Лена Йохансон Художничката на северната светлина
Време за четене: 9 минути

„Художничката на северната светлина“ от Лена Йохансон (изд. „Емас“, преводач: Величка Стефанова) е новото попълнение към поредицата „Музи“, посветено на Сигне Мунк – художничка и племенница на норвежкия художник – експресионист Едвард Мунк.

Европа, началото на ХХ век. Париж, Виена и Берлин кипят от живот, натам са устремени погледите на хиляди творци, търсещи нови хоризонти и нови вдъхновения. На този бляскав фон някак далечен и тих, сякаш заспал под снега, остава Скандинавският север. А в действителност малките народи, населяващи полуострова, вече са дали без много шум на световната литература няколко Нобелови лауреати, на изобразителното изкуство – художници като Едвард Мунк и Кристиан Крог, на театъра – драматурзи като Ибсен и Стриндберг, на музиката – композитори като Григ…

Столицата Кристиания, както се казва по това време Осло, събира творците на Норвегия, Бюгдьой – полуостровът с галерии и кафенета – е центърът на норвежката бохема. Една млада художничка се бори с предразсъдъците на своето време и се стреми да докаже, че мястото на жената не е задължително в кухнята. Една млада жена успява да се наложи като творец в света на мъжете от Бюгдьой и да изгради връзка, основана на взаимна любов при взаимно зачитане на възгледите на другия. Основана на отдаденост до готовност за саможертва… Сигне Мунк.

Прочетете откъс от романа при нас.

След няколко дни Ана Мунк се обади по телефона. Гласът ѝ беше само слабо отражение на това, което е бил някога.

               – Налага се да дойдеш – прошепна тя. – Имам нужда от теб, Сигне. Ела при мен, моля те!

              След две минути Сигне излезе от къщи. На едно листче бе надраскала набързо съобщение за Айнар и го бе оставила на голямата кръгла маса в дневната. Сигне омота шала около главата си. В тази буря бездруго не би издържал никой чадър. Затича се. След няколко крачки панталонът бе прилепнал към краката й, вълненото палто ставаше все по-тежко. Майка ѝ си беше намерила квартира в покрайнините на града. Сигне се качи на трамвая. Ана отдавна бе прехвърлила седемдесетте. „Трябва да е на седемдесет и шест”, разсъждаваше Сигне, докато се люшкаше през Осло, мръзнеща и капеща. Трамваят бе колкото практичен, толкова и шумен. Това не беше никак зле, така никой не чуваше лудо биещото ѝ сърце. „Не се разбира от само себе си човек да стане на седемдесет и повече – бе казал Айнар. И още: –  Тя така и не е намерила своето щастие.” Нямаше и да го намери тепърва. Сигне преглътна мъчително. „Възможно ли е той да се лъже?” – внушаваше си тя. Вероятно книгите на Ана Мунк я бяха направили щастлива.

              Стаята, в която живееше под наем майката на Сигне, се намираше на партера на сграда, остро нуждаеща се от свежа мазилка. Във фоайето я блъсна миризма на гнило. Смесица от боклук и плесен. Сигне потропа на вратата, която бе описала майка й. Нищо. Сърцето в гърдите ѝ ускори своя такт. Ами ако е умряла, тихо и самотно?

              – Майко? Аз съм, Сигне. – Тя потропа отново. Зад нея се отвори врата.

              – При госпожа Мунк ли идвате? – Жена на около четирийсет години я изгледа въпросително.

              – Да, аз съм дъщеря й.

              – Добре, че дойдохте. – Жената изчезна в жилището си, но в следващата секунда отново се появи. – От много дни не е добре. Вече идва лекар. Но какво да стори той? Срещу възрастта не е измислен лек. – Тя сви рамене, мина покрай Сигне и отключи вратата на Ана. – Имате гости, госпожо Мунк! – провикна се на висок глас, макар майката на Сигне още да чуваше доста добре, напук на възрастта си. Никой не отговори. Съседката проточи шия, разкъсвана за миг между желанието да задоволи любопитството си или да остави дъщерята да намери мъртвата, в случай че Жената с косата1 <1Жената с косата – другото име на Смъртта. В европейската култура Смъртта често се изобразява като скелет с коса, облечен в бяла или черна мантия с качулка. – Бел. прев.> вече е била тук. Вероятно избра средния път, като отстъпи встрани, пусна Сигне да мине пред нея, ала остана наблизо с наострени уши и широко отворени очи. Темата за мъртвата жена би била добре дошла за следващите съседски клюки. Сигне осуети плана й.

               – Благодаря – каза тя, съблече прогизналото си палто и го окачи на закачалката. – Благодаря ви, ще се справя сама. – Това беше достатъчно ясно.

              – Ами, добре. – Жената даде заден ход. – Когато си тръгнете, просто захлопнете вратата.

              В жилището бе топло. Пак беше нещо. Въпреки това Сигне трепереше.

              – Майко? – Ана бе споменала, че споделяла малкото апартаментче с друга жена. Коя от двете стаи, започващи от коридора, беше нейната? Един стон ѝ посочи пътя. Тя почука, натисна предпазливо дръжката на бравата и влезе. Ана Мунк лежеше в леглото си, дишането ѝ беше тежко, хрипливо. Божичко, та тя изглеждаше още по-зле, отколкото преди няколко дни. Как беше възможно човек да се срине толкова бързо?  Нали косата ѝ бе гъста, когато се видяха неотдавна? Побеляла, да, но доста гъста. Сега кожата на главата се провиждаше между редките кичурчета. Един мъртвешки череп. Сигне потръпна и се приближи.

