„Когато войната се прибра у дома“ от Лесли Пар (изд. „Дъбови листа“, преводач: Габриела Кожухарова) е нежна и красива история за дълбоките следи, които войната оставя върху обществото и младите хора.
Първата световна война е приключила, но не си е отишла. На Нати ѝ се налага да се премести в ново село, където се запознава с двама млади войници, които все още се борят с последиците от войната. Хю не може да забрави ужасните неща, на които е станал свидетел, а Джони дори не си спомня кой е.
Докато Нати се мъчи да опази една тайна и да разбули една мистерия, тя открива как да се бори по свой начин за това, в което вярва – и научава, че някои неща никога не бива да бъдат забравяни…
Прочетете откъс от романа при нас.
*********
ПЪРВА ГЛАВА
ПЕТЪЦИТЕ СА НАЙ-ХУБАВИТЕ ДНИ
Проблемът на хубавите магазини за риба с пържени картофки е, че винаги има опашка. Чипи Гейнър се усмихва зад тезгяха с кръглите си румени бузи.
– Обичайното ли, мила Нати?
Кимам.
– И малко отгоре – намига ми. – Угоявам те.
Загребва щедра порция. Посягам през тезгяха, за да си открадна едно картофче, и махам с ръка пред устата си, когато то ми изгаря езика.
– Еха, много шикозно палто. Ново е, нали? – казва Чипи, улавя с щипки панираната треска и я пуска върху парещите картофки.
– Да – отвръщам и заглаждам яката с длан, като се старая да не я пипам с мазните си от картофчето пръсти. – За рождения ми ден.
– Късметлийка си ти – усмихва се Чипи. – Как е майчето ти?
– Заета – отговарям и си мисля за всичките допълнителни смени, които е поела, за да купи това палто.
– Чувството ми е познато! – ухилва се Чипи и кимва към опашката. – Четири пенса, моля, скъпа – протяга пълничката си ръка. Цялото семейство Гейнър е пълничко: никога не огладняваш, ако въртиш магазин за риба с пържени картофки. – Клетото ти майче. Литън направо изцежда силите на момичетата във фабриката. Същи робовладелец.
Плащам, благодаря ѝ и забързвам крачка към вкъщи, като придържам горещия мазен плик под носа си и вдишвам миризмата на хартия, сол и оцет. Петъците са най-хубавите дни.
Нямат време да изстинат – отивам две врати по-надолу, изкачвам тесните стълби над железарията и отварям вратата на апартамента ни.
Мама подрежда масата. Има три чинии, една с филии с маргарин, и две чаши. Моята е пълна с тоник от глухарче и репей, а нейната – със силна тъмна бира. В петък вечер си угаждаме. Няма значение колко се влоши положението, такава е традицията в нашето семейство. В средата на масата е сложена ваза с тясно гърло и цветя – обикновени маргаритки, откъснати от улицата, но пак са красиви.Мама казва, че някога татко ги е брал за нея, но тогава съм била твърде малка, че да си спомням такива неща. Затова сега тя ги бере за мен и винаги подрежда красиво масата.
– Чипи Гейнър ми даде допълнително – казвам, целувам мама по бузата и си свалям палтото.
– Чудесно.
– Взех и най-хубавото парче треска.
– Добро момиче.
Тя не ме поглежда, ала пак виждам, че очите ѝ са зачервени. Въздиша, докато разпределя картофките в чиниите. Сигурно е уморена. Както спомена Гейнър, Литър е същински робовладелец. Разрязвам рибата на две неравни половини и ѝ давам по-голямото парче. Тя ни разменя чиниите в секундата, в която сядам.
– Ти още растеш, момиче. А сега ми кажи… как мина училище?
– Добре – отвръщам. – Ядохме варена шунка с картофи и грах.
Мама се усмихва.
– Забавно е, че никога не ми разказваш първо за уроците.
Свивам рамене.
– Нали още раста! Часът по аритметика беше труден, този по пеене – лесен. Ядохме козуначено руло с мармалад за десерт. Взех си допълнително.
Мама се засмива, но звучи малко насилено. Завива няколко картофчета в една филия и облизва капещия маргарин от ръката си.
– Нати?
Вдигам поглед.
– Нали си спомняш, че в понеделник Лорейн Маршал трябваше да отиде на лекар?
Кимам.
– Ами, сякаш това не ѝ излезе достатъчно скъпо, но и Литън ѝ приспадна от надницата заради онзи половин час, през който я нямаше. Половин час! Дори след като изработих нейния дял през вечерната си почивка.
– Не си ми казвала за това.
