С романа „21 начина да умреш“ (изд. „Емас“, преводач: Ева Кънева) датската писателка Сара Енгел навлиза в много важна, но премълчавана територия – тормозът в училище и онлайн и до какви крайности може да стигне той.
Стела и Амелие са неразделни приятелки. Заедно учат, заедно свирят и пеят. И решават да участват като дует в музикалното шоу „Х-фактор“. По време на кастингите обаче Амелие отпада. В знак на солидарност Стела се отказва от по-нататъшно участие.
Но Амелие не може да прости на приятелката си, че е по-добра. Изпълнена със злоба и завист, тя бързо успява да настрои целия клас срещу момичето, без да подбира средства: тормоз във фейсбук, заплашителни есемеси, излагащи видеоклипове. Терорът е жесток. Стела усеща как се срива психически. Музиката, доскоро целият ѝ живот, вече не я вълнува, а малкото хора, на които има доверие, я предават един по един. За какво да живее? Какъв смисъл има да се бори?
Прочетете откъс от романа, превърнал се в абсолютен бестселър в Дания.
ГЛАВА 1
Затруднявам се да доловя звука на падащия сняг. Тъкмо ми се стори, че го чувам, и боботещият бас от залата за празненства ме разсейва. Или снегът не издава звук? Някой беше написал песен за това. Не си спомням заглавието. Краката ми са вкочанени и почти не ги чувствам. Голяма глупост е да клечиш отвън само по гуменки и костюм на призрак.
Порив на вятъра навява снега и се опитва да ме покрие, както затрупва детската площадка, пясъчника, кофите за смет. Във въздуха над мен се събират водни капчици със стъклени ръбчета. Връхлитат училищния двор и се въвират в трите дупки на маската ми, предназначени да подсигурят оцеляването ми в костюма.
Отвъд металната ограда виждам части от района „Кристиансхаун“: улични лампи, седморъки коледни свещници под наполовина спуснати щори. Бръмчи двигател на камион и огласява улица „Принсесе“. Лъчите на фаровете озаряват снега, а под гумите улицата се свива, пукайки. ПУК ПУК. После пак настава тишина.
Вдигам телефона във въздуха и го заслонявам с другата си ръка, та да не се намокри. По външната страна на дланта ми се лепят снежинки. Миниатюрни звездовидни кристалчета.
Амелие: Какво, урод такъв? Да не си мислиш, че си прекалено изискана за карнавала?
Снежинки посипват съобщението и бързо се стопяват. Избърсвам влагата с пеша на костюма и запаметявам аудиозаписа в архива, макар да недоумявам за какво ми е, щом приключих с музиката.
Амелие: Ти какво? Май не можеш да понесеш някой да ти каже истината в очите. Затова ли все се изнизваш?
За пореден път се ядосвам, че телефонът е подарък от мама. Иначе досега да съм го запокитила на боклука. Не обръщам внимание на Амелие, а тя изобщо не се трогва от факта. Знае си нейната, както и снегът. А аз още повече влошавам нещата. Като седя тук, навън, и се държа странно.
Амелие: Лесно е да ти знае устата, когато газиш в пари, а татенцето се грижи за всичко. Но ти си пълна НЕКАДЪРНИЦА!
Е, днес поне се задоволява да ми изпраща лични съобщения. Мразя, когато пише във фейсбук, защото там целият клас вижда изстъпленията й. При желание може да ги види и целият свят.
Преди да ме нарочат за черна овца, участвах в създаването на наша обща страница: „Най-готиният клас в училището в Кристиания“[1]. Групата е затворена, та учителите да не могат да четат публикациите. Амелие ме изтри като администратор и сега решава еднолично. Може да покани в групата когото си поиска и да публикува каквото й скимне. Да пуска анонимни анкети за всевъзможни малоумщини. Например, за мнението на участниците в групата по въпроса аз бездарна ли съм като рок певица. 98% отговориха с „да“.
