На пръв поглед, „Циганин, ама най-хубав“ от Кристиан Новак (изд. „Парадокс“) е криминален роман – или поне притежава някои външни белези на този жанр, например серия от брутални убийства и полицейски служители в затруднение, тъй като все пак не е лесно да се идентифицират жертви без лица. На втори (и основен) план това е литературен грохот, написан с умение, сила, но и прецизност, калейдоскоп от гласове и сцени, гъста плетеница от герои и (не)щастия.
Повествованието в романа се води от четирима разказвачи: Милена, жена на средна възраст, завърнала в родното си място; Нузат, кюрд от Мосул на път за Кале; Сандокан (Санди), циганин от Меджимурие в Северна Хърватия и Планчич, говорителя на Загребската полиция. Това е книга, в която ще откриете ИДИЛ и бежанската вълна, забранена любов между хърватка и циганин, хърватски ветеран от войната, осигуряващ мира в селото си, полицай с шизоидни епизоди, оргия с молдовки, теория и практика на кражбата и юмручния бой, паяк, безспирно плетящ мрежата си, език на омразата в интернет, но и великолепие на литературния език, на мисълта и емоциите.
Прочетете откъс от книгата при нас.
- М / Първа до истината
Оня, по-младият само стоеше и зяпаше, сигурно оттогава толкова ми лази по нервите. Нямам доверие в тези, дето хвърлят твърде много усилия за себе си. Знам, че сте добри сами по себе си, обаче…
***
Както и да е. Знам, че ти си втора Майка Тереза, твоето лайно не мирише. Та накратко, този по-възрастният… Буле? Буле се опитваше в целия тоя хаос да измъкне нещо от майката на Санди, докато Падолек не нареди на патрула да я вкара в колата ми и да ни последва до болницата. За щастие някой постла одеяло на задната седалка, защото лайното й избиваше през панталоните. Жената на брат ми щеше да полудее. От време на време я поглеждах какво прави в огледалото за обратно виждане. Отначало лежеше, после се надигна и взе да се плези като малко дете, което маха на колите от задния прозорец. В бърза помощ не се наложи да обяснявам защо сме дошли. Падолек ги беше подготвил. Тъй че минахме само с:
– Аха, знаеме всичко, не се притеснявайте за нищо, вие си идете вкъщи.
Като седнах в колата, видях, че е настанала бъркотия, стори ми се, че ухапа санитарката. Не успяваха да я хванат, изплъзваше им се като Бамби с тия свои чорапи. Дотичах, повиках я по име, Албина, Албина. Вързаха я за леглото, напъхаха й черна гума в устата. Да не си прехапе езика, обясни ми санитарят. Тъй де, тя е луда. Обаче аз знам защо я прихвана там. Озова се в сградата, в която умираше синът й. Усещаше го, нямам представа как. С черната гума в устата, вързана, очите й заедно с пръстите и стъпалата се устремяваха неудържимо в посока на интензивното. Как бе разбрала къде е? Хм? Как? Зловещо. Изхвърчах навън, щом се успокои, бързо, далеч от проклетата болница. Да не ми цъфне междувременно някой: ах, между другото, твоят малък циганин издъхна, преди малко.
У дома първо надникнах при Япица. Лежеше обърнат към стената и дишаше дълбоко. Измих се, преоблякох се, запалих цигара и чакам да дойдат. Да припомня, всичко това е приказка, нищо от казаното не е истина. Да ти припомня, за теб аз съм слабачка.
Някъде пет минути преди да пристигнат, звъни онзи джиесем на Санди. Скрит номер. Вдигам и изстрелвам:
– Сега идва полицията. Трябва да ми кажеш кой си, или полицията ще тръгне да те търси. Имаш ли да им предадеш нещо?
– След пет минути ще са там, знам. А знам и къде беше, с кого. Дойде си вкъщи и надникна при дядото. После си взе душ. По-добре щеше да е за теб да беше отнесла джиесема. Ако искаш Санди да се измъкне, изтрий от списъка кой се е обаждал и не казвай нищо на полицията. Изтрий всичко. Вече никъде няма да си сама. Някой те следи.
Същият глас, дяволски познат. Обаче, убий ме, не мога да се сетя чий е. Зяпам в джиесема и превъртам контактите. Сякаш не са хора, а предмети. Прелез. Храна. Рампа. Зологическа с едно о. Не трия нищо. Полицейският джип влиза в двора. След него голфът на Санди, полицаят го паркира под прозореца на Япица. Не мръдвам от мястото си, докато не чувам да звънят. Представи си, през цялото време, докато бяха при мен, държах джиесема – в ръка. Чак докато не излязоха от къщи, в мен се преплитаха два гласа:
– Покажи им мобилния. Разкажи им всичко.