Тя си отхапва щедро от сандвича с пържени картофки, за да не се налага да отговаря.
– Защо ми го казваш сега? – питам. – Да не си направила нещо?
– Защо си мислиш, че съм направила нещо?
– Защото винаги така правиш, мамо. – Все ще си навре носа там, където не ѝ е работа, ще тръгне да бръщолеви за правата на работниците и какво е честно и справедливо, а ако съумее – и за избирателните права на жените. Защитничка на неоправданите, такава е моята майка.
– Е, Нати, хората би трябвало да могат да отидат на лекар, ако са болни, без да се страхуват, че ще изгубят пари. – Тя свежда поглед към чинията си. – Затова свиках среща днес, за да видя какво можем да направим по въпроса с Литън… и… той ме уволни.
– Какво е направил?
Тя оставя ножа и вилицата си и потърква чело.
– Просто не е редно да се отнася така с хората. Трябва да разбере какво ни е. Какво им е на работниците.
– Нали все разправяш, че никога не му се е налагало да се бори за нищичко в живота си! Наследил е тази фабрика, така че за какво му е притрябвало да те слуша сега? Безсмислено е.
– Никога не е безсмислено да се застъпваш за това, в което вярваш. Особено сега. Войната приключи. Това са двайсетте години, времената се менят.
– Само дето единственото, което се е променило, е, че те е уволнил.
– Изяж си вечерята, преди да е изстинала.
Обелвам бавно панировката на рибата си, без да поглеждам към мама.
– Има още нещо – добавя тя. – Но всичко ще бъде наред, защото съм измислила план. – Поема си дълбоко дъх. – Ако не намерим пари за наема тази седмица, господин Типтън ще ни изхвърли… аз… малко изостанах с плащането.
О, не, не отново. Не искам пак да се местим.
– Как? Как можа да изостанеш? Все повтаряш, че най-важното нещо е да имаме покрив над главата! – Соча рибата и картофките. – Защо би ми дала пари за това, ако нямаме достатъчно за наема?
Мама е притихнала. Взира се в сватбената им снимка с татко върху бюфета. Петъчните вечери също са били една от традициите, които татко е наложил. Ето затова ми е дала пари. Само че тогава нещата са били наред – защо сега са толкова зле? Очите ѝ се местят към палтото ми, което виси на кука до вратата.
Внезапно побеснявам. Но не съм бясна на нея, а на себе си. Ако не се бях спирала пред Николс всеки път, когато минавахме оттам, за да зяпам онова палто на витрината, ако не бях пораснала толкова бързо и не си бях сипвала допълнителни порции в училище, още щях да нося старото си палто. Можеше да се закърпи. Да отпуснем отново шевовете.
– Може да го върнем – прошепвам думите през буцата в гърлото си. – Палтото ми. Можем да го върнем.
– Няма да е достатъчно, миличка.
– Значи си тръгнала да спориш с Литън, когато проблемът дори не е бил твой и си знаела, че закъсняваме с наема?
– Лорейн Маршал си има момиче у дома, което да гледа малките, нали е военна вдовица. Нати – тя се навежда през масата. – Както вече ти казах, имам план. Няма да се озовем на улицата. Миналата седмица писах на леля ти Мери и чичо Дюи.
– Защо?
– Когато баща ти почина, се отнесоха добре с нас. Винаги са казвали, че ако се нуждаем от нещо, трябва само да ги помоля.
– Да молиш за какво? Не и за пари! Това е срамно, мамо!
– Не, не. Не за пари. Просто за място, където да отседнем, докато си намеря нова работа…
– Ама те не живеят ли в Инисфах? – Изпускам си вилицата и тя изтраква в чинията. Мама трепва.
– Да, скъпа, там отиваме. Получих отговор тази сутрин.
Мръщя се.
– Писала си им миналата седмица? А си си изгубила работата днес?
Мама се намества в стола си.
– Знаех, че ще се случи. Литън само си търсеше повод да се отърве от мен.
– И ти си му го дала. Знаела си, че изоставаме с наема, и пак е трябвало да се забъркаш в неприятности!
Мама се взира в чинията си няколко секунди, след което избутва стола си назад.
– Отивам да се поразходя.
– Ами храната ти?
– После ще я изям.
– Студена? – натъртвам. – Защото нямаме достатъчно въглища, за да загреем фурната. Лорейн Маршал може да се грижи за себе си, мамо. Ами ние?
Тя не ме поглежда – просто ме зарязва сама на масата.
– Ами ние? – викам след нея, ала тя вече си е отишла.
Дотук с това, че петъците са най-хубавите дни.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