Трябваше да напусна групата още когато с Амелие си развалихме отношенията. Или по-точно: когато Амелие реши, че повече няма да бъдем приятелки. Но мисълта как пишат гадости зад гърба ми е по-трудно поносима. Предпочитам да знам какво се случва в групата. Какво се крие зад демонстративната тишина, разстилаща се в класната стая, щом прекрача прага. Вече два месеца класът говори за мен само в трето лице. В киберпространството съществувам, но не и в реалността. Или по-скоро съществувам само като човек, на когото се присмиват и когото блъскат, когато минават покрай него. И тази фейсбук група представлява пролука към свят, от който вече не съм част; ключалка, през която да надникна и да проверя нужно ли е да съм по-нащрек, отколкото съм обикновено.
[Facebook] Амелие: Всички на празненството виждат следното: Стела е гнусна пачавра. За ваше добро стойте далеч от нея. Който има възможност, да сподели!
Понякога ми се струва, че ми чете мислите. Тъкмо си отдъхнах – слава богу, изпраща ми лични съобщения – и тя веднага влезе във фейсбук. И в страницата на най-готиния клас в училището в Кристиания публикува въпросния злобен коментар. Не мога да го изтрия оттам и сега целият клас ще го види. Сама съм, ала усещам очите им. Погледите им са навсякъде – точно както снежинките – и аз изчезвам. Губя вярата в себе си. Губя вярата, че това е само преходна фаза и съвсем скоро ще отмине.
В дните, когато съм най-потисната, обмислям дали да не мина изцяло офлайн; да си изключа телефона и компютъра и повече никога да не ги включа. Това би било най-лесното: веднъж завинаги да покажа среден пръст на виртуалното пространство. Но не мога. Защото той се свързва с мен само там. Онзи, чиято самоличност още не знам.
WHAT DOESN’T KILL YOU MAKES YOU STRONGER[2]. Телефонът свети и вибрира в ръката ми. Звъни ми Амелие. Гледа ме със сините си очи от снимката. Ръцете й оформят сърчице. Но това беше много отдавна.
Най-напред си избрах телефонът ми да звъни с парче на метъл групата „Adema“, защото техният текст повече се доближава до истината: WHAT DOESN’T KILL US MAKES US DIE. Но тържеството в погледа на Амелие, когато телефонът ми звънна през голямото междучасие, ме подтикна да сменя мелодията. Спрях се на парче на рок бандата „Theory of a Deadman“. Вокалистът има нисък, гневен глас, който ми помага да пренебрегвам обажданията. I WON’T BE FOOL FOR YOU ANY LONGER. WHAT DOESN’T KILL YOU MAKES YOU STRONGER.[3]
Отмервам ритъма, почуквайки с пръсти по гръбчето на телефона, и гледам Амелие в очите. Снимката е направена с моя телефон на тъмно и е малко размазана. Амелие е свила устни като за целувка.
Телефонът спира да звъни точно по средата на припева. Настъпва тишина. Устните на Амелие изчезват от екрана и на тяхно място се появява надпис „пропуснато повикване“. Обикновено, ако вдигна, тя мълчи. Не казва нищо в слушалката. А не вдигна ли, не записва съобщение на гласовата ми поща. Чува се само шумлива тишина, а понякога някое и друго приглушено вдишване или сподавен кикот. Разумно ли е да не отговарям на обажданията й? Дали в крайна сметка ще се откаже? Или ще измисли нещо още по-гадно?
[Facebook] Амелие: Тя е долна предателка. Направо не е за вярване, че някога сме били приятелки!
Във фейсбук такова нещо като „пропуснато повикване“ не съществува. Всичко остава там за вечни времена. Дори когато умра, стената със злобните коментари ще стои непокътната. Дигитален надгробен паметник, върху който всички ще могат да пишат.
