„Огледалото и светлината“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) е финалната част от титаничната трилогия на Хилари Мантел за епохата на Тюдорите, променила облика на историческите романи. Тя разказва за последните години на реформатора Кромуел, някогашното бедно момче, изкачило се толкова високо, че на практика управлява кралството. Цяла Англия лежи в краката му, узряла за нов път и религиозни реформи.
Но докато късметът сякаш не може да му изневери, враговете на Кромуел се увеличават. Остава неизбежният въпрос: колко дълго може да оцелее човек в непосредствена близост с жестокия и капризен Хенри VIII?
Прочетете откъс от книгата при нас.
Кралят вдига ръка, сякаш за да се прекръсти; скъпоценните камъни пречупват светлината.
– Трябва да съм бил осемгодишен, струва ми се, хубаво дете, схватливо в обучението. Седях под балдахина на кралския трон, от дясната ми страна седеше сестра ми Маргарет, тогава десетгодишна и вече сгодена за шотландския крал. От другата страна беше сестра ми Мери, косата ѝ беше много светлоруса, почти бяла, като на ангел. Тогава Едмънд беше още бебе, трябва да го е държала някоя благородна дама, така предполагам. Имах и друга сестра, Елизабет, която почина, когато беше тригодишна, не си я спомням, но казват, че била красива като Мери, и жалко че почина, защото после можеха да я омъжат изгодно за нашата държава. Едмънд също не живя дълго след това. А сестра ми Мери сега е мъртва. И Артур. Останах само аз. И Маргарет, далеч зад граница.
Трудно е да се прецени дали кралят казва това самодоволно или се самосъжалява. Устните му са потъмнели от много чаши силна, сладка малвазия; той ги попива с кърпа, погледът му е зареян в далечината.
– Бремето да бъдеш крал – казва той, – е такова, че никой не може да си го представи. Да бъда владетел през целия си живот: да бъда под наблюдение като владетел, всички погледи да са насочени към мен, да бъда пример за добродетелност, за благоразумие, да бъда пръв в учението; мисълта ми да бъде младежка и жива, и все пак да съм мъдър като Соломон; да се наслаждавам на онова, което други хора са измислили за моя наслада, защото в противен случай ще изглеждам неблагодарен; да владея всичките си желания, да потискам мъжките си желания, за да мисля за себе си като за крал; да не пропилявам нито минута, за да не ме видят как я пропилявам; за безделието няма извинение; да бъда винаги готов да доказвам, да показвам, че съм достоен за мястото, на което ме е поставил Бог… Спомням си, като млад бях показал прасеца си на един посланик и му бях казал: „Вижте, нима вашият френски крал има така добре оформен прасец?“. Думите ми се разчуха и цяла Европа ми се смя – на суетното, безделничещо момче, и нищо чудно да ми се смеят и досега. Но тъй като бях млад, аз се питах, ако Бог е дал на Франсоа по-добра фигура, кой е владетелят, когото Той предпочита?
Томас Мор бе задал навремето въпроса възможно ли е един крал да ти бъде приятел? Той си казва, когато за първи път се озовах в присъствието на Хенри, беше като в баснята за лисицата и лъва. Разтреперах се, когато го видях. Но втория път се промъкнах по-наблизо и го огледах по-добре. И какво видях? Видях, че той е самотен. И също както постъпила лисицата с лъва, пристъпих към него и го заговорих, и оттогава насам никога не съм поглеждал назад.
Кралят казва:
– Никаква полза нямам от сестра си Маргарет и от нейния брак с шотландеца. Тя създава проблеми и ме вкарва в разходи през целия си живот. И сега виждам, че дъщеря ѝ е тръгнала по нейния път, с тази нейна интрижка с Искрения Том.
Той се е надявал, че кралят ще се отнесе добре с Мег Дъглас и ще се съгласи да я отведат от Тауър някъде, където затворничеството ѝ ще бъде по-леко; сега съзнава, че моментът не е подходящ да говори за това.
– На север говорят, че искате да я вземете за жена.
Грегъри не успява да скрие изненадата си.
– Какво?
– Не е необходимо да отричате – казва кралят. – Обяснявам на всеки, че Кромуел не би си позволил такова нещо. Дори в сънищата си.
Той се чувства задължен да отбележи:
– И действително не бих го направил.
Кралят казва:
– Знаете ли, има хора, които твърдят, че старият крал на шотландците не е загинал при Флодън? Вярват, че е успял да избяга от бойното поле и че е отплавал с кораб като поклонник към Светите земи. Виждали го в Йерусалим.
– Било е само в нечие въображение – казва той. – Нали лорд Дейкър, който го познаваше, е огледал голото му тяло? А милорд Норфолк ще ви каже, че човек е можел да постави юмрука си в дупките, които остриетата на мечовете били отворили в дрехата му.
Хенри отговаря:
– Няма как да знам това, по същото време побеждавах в сражения във Франция. Но се питам дали владетелите умират като обикновените хора. Чувствам, че баща ми наблюдава всичко, което правя.
– В такъв случай, сър, той със сигурност вижда вашите затруднения и се възхищава на вашата решителност.
– Откъде да знам, че е така? Ако мъртвите могат да ни виждат, можете да бъдете сигурни, че не са им приятни промените в света, който са познавали приживе. Нито пък им се нрави неуважението към тяхната власт. Бащата на Норфолк имаше заслугата за Флодън, но в Дърам приписват заслугата на свети Кътбърт. Сега маршируват под знаме с неговия лик.
Кралят вдига ръка към лютниста.
– Благодаря, оставете ни сами.
Момчето натъпква нотите обратно в торбичката си и излиза заднешком. Кралят взема своята лютня. О, сияйна луна, огрявай ме цяла нощ… Ay luna tan bella, освети пътя ми до онази сиера. После казва:
– Обичах Катерина. Знаете ли това? Въпреки всичко, което стана после.
Той си мисли, ако забрави думите, не мога да му бъда от полза. Макар да мога да предположа, че по някое време ще излязат облаци и ще скрият луната. Дамите гледат от кулите на Алхамбра. Конниците долу карат конете си да подскачат, конете са бели, с позлатени копита, на копията им се ветреят вимпели. И всички войски, както маври, така и християни, маршируват в редици, за да бъдат погълнати от древната тъма, като златисто петно в нощта; градовете са под обсада, градовете се предават, огньовете на любовта изгарят воините и ги поглъщат.
Хенри запява: „Аз съм смуглото момиче, розата без тръни“. После казва:
– Катерина твърдеше, че ме обича. Защо тогава се опитваше да ме погуби?
Той не отговаря. Научил се е да мълчи, но с по-добри резултати от Мор.
Погледът на краля спира върху него.
– Децата, които загинаха в утробата ѝ – мисля си, че те не са искали да бъдат родени, не са искали да живеят в този злобен свят. Но къде са те сега? Казват, че нямало спасение за некръстените. Някои смятат, че Бог не може да бъде толкова жесток. А Бог не е толкова жесток, колкото човекът. Бог не би зашил човек в кравешка кожа и не би насъскал кучета срещу него.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