              – Как си? – попита дрезгаво тя и се почувства глупаво. Ана понечи да отговори, ала бе разтърсена от кашлица.

              – Радвам се, че си тук – изграчи накрая тя. Сбръчканата ѝ ръка, осеяна със старчески петна, изпълзя изпод завивката и махна на Сигне да дойде по-близо.

              – Не е ли по-добре да извикам лекар? – Дъщерята се приближи бавно до леглото.

              Ана тръсна енергично глава. Откъде се бе появила изведнъж тази сила?

              – Той вече беше тук,  нищо повече не може да направи. – Тя вдиша и издиша няколко пъти, сякаш искаше да се съсредоточи върху това, което имаше да се каже или направи. – Да погледнем фактите в очите. Последната ми книга няма да бъде завършена. – От гърлото ѝ се изтръгна гъргорещ звук. Смееше ли се? Или плачеше?  Сигне седна внимателно на ръба на леглото и взе ръката й. Само кожа и кости.  

              – Не мисли за това. Ти си написала прекрасни, смели книги, майко. Можеш да се гордееш и да си доволна. – Само да не вземе да се разплаче. Трябва да бъде силна сега заради майка си. Също както и преди.

               – Права си, сега има по-важни неща.

   Сигне погали кокалестата ръка.

              – Трябва да си почиваш, майко. Поспи си, аз ще поседя при теб. А после ще ти приготвя чай или супа.

              – Не, Сигне, не съм те повикала за това. – В очите ѝ трепкаше трескаво пламъче. Сигне посегна автоматично към челото й. Леденостудено. Изведнъж пръстите на Ана се впиха в бедрото й. Тя насмалко не извика от ужас. – Трябва да уредя нещо, докато още мога. – Сигне примигна, преглътна. Бъди силна. В същия момент осъзна, че няма да бъде силна, ако майка ѝ я помоли за прошка.

              – Всичко е наред, майко – прошепна тя. Разбира се, че ще ѝ прости, отдавна го бе сторила.

              – Не, трябва да направиш още нещо за мен. – Ана се задъха, заговори по-бързо: – В онзи шкаф, да, там, отвори го. Кутията, червената кутия. Извади я! – Сигне не разбираше нищо, но направи каквото искаше майка й.

              – Така, много добре. – Това прозвуча с облекчение. Хиляди мисли минаха през главата на Сигне. Тя си спомни за всичките невинни детски картинки, които бе рисувала за майка си, за писмата, които ѝ бе писала по-късно с несръчния си детски почерк. Нима бе запазила всичко това? Червената кутия се разми пред очите й. – Хайде, отвори я! – настоя Ана. Сигне развърза панделката, вързана около нея, и я пусна небрежно на пода. После отвори капака. Писма. Веднага позна почерка: това бяха писмата на Хамсун. Стоеше като вцепенена, студът се завърна, скова я. Първо сърцето, после лицето и накрая цялото тяло. – Трябва да ги изгориш вместо мен! – Гласът – дрезгав, писклив, нечовешки, бавно върна Сигне към реалността. – Не искам никой да чете неговите редове, които е написал само за мен. В кухнята има ламаринена кофа. Донеси я и ги изгори. Тук, пред очите ми! – Тя не помисляше даже за секунда да си поговори с дъщеря си, да се сдобри с нея. Дори сега в ума ѝ беше само Кнут Хамсун. Не Сигне, а мъжът, който бе отнел майката от детето. Колко обсебена от него трябва да беше? – Не стой като пън. Или не искаш да ми направиш тази услуга?

              Сигне искаше да изкрещи: Какво става с теб? Какво си  направила за мен? Нима никога не си ме обичала? Поне мъничко? Детето в нея плачеше горчиво. Порасналата жена се мъчеше да овладее гнева си. Той се сгъстяваше в тъмни краски, осветяваше я отвътре като пламък, поглъщащ цепеница. Винаги ли единствен той е бил в сърцето ти? Ала думите заседнаха в гърлото ѝ и го запалиха. Като навита на пружина тя излезе, намери кофата в кухнята и кибрита, върна се. Чу майка си да плаче, докато хартията със съскане се превръщаше в пепел, а неговите думи – в обикновени спомени. Сега вече нямаше доказателства, че великият писател и лауреат на Нобелова награда е изпитвал чувства към Ана Мунк. Нищо, което да го уличи в лъжа, когато твърдеше, че тя била луда и му дотягала против волята му. Моментът сигурно беше тежък за нея. Сигне не избърса сълзите й, не я прегърна. Само отвори за кратко прозореца и се загледа как пушекът отлита в студа и оставя на дъжда да отмива остатъка от сладките любовни слова на Хамсун. Когато затвори прозореца и се обърна, майка ѝ лежеше съвсем спокойно със затворени очи. Гръдният ѝ кош се повдигаше толкова слабо под завивката, че едва се долавяше дишане. Тя заряза кофата с овъглените късчета хартия върху масата и си тръгна, без да се сбогува.

              Ден по-късно Сигне узна, че майка ѝ е мъртва.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.