Нагласявам устата на призрачния костюм, та да дишам по-лесно. Синтетичната материя лепне по лицето ми, мокро от пот и от разтопен сняг. Понякога ненавиждам черното си чувство за хумор. Амелие, естествено, не схвана символиката. За да има ефект, са нужни истински мъртъвци. Като в случая на четиринайсетгодишната Меган Майер.
След тормоз от фалшив профил в MySpace.com тя се обесила в гардероба си с розов найлонов колан. На следващия ден се превърнала в най-популярното момиче в класа. Страниците, създадени в нейна памет, събрали хиляди харесвания. Включително от тормозчиите й. След като й нанесли непоправими емоционални щети и я тласнали към гроба, те пишели miss U, RIP и добавяли сърчица, направени от знак за по-малко и числото три.
Това имам предвид, като казвам, че за да има ефект, са нужни истински мъртъвци, не само бутафорни.
[Facebook] Амелие: Тя опропасти всичко. ВСИЧКО
Повдигам малко ръкавите на призрачния костюм, натискам три пъти въпросителния знак и изпращам съобщението. Дано я накара да излезе от фейсбук.
Стела: ???
Амелие: Не можеш ли да четеш, смотло
Амелие: Адски си гнусна! Пфу
Стела: Защо?
Амелие: Така смятаме. Ясно? Чат ли си?
Стела: Кои сте вие?
Амелие: ВСИЧКИ
Стела: :’–(
Амелие: Да, циври, загубенячке
Амелие: Просто не можем да те понасяме
Амелие: Мислиш се за голямата работа, но всъщност е най-добре да пукнеш!
Стискам здраво очи. Снегът се завихря срещу мен. Ще ми се да нямах този глупав чаршаф върху главата, да бях истински призрак. Да бях прозрачна и ефирна като празна найлонова торбичка, подета от вятъра. Да литна високо над училищния двор и повече да не усещам гаденето и паренето в гърлото.
Усилията ми да умилостивя Амелие останаха безплодни. Извинявах се, плаках, обещах какво ли не, бягах от училище, макар да се страхувах татко да не разбере. Само и само да не й се пречкам пред очите и да й покажа, че се признавам за победена. Чупех се даже от часовете по музика, а това е любимият ми предмет и някога го очаквах с огромно нетърпение. Сега обаче се превърна в един от най-ужасните часове в учебната програма. Ако случайно се взема в ръце и вляза в часа, ставам за посмешище, защото от притеснение или не мога да улуча струните на китарата, или не съумявам да изтръгна дори звук от гърлото си.
Единственото нещо, способно да я накара да се усмихне, е как аз бавно се разпадам на парчета.
Амелие: Изобщо не се шегувам. Вдяваш ли?
Гледай си работата, Амелие. Отсега нататък ще се придържам към мисия „непукизъм“. Мисия „жив мъртвец“.
Амелие: ВДЯВАШ ЛИ??!
КЛИК. С едно чукване по екрана излизам от разговора и проверявам часовника на телефона. Още е само осем и половина. Докато татко дойде да ме вземе, остават цели два часа и половина. Иска ми се да можех да му се обадя и да го помоля да дойде по-рано, но не понасям начина, по който ме гледа в такива моменти. Все едно се страхува, че съм се разпаднала.
Както се разпадна мама.
Амелие: Ехоооооо!!
В тъмното дисплеят светва. Угасявам екрана, изключвам звука и мушвам телефона в джоба на панталона си.
Изправям се. Краката ми са изтръпнали. Долу костюмът ми е потъмнял. Стоя с ръце встрани, зареяла поглед в повсеместната белота. В ниската сграда с дамските тоалетни. В дърводелската барака на училищния майстор. В люлката, където преди сядахме често с Амелие, когато валеше дъжд и всичко сякаш беше наше: училищният двор, светът, бъдещето.
