Сборникът с разкази „Петте спирки на сърцето“ от Мира Папо (изд. „Библиотека България“) прилича на кутия с всякакви скъпоценности, които докосват сърцето; богатство не е това, което можеш да сложиш в джоба си, а това, което ще накара сърцето ти да бие учестено. Разказите на Мира Папо приличат на поеми. На задъхани, дълги стихотворения. Тоест – в тях има музика. Обикновено разказите разказват случка. Нейните по-скоро описват вълнение. Така приказно фантастични са, че героите понякога политат и островърхите им обувки се реят пред очите на околните.
Предлагаме ви разказа „Кралицата на въздишките“, включен в сборника.
КРАЛИЦАТА НА ВЪЗДИШКИТЕ
Крепейки в ръка пластмасова чашка с горещо кафе, ти слезе величествено по стълбите на кварталното кафене, кралице, и продължи напред по улицата, оставяйки след себе си невидима диря от ухание на кафе и мечти. Кралицата на въздишките.
Когато грациозно мина покрай продавача на вестници, той вдъхна дълбоко уханието ти на жена и върна по-голямо ресто на случайния клиент. Усети се, но махна с ръка, последвал те с всичките си сетива, без да мърда от своята кабинка-затвор. Някой ни държи изправени, когато сме паднали, защото търговецът на бижута от Китай, когато ти се изравни с неговата сергия, изведнъж разбра от колко дълго време е мъртъв по блаженството, което изпита от случайния ти поглед, кралице. Последва те с очи на просяк, скимтейки и триейки гръб по ъглите на живота. Ти не го забеля- 114 за, кралице. Както не забеляза и мъжете, насядали в своите магазинчета по протежение на цялата улица. Един след друг, ти подмина часовникаря и неговите часовници-кукувици, телевизионния техник и неговите слепи телевизори, онемели от отвертката, с която бърникаше в душите им, не забеляза хлебаря, излязъл отвън да пуши, а само усети тъжното ухание на хляб, не забеляза продавача на бельо с розовите жартиери на жена му, скрити под панталона, цветаря и неговите рози с цвят на шампанско, зарзаватчията, който предлагаше осолена моруна, змиорки и калмари, гарнирани с домати, лук, много чесън и копър… Каква тъга! Като на театрална сцена! Ти ги подмина всичките, отнасяйки със себе си техните въздишки, погледи и желания. Отне им цялата мъжественост, кралице, без да желаеш нещо, без да си купиш роза или осолена моруна, без да отвърнеш на нито една усмивка или поздрав; понесла кафето пред себе си, все едно държиш броеница, с която отброяваш сълзите им, ти премина цялата улица и отнесе въздишките на тези, по своему горди мъже в залеза на тяхното самотно битие.
Жестока си, кралице! Днес си по-величествена от всякога. Толкова си самотна и студена. Стъпките, които оставяме по пясъка, изчезващи почти мигновено, изтрити грубо от поредната вълна, напомнят за краткостта на нашето битие. Само отчуждението и тъгата ти са безсмъртни и величествени като теб самата. Не си невинна вече, но не си и обиграна. Очите ти те из дават. Тяхната изразителност пронизва самотника и в гърдите му запърхва птица с пречупени криле. Твоят часовник, отмерващ разпадането на още една клетка в тялото ти с всяка минута, е спрял, кралице. Почти виждам как стрелките му се завъртат назад със скърцане и ти отново си вярна и сама. Скриваш се в своето магазинче-книжарница, потърсила убежище сред необятната пищност от книги, речници, химикалки, пожълтяла хартия, моливи, флумастери, отдавна изсъхнало мастило в стъклени шишенца, сувенири, свещи, тамян, кръстчета, библии, звънчета, тоалетна хартия, носни кърпички, огледала и броеници – едно тъжно великолепие, щедро разхвърляно по всевъзможни рафтове и масички из целия магазин. Сливаш се неусетно с всичко това и тогава вече, спокойна в своето величие, сядаш в креслото-трон, определено само за теб.
Кралице, очите ми не те виждат. Заслепен съм от японското ветрило, окачено на стената и от пауновите пера във вазата. Не е необходимо да се криеш, ти си недосегаема в своето целомъдрие. Единственият прозорец на магазинчето е закрит с овехтяла географска карта на света и вътре цари полумрак. Можеш да запалиш лампата и нейната студена луминесцентна светлина ще разкрие на заблудилия се клиент тайни от твоя живота. Никога не палиш лампата, предпочиташ, скрита за очите на другите в мрака на магазинчето, да наблюдаваш пъстрия живот отвън, на улицата.
Но днес си различна. Страхът ти придоби плът и мирисът му изпълни цялото помещение. Нещо се е случило. Може би нещо си направила, нещо си сторила някому и то те е разтърсило толкова силно, че те е измъкнало от твоето последно убежище – вцепенението, кралице. Оглеждам цялото магазинче – рафтовете, книгите, всичко си е на място; погледът ми стига само до вратата на твоето убежище, отвъд този твой свят аз нищо повече не мога да видя. Трескаво започвам да мисля. Значи се е случило навън, може би, когато беше излязла да си купиш кафе. Единствените минути, когато ме оставяш сам и погледът ми не може да те проследи как отиваш до кварталното кафене. През това кратко време, докато се върнеш и се скриеш обратно в магазинчето си, ти си най-самотната жена на света. Не мога да помръдна, за да ти помогна, за да разбера какво се е случило, а искам да разбера, за да не страдам, за да не страдаш, кралице.
Опитвам се с очи да ти дам кураж и тогава пред вратата виждам някого. Някой с очи на просяк стои там. Чувам драскане и скимтене. От гърлото му не се изтръгва нито звук. Прочетох по лицето му силна болка, а после, докато затваряше устата си, така бавно, както я беше отворил, с разширени, умоляващи очи, съзрях усмивка, в която нямаше нищо гротескно, която почти ми стана симпатична. И тогава те погледнах, кралице. Ти се свиваше уплашено в своето кресло-трон, разтърсена от чувствата си също като него. Дала си му някакъв знак, когато си минавала покрай неговата сергия, може би си се усмихнала неволно на тези просещи, умоляващи очи. Не си можела да не отвърнеш на този вой, на това жално скимтене, виене, драскане, на тези очи на бито куче…
Самотата чука по прозореца с костеливи пръсти и нахлува в душата ти на девственица. Ставаш и затваряш вратата, без да погледнеш повече към улицата, към тези молещи, гладни очи на несретник. Жестока си, кралице. Поглеждаш ме виновно и започваш да бършеш праха по мен. Гледам те от овехтялата снимка, прикован като пеперуда на стената. Стъклото е напукано и аз не смея да те заговоря. Сега си по-величествена и студена, от когато и да било. Толкова самотна се чувстваш, че пропускаш да ме срешеш и да затвориш очите ми с целувки. Кралице, минаха повече от двайсет години от онзи ден, когато изпих отварата на смъртта и заспах завинаги. Кога ще ме пуснеш да си вървя? Затварям уморено очи, с надеждата, че някой ден ще ме откачиш от стената, от този кръст, на който си ме разпнала, ще ме изхвърлиш в кошчето за боклук и само жълтото петно на стената ще напомня за мен; сигурно тогава ще окачиш на същото това място огледало, в което ще забележиш най-накрая колко си остаряла и колко си самотна, кралице. И ще излезеш на улицата. Надявам се да го направиш някой ден. Скоро.
