е достатъчно да им се издават заповеди, нито пък да им се обясняват. Поведението на един воин се изковава от това, което се очаква от него, затова трябва да се прибягва до онова, което той носи в себе си. Общуването с него се основава на едно непрекъснато отпускане и затягане на юздите. Ръководенето му, спечелването на сляпото му доверие не се удава на всеки, а само на онзи, когото той уважава, защото го смята за по-висш, защото го счита за най-добър измежду всички. А във воинския занаят подобно доказване пред Божия и хорския съд е необходимо да се извършва ежедневно.
– Вашата пот и вашата кръв ми принадлежат – рече той, гледайки строго старшия помощник. – Защото се смесват с моите.
Другият сведе поглед. Не защото беше убеден – никога не можеше да убедиш напълно Диего Ордонес, – а защото беше обуздан от дисциплината. От придобития навик да се подчинява. И тогава, стремейки се да се вгледа за миг във всеки един от своите хора, без да подмине никого, дори монаха, Руи Диас разясни плана си за битката. Да се излезе срещу ордата на пътя, след като ѝ се устрои засада. Да се коли здраво, да се освободят пленниците и да се вземе от маврите всичко, каквото имат. При споменаването на пленниците обаче някои от мъжете се размърдаха обезпокоени и Ордонес пак го погледна укорително, макар че сега не каза нищо. Ето защо предводителят на дружината се спря и изясни тази част от плана.
– За християните вече ни плащат в Агорбе, така че не можем да искаме откуп за тях… Останалото – добитък, пари, вещи, всичко ще бъде наше. А маврите, които оживеят, можем да продадем като роби.
Направи преднамерена пауза, подсилена от навременна усмивка.
– Така че колкото и да убиваме – добави, – нека се стремим да не убиваме прекалено много… Развратниците, които според обещанията на Мохамед ги чакат в рая, могат да почакат.
Прокънтяха смехове и дебелашки насмешки. Дори Диего Ордонес се усмихна на шегата, противно на волята си. Руи Диас се наведе, взе една съчка от земята и започна да чертае в пръстта своя план.
– По-добре е – продължи – всички да сме наясно със замисъла, защото след като битката започне, няма да има време за заповеди… Ще оставим тук обоза и нещата, които не са ни необходими, заедно с мулетата и някой да ги наглежда. Останалите ще яздим в пълна бойна готовност, с ризници, с щитове на гърбовете и с подготвени оръжия. Отсега нататък никой няма нито да яде, нито да пие нещо, което самият той не може да носи… Разбрано?
Мъжете кимнаха в очакване. Предводителят на дружината приключи с чертането, като го завърши с една енергично изтеглена линия от единия до другия край.
– Искам да реша боя още с първия удар. Нашата основна група ще се впусне срещу главните сили на маврите, за да всее смут в редиците им, а една по-малка група ще се заеме с плячката и пленниците, които водят, за да не им позволим да им прережат гърлата.
Замълча и погледна отново всеки един от тях, сякаш това, което беше на път да каже, бе отправено към всеки поотделно.
– Със смърт ще бъде наказан всеки, който започне да заграбва плячка, докато всички маври, повтарям, всички маври не бъдат убити или заловени… Добре ли ме разбрахте?
– Със смърт – повтори Миная, който също гледаше мъжете. – Стана ли съвсем ясно?
Кимнаха, дори и Ордонес. Педро Бермудес, племенникът-знаменосец посочи към римския път.
– Какво с-става с д-двамата Алваро и техните десет ездачи?
– Предполагам, че продължават да се движат, залепени за ариергарда на ордата, следват ги по петите. Ако всичко се е развило според предвижданията, ще дойдат след тях по пътя.
– Ще успеят ли да разберат к-какво с-става?
Руи Диас заличи начертаното върху земята и се изправи, почиствайки прахта от ръцете си.
– Двамата са опитни воини, свикнали с тези неща… Сигурен съм, че ще се заемат с преследването. Маврите, които ударят на бяг, ще попаднат право в ръцете им… Има ли още въпроси?
Никой не попита нищо повече. Гледаха го с уважение и задоволство. Знаеха, че той ги ръководи добре. За ветераните той беше доказал се в битките другар, добър предводител и справедлив при разпределяне на плячката. За младите беше просто легенда. Всъщност, рече си той, да си предводител означава точно това: способността да правиш планове и да убедиш другите да ги изпълнят, макар че то може да им струва живота.
Руи Диас размени поглед с Миная и отново извиси глас.
– Вие свързахте съдбата си с моята и това ме обвързва с дълг към вас, който и всички богатства на Арабия не биха могли да изплатят… Едно нещо обаче мога да ви обещая. Ще се бием сега и още много пъти, и християни и агаряни ще чуват да се говори много за нас. Давам ви дума. Онези, които ще се отнасят враждебно към нас, ще проклинат името ни, а приятелите ни ще ликуват, че сме такива. С Божията помощ.
След като изрече това, той се прекръсти. И един всеобщ шепот повтори „с Божията помощ“, докато мъжете свеждаха глави и също се прекръстваха.
Монахът вдигна ръка и благослови всички.
– В името на Отца, и Сина, и Светия Дух, амин.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