Понякога тя внасяше скришом в училище редбул и цигари. И двете се настанявахме на люлката, клатушкахме си краката и грам не ни пукаше ни за немския, ни за математиката, ни за убийствено скучния нормален живот, който ни предстоеше да живеем. Надпреварвахме се коя ще се залюлее по-силно. Издигахме се все по-високо и по-високо, с кофеин в кръвта и смеха на другата в очите, а докато седях върху проскърцващата автомобилна гума, забравях за положението вкъщи. Изключвах, че не всеки край е щастлив.
Сега люлките висят неподвижно. По черните гуми и по дървената конструкция е навалял сняг. В целия училищен двор няма жива душа освен мен. Снегът е проникнал през гуменките и ми е намокрил чорапите. Все едно съм обута във влажно папиемаше, смесено с лепило за дърво и леденостудена вода от чешмата. Не изпитвам абсолютно никакво желание да съм тук, но татко видя поканата в кошчето за смет, извади я и заяви, че е важно да изляза. Да продължа да живея въпреки смъртта на мама.
– От четири месеца не съм те виждал усмихната – отбеляза. – Имаш нужда да си отвлечеш мислите. Да се позабавляваш с приятели.
Сърце не ми даде да му обясня как стоят нещата в училище. Той и бездруго си има достатъчно грижи на главата. Освен това ме е срам. Задето съм се превърнала в аутсайдерка.
Татко ме мисли за боец, каквато беше мама. И представа няма, че всеки ден мисля за смъртта.
Докосвам дисплея на телефона и той светва. Размърдвам пръстите на краката си, докато гледам часовника. Не, изключено е цели два часа и половина да кисна тук и да зяпам в нищото.
Гуменките ми неохотно нагазват в дълбокия сняг. Тръгвам обратно към входа. Свивам и разгъвам пръстите на ръцете си. Връщам се на купона, от който току-що избягах. Плътен бас се процежда през процепите на училищната сграда и се вмъква в тялото ми. ДУМ ДУМ, ДУМ ДУМ.
Транспарант с червени отпечатъци от уж окървавени ръце и надпис „KEEP OUT“[4] се спуска пред залата за тържества. Отмествам го настрана. Прошумолява найлон. Влизам.
От баса подът вибрира. Изкуствени паяци и ухилени черепи украсяват помещението. Съучениците ми още са с маски. Обръщат се към мен. Лица, покрити с латекс, силикон и големи очила с форма на прилеп и огледални стъкла. Не обръщам внимание на погледите им. Аз съм бял чаршаф, увиснал десет сантиметра над паркета. Мъртвец.
Понасям се към дългата шведска маса, но храна вече няма. Върху черната покривка са останали само картонените табелки, допреди малко поставени в купи и чинии: миши мозъци, детски пръстчета, проядени зъби. Хваща ме яд защо не ядох повече, когато най-сетне ми се удаде възможност да си хапна свястна храна. Порцелановите купички и фолиевите чинийки с чипс са празни. Само в една се мъдри „отрязана ръка“.
Е, поне безалкохолно се намира. Бутилките са боядисано в бордо. Охранява ги череп с кухи очни орбити. Спирам се на бутилка сок от малини. „Вампирска кръв“ – гласи етикетът. Развъртам капачката и отпивам.
Амелие продължава да ме зяпа злобно. Маскирала се е като Ангелът на смъртта – опъната черна лачена пола, гигантски крила с перушина на гърба и широко готическо колие. Изрусената й коса, украсена с черни екстеншъни, е събрана във висока прическа на темето. Не виждам лицето й, само сините й очи, които светят срещу мен през черната маска. Държи телефон.
Николине – също. Седнала е върху една маса и си клатушка краката, обути в черни лачени ботуши. Предизвикателният й сатанински костюм е с дълбоко деколте и подхожда на тупираната й червена коса. Дебел пласт грим скрива луничките й, а изкуствените мигли с брокат ми пречат да преценя гледа ли ме, или не.
