„Слязох по стълбището. Не пропуснах да се спусна по парапета, защото помнех, че така е по-весело. И ето ти ме мен, застанала до Бога. Съвсем близо, както никога не го бях виждала. Бях готова отново да повярвам в него. Все пак беше толкова огромен, а просто не може нещо толкова огромно да се изпречи на пътя ти и ти да не повярваш в него. Нищо не каза, като го дръпнах за крачола. Само за момент протегна ръка и аз побързах да се метна на показалеца. Бавно и тромаво ме доближи до ухото си, като с другата длан не преставаше да прелива. Лявото му коляно все се пълнеше, дясното все се изпразваше. – Може ли да ме полюлееш? – прошепнах.“
Прочетете откъс от „Може ли да ме полюлееш“ (изд. „Жанет 45“) от Цветелина Георгиева.
Анет ме удари така, че направо ми развъртя главата. Тази жена беше разтърсила живота ми, когато бях на двайсет и две, и ей богу, явно още го можеше! Бяхме на последния етаж на скъпарски хотел с един от най-добрите ресторанти в града. С гледка към реката и пълните с проблясващи светлини централни квартали, която си струваше дори през деня. Не толкова много неща на тоя свят си заслужават да бъдат видени и на дневна светлина.
Стояхме именно до прозореца. Възможно е дори да съм изглеждал красив на фона на всички проблясващи градски светлини зад мен. Бях се опрял в покритата с безупречно бяла покривка маса, явно убеден, че ще запазя равновесие този път, макар че това никога не ми се е получавало около Анет. Истината беше, че от известно време най-добре запазвах равновесие, когато бях под масата. Минути по-късно щях да разлея по тая покривка половин чаша червено вино и приблизително същото количество супа от горчица, каквато предлагаха единствено в тоя ресторант. Заслужаваше си да ходя там само заради нея. Покривката беше загубена завинаги. Аз също за последен път наблюдавах гледката от там, понеже така и никога не се върнах в тоя ресторант. Не знам дали въобще някой щеше да ме пусне там след скандала който спретнахме. Човек никога не знае кога прави нещо за последен път в живота си. Докато Анет ми крещеше, ми мина през ума, че сигурно така и няма да опитам пак тая супа, и някак ми дожаля. Не понасям разделите с неща, които обичам.
Анет беше висока. Винаги е била. Надвишаваше ме с няколко сантиметра дори когато не носеше ток- чета и това ми харесваше. Харесваше ми да се разхождам с жена, чиито крака бяха по-дълги от цялото ми тяло, умножено по две. Сигурно бих се оженил повторно за нея само заради това, но тя отдавна не ме искаше. От няколко години си имаше семейство, здраво като Стоунхендж, и наблюдаваше най-кра- сивите изгреви на света от богаташката си тераса няколко квартала на изток от мен. Не ѝ трябваше Солсбъри. Имаше каквото си беше поръчала, а тази вечер беше дошла само за да ми изтръгне гръкляна с голи ръце. После вероятно щеше да се прибере вкъщи, за да поплаче на спокойствие или за да при- готви печена патица с портокалова глазура и заливка от благоприличие. Аз пък щях да стоя с развинтена глава и изтръгнат гръклян. И, мамка му, това беше най-малкото, което заслужавах!
Искаше ми се да изпия чашата с вино на един дъх, но в залитането си го бях разлял цялото и то кротко се пропиваше в бялото. Без това имах нужда от нещо по-силно. Анет напусна ресторанта с гръм и трясък. Всичко, което правеше, ми се струваше с гръм и трясък. На вратата се сблъска с някакъв клиент, който току-що пристигаше и беше пропуснал голямото шоу. Отмести се и му направи път в тясното коридорче на входа. Мамка му, беше невероятна! Няма друго изпитание за любезност, като това да направиш място на някого, така че да се разминете в тясно пространство. Повечето хора те изпомачкват, гледат да стъпят отгоре ти. Някъде дълбоко в себе си тръгват с безграничната убеденост, че това – да минат преди теб, им се полага. Истинските хора правят място. Оставят пространство. Те знаят, че на никого нищо и никога не му се полага. Знаят, че в тоя свят има място за всички и никой от никого не е по-важен. Знаят го дори когато са безумно ядосани.
Приседнах на оцапаната маса и кимнах на сервитьора. Исках двоен коняк. Видях, че се поколеба дали да дойде. Нямах идея добър ли е конякът им. Така и не разбрах. Трябваше да поема втората вълна на недоволство. Жената срещу мен ме гледаше с някаква смесица от съжаление и презрение, която не предвещаваше нищо добро. Не понасям да ме съжаляват. Самият аз избягвам да го правя. Никога и никоя причина не е достатъчно голяма, за да породи нещо толкова грозно у някого. Презрението е нещо, което може да бъде понесено.
Усещах, че не ми пука от нищо. Не ми дремеше, че и тя ще ме зареже. Вечерта така или иначе не предполагаше да ме огрее за нещо повече от тая вечеря, която без това вървеше доста скапано. Да не ми пука беше неизбежно. Беше най-доброто ми ре- шение за вечерта. Да ти пука за каквото и да било, така или иначе никога не променя нищо.
Затова и никак не се разтревожих от това, че ко- гато сервитьорът дойде, тя каза, че ще си върви, и по- моли да поискаме сметката. Бях учуден, че все още е там. Мечтаех си за чашата с коняк, но тя явно нямаше и минута повече да понесе вперените погледи от съседните маси. Исках да се прибера сам. Казах, че отивам до тоалетната. Бях сигурен, че като се върна, няма да я намеря. Това някак решаваше въпроса.
Наскоро бях изкарал малко пари с един тъп роман. Това беше единственото постижение, оправдаващо похабената за него хартия. С писане никой не изкарва пари, освен ако не сглобява политически статии, не пише за катастрофи, убийства, човешки издънки, грозотии и всякакви такива лайна. При това и в моя случай парите си бяха малко и съмнителни. Сигурни бяха само лайната. От тях, разбира се, бях понатворил доста.
Дебело подчертавам, че не съм никакъв писател. Казвам го за всички, с изключение на жените, които се впечатляват от такива неща. За тях мога да бъда всичко, което си поискат. Просто в един момент имах повече време, повече депресия, повече от всичко. И рекох да си поиграя. За нещастие, не ме мързеше да говоря. Освен всичко, се оказах в плен на някакъв алкохолен цикъл, който никак не позволяваше извършването на особено много други неща. Така че пишех, преструвайки се, че имам какво да кажа. Не беше трудно да се заблуждава с това. Много други също го правеха. Хората винаги се радват да имат насреща си някой, който има какво да каже. Така не им се налага те да имат неща за казване, а това е успокояващо. Помага разговорът да върви.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
