„Изгубените цветя на Алис Харт“ на Холи Рингланд (изд. Colibri) е награден за най-добър роман на Австралия за 2019 г. Пленителен роман за неразказаните истории, които ни преследват, и за историите, които разказваме сами на себе си, за да оцелеем.
Една трагедия безвъзвратно променя живота ѝ и Алис е изпратена да живее при баба си, в чиято ферма за австралийски цветя намират подслон жени, които се чувстват изгубени и обезверени. В духа на викторианската традиция всяко цвете има собствено значение и Алис постепенно започва да си служи с езика на цветята, за да изкаже нещата, за които ѝ е трудно да говори.
Семейните тайни, едно жестоко предателство и един мъж от далечна страна помагат на Алис да осъзнае, че има истории, които цветята не могат да разкажат. И че ако наистина иска да извоюва свободата си, трябва да се престраши да разкаже най-ценната история, която познава – своята собствена.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Лепкаво безсмъртниче
Значение: любовта ми ще е вечно с теб
Xerochrysum viscosum | Нов Южен Уелс и Виктория
Венчелистчетата са тънки и нежни, а на цвят са лимоненожълти, златисти, на оранжеви петна или огненобронзови. Лесно се берат, сушат и съхраняват, като междувременно запазват яркия си цвят.
Месец след като откри библиотеката, Алис си играеше в стаята си, когато чу майка ѝ да се провиква:
– Днес трябва да поплевим, зайо!
Следобедът беше спокоен. Градината гъмжеше от оранжеви пеперуди. Майка ѝ се усмихна изпод ръба на меката си шапка. Беше същата усмивка, с която посрещаше баща ѝ: „Всичко е наред, направо чудесно, няма проблем“. Алис ѝ върна усмивката, въпреки че забеляза как тя потрепна от болка и се хвана за ребрата, докато се пресягаше към един бурен. От библиотеката насам нещата не вървяха добре.
Алис не можеше да сяда в продължение на дни, след като баща ѝ я напердаши с колана си. Той счупи читателската ѝ карта на две и конфискува книгата ѝ, но чак след като Алис вече я беше прочела. Тя попи приказките за селки и магическите им кожи в кръвта си, сякаш
бяха кубчета захар на езика ѝ. Синините ѝ заздравяха и баща ѝ я наказа само веднъж, но майка ѝ продължи да понася гнева му. На няколко пъти Алис се буди нощем от грубите шумове, носещи се от спалнята на родителите ѝ. Грозните звуци я парализираха. През тези
нощи тя лежеше в леглото си с ръце на ушите и се опитваше да избяга в сънищата си, да избяга с майка си към морето, където да свалят кожите си и да се гмурнат във водата. Плувайки рамо до рамо, двете щяха да погледнат назад един-единствен път, преди да изчезнат
в дълбините. А на брега кожите им щяха да се превърнат в сухи цветя, разпилени сред мидените черупки и водораслите.
– Ето, Алис. – Майка ѝ ѝ подаде още едно снопче
бурени и отново потрепна.
Кожата на Алис гореше от желание да изчисти градината от бурени веднъж завинаги, за да може майка ѝ по цял ден да говори с цветята на тайния си език и да пълни джобовете си с цветовете им.
– А това, мамо? Бурен ли е? – Майка ѝ не отговори. Докато прелиташе от бурен на бурен лека като пеперуда, очите ѝ постоянно се стрелкаха към алеята пред къщата, за да видят прашните облаци от автомобилни гуми.
Най-накрая облаците се появиха.
Той се измъкна от седалката и тръгна наперено към тях, държеше филцовата си шапка наопаки зад гърба си. Майката на Алис се изправи да го поздрави с кални колене и няколко глухарчета в стиснатия юмрук. Корените им потрепериха, когато той се наведе да я целуне.
Алис извърна очи. Все едно дъжд се сипеше от слънчево небе, когато баща ѝ беше в добро настроение – направо беше трудно за вярване. Алис срещна погледа му, той се усмихна.
– Откакто избяга от къщи, на никого от нас не му е лесно, нали, зайче? – рече баща ѝ и клекна, като държеше обърнатата си шапка далеч от погледа ѝ. – Сигурен съм обаче, че си си научила урока и вече няма да се отдалечаваш от къщата.
Алис усети как коремът ѝ се свива на топка.
– Мислих дълго – продължи той тихо – и реших, че трябва да ти извадим нова читателска карта. – Тя го погледна смутена. – Готов съм да ходя до библиотеката и да ти нося книги, ако ми обещаеш да слушаш. И за да ти помогна да спазиш обещанието си, реших, че сигурно ще се зарадваш на малко компания вкъщи. – Докато говореше, баща ѝ не гледаше към нея, очите му търсеха лицето на майка ѝ. Тя стоеше неподвижна, без да мига, с разтеглена в широка усмивка уста. Баща ѝ се обърна към Алис и ѝ подаде шапката си. Алис я взе и я сложи в скута си.
Вътре беше сгушена пухкава черно-бяла топка. Алис ахна. Макар че очите на кученцето едва се бяха отворили, на цвят бяха сиво-сини като зимното море. Кученцето седна на задните си крака, изджавка веднъж и захапа леко Алис по носа. Тя изписка очарована – това беше първият ѝ приятел. Кученцето я близна по лицето.
– Как ще го кръстиш, зайче? – попита баща ѝ и премести тежестта си назад, за да се изправи. Алис не успя да разчете изражението му.
– Тобайъс – реши. – Но ще му казвам Тоби.
Баща ѝ се разсмя.
– Нека да е Тоби – съгласи се.
– Мамо, искаш ли да го подържиш? – попита Алис.
Майка ѝ кимна и протегна ръце да го вземе.
– О, колко е мъничък! – не успя да прикрие изненадата си тя. – Откъде го взе, Клем? Сигурен ли си, че е достатъчно голям, за да бъде отбит? Очите на баща ѝ припламнаха гневно. Лицето му притъмня.
– Разбира се, че е достатъчно голям – процеди той през зъби, грабна Тоби за шията и го хвърли, скимтящ, обратно на Алис.
По-късно същия ден Алис се сви сред папратите на майка си, притиснала кученцето до сърцето си, и се опита да не обръща внимание на звуците, които долитаха от къщата. Тоби я ближеше по брадичката там, където се събираха сълзите ѝ, докато вятърът духаше през уханната захарна тръстика към морето.
Ако този откъс ви е харесал, можете да поръчате „Изгубените цветя на Алис Харт“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
