Историята на Лондон е наистина невероятна, едва ли има друг град, който може да му съперничи в това отношение. Ето че тази история е разказана по повече от впечатляващ начин от Едуард Ръдърфърд. В своя бестселър „Лондон – том 1″ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) той ни повежда на величествено пътешествие, което обхваща над две хиляди години – от нашествията на римляните и норманите, през Ренесанса и викторианската епоха чак до промените в края на 20 век. Представяйки ни живота и предизвикателствата, с които се сблъскват колоритните герои в романа, популярният писател съживява богатото на толкова разнородни събития минало на града край Темза.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Обикновено Уолдъс Барникел посещаваше „Кучешката глава“ веднъж седмично. Правеше така вече почти пет години. Беше не само редовен посетител, но и постоянен в интересите си и винаги спеше с едната от сестрите Догет.
Името им го забавляваше, защото в града имаше един много уважаван, но напълно лишен от чувство за хумор златар със същото име. „Видях братовчедките ти на другия бряг“, подхвърляше му шеговито Барникел от време на време.
Така или иначе бе имал намерение да отиде днес до Банксайд. Защото, с типичната за него прозорливост, крал Едуард вече бе осъзнал голямата истина, която щеше да бъде доказана от историята на почти всички големи законодателни събрания занапред – че между проститутките и политиците неминуемо възниква привличане. „Оставя ли голям брой рицари и градски съветници да се мотаят из града“, бе отбелязал той, „те неминуемо ще започнат да се забавляват с уличници и ще си търсят белята.“ Затова, когато парламентът заседаваше в Уестминстър, публичните домове по Банксайд бяха, поне официално, затворени. Следователно можеше да мине доста време, преди Уолдъс да може да отиде отново там.
Що се отнася до новината, че в „Кучешката глава“ има девственица, тя беше наистина удивителна.
– И тя ще бъде моя – измърмори той с нарастващо вълнение. Щеше да даде подарък и на момичето Догет, за да бъде доволна и тя.
Той спря за миг само веднъж. Широката, разкаляна улица, която тръгваше от Уестминстър, вървеше успоредно на реката, а на по-малко от половин миля от абатството завиваше надясно, на мястото, където Темза правеше последния си завой при Олдуич, преди да се разлее широко и направо, за да мине покрай Лондон. На това място се издигаше висок, красиво изваян паметник с кръст отгоре, пред който Барникел спря за малко, за да се помоли.
Кръстът се издигаше тук от около пет години, откакто съпругата на крал Едуард, на която той беше предан и верен – нещо много необичайно за монарх – почина в северните земи. Тялото ѝ бе докарано с голямо шествие в Уестминстър, а кортежът бе спирал за нощувка дванайсет пъти: последната му спирка бе тук, на завоя на пътя, преди тържественото влизане в абатството. Обичта на Едуард към нея бе толкова голяма, че той бе наредил да се издигне по един каменен кръст на всяко от местата, на които бе спирал кортежът. Още един кръст се издигаше на Уд Стрийт, край Уест Чийп. А тъй като мястото, на което Уолдъс се намираше сега, бе известно със староанглийското си име, което означаваше „завой“ и звучеше горе-долу като „Чаринг“, трогателният малък паметник бе известен като „Чаринг Крос“.
Барникел бе изпитвал уважение към кралицата; но спря при кръста, защото в деня, когато той бе издигнат, собствената му мила съпруга, дарила го със седем деца, бе умряла при раждането на осмото. Барникел така и не се бе оженил повторно, защото не бе намерил жена, с която да я замести, и предпочиташе вместо това да прескача веднъж седмично до Банксайд. Затова и сега каза кратка молитва при Чаринг Крос, както правеше винаги, и подкара коня нататък, към мястото, където го чакаха. Нямаше никакви угризения на съвестта. Съпругата му беше весела жена и би одобрила решението му. Той смушка коня, за да го накара да побърза.
Докато наближаваха „Кучешката глава“, Изабел и Марджъри все още не бяха решили как да постъпят. Бяха посетили един лекар на Мейдън Лейн, който бе казал, че срещу определено заплащане ще си държи устата затворена и бе потвърдил веднага техните опасения.
– Проказа е – бе казал той. Така наричаха всички кожни зарази и язви. След като изми раничката с бяло вино, той даде на Марджъри някакъв мехлем, за който се закле, че щял да я излекува.
– Основната съставка – бе казал той бодро, – е козя урина. Винаги действа.