Вземам си вампирската кръв и сядам на един стол до стената. По дансинга се кръстосват оранжеви и жълти лъчи от прожектори. Филипа и Луси са облечени като вещици: с островръхи черни шапки. Изпод миниполичките им се подават жартиери. Танцуват с Дракула и Дарт Вейдър – съответно Емил и Йенус. Филипа ме съзира и със знаци ме пита добре ли съм. Вдигам бутилката за наздраве и отпивам. Луси проследява погледа й. И двете се взират в мокрия ми костюм. Луси – с отвращение, Филипа – със съчувствие.
Емил и Йенус спират да танцуват. Обръщат глава към мен. Емил си е сложил вампирски зъби. Така ми се иска да ги впие в мен. Да ме гризне по врата – точно където кожата е най-чувствителна. Но той, разбира се, продължава да танцува с другите, а аз си седя с вампирската кръв и се чувствам ужасно неловко заради ускореното ми дишане и внезапно пламналата ми шия.
Едно време просто щях да се втурна и аз на дансинга. Едно време, когато аз и Амелие бяхме приятелки, а купоните – забавни.
А дойдеше ли моментът бандата да свири, и аз участвах, а Емил стоеше пред сцената, най-отпред, и не отместваше очи, ами ги впиваше в моите, вдигнех ли поглед от китарата.
Още усещам вълнението в тялото си от неговото внимание. И още ме е яд, задето след концертите по принуда се преструвах на незаинтересована, защото Амелие си беше извоювала правото да е първа. Важеше правилото всяка да си „заплюва“ дадено момче, стига първа да е изразила на глас интереса си. Уви, Амелие първа се „пусна“ на Емил. За щастие в осми клас така и не успя да го свали, макар опитите й да продължиха цялата учебна година. Бяхме забравили обаче да определим колко дълго важи нашата уговорка, затова тя на практика беше безсрочна. Нито веднъж не поставих въпроса да прекратим правото й да сваля Емил. Не посмях. Навярно още тогава съм усещала, че ако я настъпя по мазола, ще се разрази адът на земята.
Сега вече е прекалено късно. Класът е разцепен на две: „аз“ и „те“.
И Емил е част от „тях“.
Тръгва парче на Кели Кларксън. Луси надава въодушевен вик. Прегръща Емил и Филипа и заедно с Йенус подскачат в плътен кръг. Дракула, Дарт Вейдър и две вещици с островръхи шапки.
Докато танцуват, Филипа отново улавя погледа ми, този път само за секунда. Тайният ни зрителен контакт обикновено ме утешава, но не и днес. Не и докато тя танцува с Емил. Опитвам се да гледам в друга посока, ала очите ми продължават да се връщат към четиримата.
Филипа остана единствената ми приятелка в класа. Само тя все още говори с мен, но скришом, на места, където никой не ни вижда: в училищните тоалетни, в бараката за велосипеди, у нас и у тях. Филипа се страхува да не изхвърчи от тайфата. Напълно я разбирам. И въпреки това всеки ден се надявам тя да се застъпи за мен и да намери кураж да отстоява нашето приятелство, независимо от последствията.
Брр, брр. Под костюма ми вибрира. За частица от секундата у мен лумва надежда, че татко пътува към мен. Но още докато си вадя телефона от джоба, усещам как за кой ли път съм паднала в капана.
Амелие: Защо просто не се разкараш? Никой няма желание да те гледа
Обмислям различни отговори, но нямам сили да напиша нито един. По-лесно е да се престоря, че нищо не е станало. Да изтрия съобщението, да изтрия чувствата, да изчезна мисъл по мисъл, докато останат само кости и безразличие.
21 начина – толкова открих.
21 начина да се самоубия.
[1] Кристиания – самопровъзгласен „свободен град“ с полуавтономен статус в копенхагенския район „Кристиансхаун“. – Бел. прев.
[2] What doesn’t kill you makes you stronger (англ.) – Което не те убива, те прави по-силен. – Бел. прев.
[3] Повече няма да бъда глупак в твоите очи. Което не ни убива, ни калява. – Бел. прев.
[4] Не (до)пускам. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
