Необуздано смешна, непостижимо оригинална и дълбоко сериозна в същината си, „Страх и омраза в Лас Вегас“ от Хънтър С. Томпсън (изд. „Прозорец“, преводач: Вергил Немчев) е една класическа приказка за рухналата мечта на шейсетте години в Америка.
Хънтър С. Томпсън пътува за Лас Вегас със своя адвокат Самоанеца, за да открият тъмната страна на Американската мечта. Докато фучат по пустинното шосе от Лос Анджелис, те разбират, че има само един начин да изпълнят тази опасна задача – като „се разбият нечовешки“. Въоръжени с дрога в слисващи количества, двамата се хвърлят в маниакален, сюрреалистичен тур из световната столица на показността. Техните рисковани, заредени с химия сблъсъци със служители на казина, полицаи и разнородни представители на американското общество са изпълнени с халюцинации, хумор и кошмарни изживявания.
Прочетете откъс от култовия роман при нас.
Странно лекарство в пустинята…
Криза на доверието
Все още ме преследваше особената забележка на нашия стопаджия за това как никога не се бил возил на кабриолет. Представете си това нещастно копеле, което живееше в света на кабриолетите, постоянно прелитащи покрай него, а той дори не се беше возил на такъв. Това ме накара да се почувствам като крал Фарук. Изкушавах се да накарам адвоката си да спре на следващото летище и да изготви някакъв елементарен договор на основата на обичайното право, посредством който щяхме просто да предадем колата на мизерното копеле. Да му кажа: „Ето, подпиши тук и колата е твоя“. Да му предам ключовете и да използвам кредитната си карта, за да отбръмча със самолет за някое място като Маями и да наема друг голям, огненочервен кабриолет за друга вдъхновена от наркотиците, свръхскоростна езда през морето чак до последната спирка на Кий Уест[1]… където да разменя колата за яхта. Не спирай да се движиш.
Но тази маниакална идея бързо премина. Нямаше смисъл да вкарваме това безобидно хлапе в лудницата; освен това имах планове за тази кола. С нетърпение очаквах да изтежкарея в Лас Вегас с гадината. Можех да се включа в едно драгнадбягване[2] по централния булевард – да спра на големия светофар пред казино-хотел „Фламинго“ и да почна да крещя към останалите участници в уличното движение:
– Внимание, убитаци! Путки заспали! Когато скапаният светофар светне зелено, ще ударя газта в ламарината и ще ви издухам всичките от пътя, бъзливи отрепки!
Точно така. Щях да предизвикам копелетата на тяхна територия. Щях да викам на кръстовището, да ги дразня, размахвайки бутилка ром в едната ръка, а с другата да натискам клаксона, за да заглуша музиката… с блеснали очи, с лудешки разширени зеници зад малки, черни мотористки очила със златни рамки, крещейки мръсотии… истински опасен пияница, вонящ на етер и в крайна фаза на психоза. Щях да форсирам двигателя до непоносим вой, изчаквайки смяната на светофара…
Колко често изпада такъв случай? Да се разходиш по нервите на копелетата, докато им кипнат лайната. Старите слонове се изгубват сред хълмовете, за да умрат там; старите американци излизат на шосето и карат до смърт своите огромни коли.
Но нашето пътуване беше различно. То представляваше класическо проявление на всичко добро, истинно и благопристойно в националния характер. То беше суров, физически салют, отправен към фантастичните възможности за живот в тази страна – но само за онези, притежаващи смелост на духа. С каквато ние бяхме тъпкани.
Адвокатът ми разбираше тази идея, независимо от ограниченията на своята расова принадлежност, но нашият стопаджия не беше от схватливите. Той каза, че разбира, но по очите му виждах, че това не е така. Лъжеше.
Колата внезапно се отклони от пътя и ние спряхме, плъзвайки се по чакъла. Политнах към арматурното табло. Адвокатът ми заби глава във волана.
– Какво става? – изкрещях аз. – Не бива да спираме тук. Това е земята на прилепите.
– Сърцето – изстена той. – Къде ми е лекарството?
– О, лекарството, да, тук е. – Бръкнах в сака да извадя амилите. Момчето не помръдваше. – Не се тревожи – казах. – Човекът има болно сърце – ангина пекторис. Но ние разполагаме с лек за болката. Ето, заповядай.
Извадих четири капсули амил от тенекиената кутия и подадох две от тях на моя адвокат. Той моментално счупи едната под носа си, аз направих същото.
Той смръкна дълбоко и се отпусна назад в седалката, вдигнал очи към слънцето.
– Усили шибаната музика – изпищя той. – Сърцето ми се чувства като алигатор. Сила на звука. Чистота! Ниски! Повече бас! – Той протегна голите си ръце към небето. – Какво става с нас? Да не сме бабички?
Усилих и радиото, и касетофона до дупка.
– Ах ти, долно, лъжливо адвокатско копеле – заканих му се. – Мери си приказките! Говориш с доктор по журналистика!
Той се смееше неконтролируемо.
– Какво, по дяволите, правим в тази пустиня? – закрещя той. – Някой да се обади на полицията. Трябва ни помощ.
– Не обръщай внимание на тоя шопар – казах на стопаджията. – Лекарството не му понася. В действителност ние и двамата сме доктори по журналистика и пътуваме за Лас Вегас, за да отразим най-важното събитие на нашето поколение. – И започнах да се смея…
Адвокатът ми се извърна към стопаджията.
– Истината е – каза той, – че отиваме във Вегас да очистим един наркобос на име Лудия Хенри. Знаем се от години, но той ни прецака, а нали знаеш какво означава това?
Исках да му затворя устата, но и двамата бяхме изпаднали в безпомощно състояние и не можехме да спрем да се смеем. Какво, по дяволите, правехме в тази пустиня, при положение че и двамата страдахме от сърце?
– Лудия Хенри е мъртвец! – Адвокатът ми се зъбеше на хлапето на задната седалка. – Ще му извадим дробовете!
– И ще ги изядем! – изтърсих аз. – Няма да му се размине на копелето! В коя държава ще допуснат някакъв боклук да преебе доктор по журналистика и да му се размине?
Никой не отговори. Адвокатът ми чупеше нова капсула амил, а момчето се измъкваше от колата, лазейки по капака на багажника.
– Благодаря за возенето – извика той. – Много благодаря. Вие сте готини. Не се тревожете за мен.
Краката му докоснаха асфалта и той се понесе в бяг обратно към Бейкър. В средата на пустинята, без нито едно дърво на хоризонта.
–
Чакай малко – извиках. – Ела си вземи една бира. Не ме чу. Музиката беше много
силна, а и той се отдалечаваше от нас с голяма бързина.
[1] Най-западният от островите Флорида Кийс южно от полуостров Флорида, свързан с Маями посредством път, който минава над океана и рифовете. – Бел. прев.
[2] 2 Или „драгрейсинг“ – надбягване на автомобили по права отсечка. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