Тя му благодари, изпълнена със съмнения.
– Мисля си, че бих могла да замина за кратко – каза Марджъри. Тя никога не се беше делила от сестра си. – Мога да платя наема, а пък и утре така или иначе ще ни затворят заради парламента – всъщност съдържателят винаги осигуряваше някои дискретни услуги, за които сестрите му бяха необходими.
– Ще се моля – каза Изабел.
Изабел беше религиозна. Разпоредбите на църквата по отношение на проститутките бяха нееднозначни. Те можеха например да получават причастие; но пък трябваше да бъдат погребвани в неосветена земя. Но дали това означаваше, че мъртвите са по-податливи на морално разложение от живите, Изабел не можеше да знае. Въпреки всичко тя вярваше, че Бог може да прости прегрешенията ѝ в този суров свят и че в края на краищата ще бъде спасена. Но знаеше, че състоянието на сестра ѝ Марджъри трябва да бъде запазено в тайна.
– Най-добре е да не работиш довечера – каза тя. – Можем да решим какво да правим утре сутрин.
Заети с такива належащи проблеми, те и досега не се бяха сетили за малката Джоан. А когато наближиха публичния дом, най-сетне се сетиха, при това с известно стъписване. Защото момичето стоеше пред къщата, между двама мъже и съдържателя. Очевидно нещо се беше объркало много сериозно.
Уолдъс Барникел беше действително много гневен; Бул се усмихваше невъзмутимо, а съдържателят на публичния дом беше смутен.
– Ти ми предложи девственица – викаше новопроизведеният градски съветник.
– Такава беше тази сутрин – извиняваше се съдържателят. – Мислех, че ще дойдеш по-рано, почитаеми – допълни той.
– Така и щях да сторя – заяви градският съветник и изгледа Бул с презрение, – но бях при крал Едуард. Разговаряхме за парламента – допълни той, за да затвърди окончателно превъзходството си пред надутия магнат.
– Само един е спал с нея – каза смутено съдържателят и хвърли поглед към Бул.
– И това съм аз – заяви със спокойно самодоволство Бул.
Новопроизведеният градски съветник и парламентарист се облещи яростно.
– Мислиш, че ще я искам след този стар пръдльо? – изрева той и погледна яростно ненавистния си съперник; съдържателят вече се питаше дали няма да се стигне до сбиване. Но на Бул като че ли му беше достатъчно да съзерцава яростта на търговеца на риба.
– Излиза, че съм минал първи – каза той грубо.
– Псе такова! – изруга Барникел, като се обърна към съдържателя. – Така значи се отнасяш с един добър клиент! Бог ми е свидетел, отсега нататък ще ходя другаде.
– Значи не я искаш? – осведоми се Бул.
– Толкова, колкото бих поискал и някое куче! – изрева Барникел. После замълча, защото не можеше да реши какво да направи сега. Беше дошъл тук да празнува и съвсем категорично му трябваше жена. Но като гледаше момичето, застанало до отдавнашния му враг, гордостта не му позволяваше да я докосне. Какво да прави?
Точно в този миг забеляза сестрите Догет, които тъкмо пристигаха.
– Ще взема момичето Догет – каза той рязко. – Онази, която вземам винаги.
– И коя е тя? – съдържателят бе така уплашен от развоя на събитията, че за миг беше забравил. Барникел го изгледа ядосано.
– Марджъри, разбира се.
Двете сестри се спогледаха смутено. В главите им се въртеше само една мисъл. Ако градският съветник се заразеше с нещо от Марджъри, лошо им се пишеше. Той щеше да унищожи публичния дом. Вероятно и двете щяха да останат на улицата. Нямаше време за разговори. Една от двете пристъпи напред.
– Той винаги иска мен, не сестра ми – каза тя с усмивка. – Хайде, голямото ми момче – подвикна после.
Нямаше да има проблем. Маржъри отдавна ѝ беше казала какви са предпочитанията му.
Но истинската Марджъри, която остана долу, бе озадачена от друго. Тя тъкмо се канеше да се извини припряно пред бедната Джоан. Бяха обещали да я закрилят. А ето какво се бе случило.
Но колкото ѝ да бе странно, в погледа на Джоан не се забелязваше укор. Тя всъщност се усмихваше. А докато Марджъри Догет се взираше слисано в нея, Джоан вдигна усмихнато поглед към Бул и го целуна по устата.
– Да те изпратя ли до моста? – каза тя.