– Не казвай нищо. Даже и да са на твоя страна, те не разбират.
Онзи по-младият питаше, Буле ме сканираше с поглед. Падолек стоеше зад тях и беше някак нервен. Започнах внимателно, казах, че не знам какви точно са били отношенията между Санди и Хамер. Нито знам какво са вършили заедно. Падолек ми допълваше думите. Всичко казано от него водеше натам, че Хамер взел Санди под свое крило, големият бял спасител. Съпровождаше с одобрение всяко мои изречение, с което свалях товара от Хамер. В неговия разказ Санди нямаше значение. В съзнанието ми се изясняваше: аз трябва първа да стигна до истината за него.
Помолих ги някой да пази Санди в болницата, 24 часа, като се опитах да звуча така, сякаш е виждам реална заплаха.
– Милена, трябва да имаш малко доверие в полицията – възпротиви се Планчич. – Всички очи са вперени в нас. Нямаме право да грешим.
Щях да отида аз да го пазя, ако можех. Така ми оставаше само да намеря оня, който ме заплашваше по телефона и да му разбия главата с брадвата.
Падолек заяви, че щял да остави патрулка пред къщи, заради личната ми безопасност. Ако не бях успяла да ги откажа, нямаше да мога да мръдна от къщи.
***
Да, тогава вече имах съвсем ясно намерение. Попълвах празнините за Санди с приемлива версия. Заради мен, заради нас той беше въвлечен в работите на Хамер. А той действа тайно, нещо опасно. Санди го последвал. И като станал неудобен, Хамер се отървал от него. Може би защоо е искал да помогне на Мирза и Томпо. Хамер ще плати. Нямаше да се побера в кожата си, докато не си отмъстя.
Ако си бил пъзливец цял живот, такова решение ти носи невероятно облекчение. Когато за първи път изречеш, че някой трябва да бъде убит, нещо в теб се свива??, а после се връща на мястото си. Гади ти се, шокирала си сама себе си. Ала след това тялото ти само търси от същото дразнение/възбуда/подтик. След като веднъж си го изрекъл, отворила си вратата за да постъпиш поне веднъж в съгласие със собствените си думи.
Обадих се на брат ми. Пробих типично мъжката му инертност от рода на „какво ти трябва”, „да ти донеса” с един единствен въпрос:
– Какво вършеха Санди и Хамер заедно?
Тишина, твърде дълги пет секунди.
– Милена, не се прави, че не знаеш.
Изстинах. Имах ли някакво предчувствие?
- П / Въпрос на лоялност
Къде й бяха ръцете ли? Беше седнала върху тях, изваждаше едната само като посягаше към цигарата в пепелника, дръпваше си. Защо питаш?
***
Да, сигурен съм. Знаеш ли, полицаите помнят патологично и най-малката подробност, никога не знаеш кога при съставяне на цялостната картина ще ти потрябва и най-незначителният детайл. Умение, което на новата работа сигурно няма да ми потрябва. Ебаси. Казвам ти, изглеждаше ми концентрирана. Седи спокойно на дивана, от време на време някак помръдва, сякаш са й изтръпнали ръцете. Това беше единственото необичайно нещо в държанието й. И беше… леко занемарена, не приличаше на жена с висше образование, това е. Мисля, че е разбираемо. По присвитите рамене виждаш, че е на студено и самотно място, но разговаряше с нас разумно.
Очаквах, че ще настоява за нещо, да отмъщаваме, да наказваме. Зарадвах се, че не го направи, защото нямаше как. Държеше се така, сякаш би предпочела цялата история да се забрави възможно най-скоро, сякаш за нея няма никакво значение кой е виновен и на кого би трябвало да прости. Човече, ако някой ми причини това, щях да съм жаден за кръв. А тя говореше безучастно за онези, дето нахлули в двора им и замъкнали Санди на пътя, и едва склони да ни даде имената им, повтаря, че според нея те не били способни на подобно нещо.
И най-сетне ми просветна каква става с нея. Тя вярваше, че Санди ще се събуди. Че един ден двамата ще продължат да живеят в тази къща, сякаш нищо не е било. И не искаше да разбутва нещата, представи си.
