Изключително популярната поредица на Борис Акунин за историята на руската държава се сдобива с поредната впечатляваща глава. В „Мир и война“ (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) – реверанс към шедьовъра на Лев Толстой, главен герой е вдовицата на идеалиста Луций Катин – Полина Катина. Тя е помешчица, която управлява справедливо, но с твърда ръка своето стопанство. За Полина само това е важно, както и грижата за нейната внучка Александра – нова потомка на рода с петънце на челото. Предстоят им обаче сериозни изпитания, които изглеждат непосилни за две жени.
Полина е силна и корава и рядко пада духом. Преживяла е какво ли не и сама намира решение на всякакви проблеми. Но когато от реката е изваден труп на младо момиче, на спокойния живот в нейното село е сложен край. Оказва се, че това не е първото убийство, а всички жертви са със сходна физика, били са убити по особено мъчителен начин и костите им са изцяло потрошени. Полина се заема да открие злосторника, а в разследването й помага Александра, която има интерес към медицината. Но междувременно детективският тандем е изправен пред нови проблеми.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
На Смоленския път не можеха да излязат. По него в плътен поток се движеха коли и конници. Пехотата явно още не бе успяла да стигне дотук.
Полина Афанасиевна и Саша се изправиха в кабриолета, загледаха.
Кавалеристите бяха много уморени, целите прашни, така че не се разпознаваше цветът на мундирите. По външния вид на ескадроните веднага си личеше кой е бил в сражението и кой е стоял в резерва. Онези, които се бяха сражавали, бяха немногобройни: някои, очевидно, леко ранени и останали в строя, бяха превързани с окървавени парцали, но най-добре се виждаше по лицата. Участвалите в сечта под куршуми и картеч сякаш имаха някаква лудост в очите. Ох, мъже, мъже, лошо семе…
Но не приличат на пребити кучета, отбеляза помешчицата. Някой ръкомаха – хвали се с нещо, друг дори се смее. В тръс преминаха хусари, само по знамето можеше да се досети човек, че са полк, а на вид не повече от ескадрон, но яздеха бодро, с песен и подсвиркване.
Не е победа, но не е и разгром – до такъв извод стигна Катина. Обаче не се развесели кой знае колко. Ако баталията е завършила наравно, значи пред самата Москва, щом получи подкрепления, Кутузов ще даде ново сражение. Няма да отстъпи Първопрестолната я, с нейните светини, с Кремъл, без бой. Ще се побои Михаил Ларионович от царския гняв, както се беше побоял край Аустерлиц. Кутузов е стара придворна лисица, всички го знаят. А значи Бонапарт ще довърши руснаците. Ако от другите полкове са ни останали толкова, колкото тези пеещи хусари, друг изход не може да се очаква. И Наполеон ще влезе в Москва, и ще диктува мир, какъвто му трябва. Винаги е било така, във всички многобройни войни, които е водил френският император. Не, няма как да се продаде овесът…
– Ясно, няма какво да гледаме тук – мрачно каза Катина. – Да се махаме.
Сега вече беше трудно да се мине и по селския път. Мястото на Смоленския не стигаше за колите и те бяха запълнили и околните пътища. Всички бързаха да отидат далеч от неприятеля, стичаха се към Москва.
Отбивката на пътя за Вимиралово бе преградена от хубава бричка. Беше без коне. Оковете безпомощно се опираха в земята, задните колела бяха изкривени. Ясно: счупена ос, конят е разпрегнат, яхнали са него, а колата е зарязана.
Полина Афанасиевна се поколеба: дали да не я прибере за себе си? Хубава вещ е, скъпа, към седем-осемстотин рубли. Да прати мужиците, набързо ще я оправят. Но не е ли мародерство? То, разбира се, покрай военното време наоколо ще бъдат зарязани много хубави неща, няма да отиват зян, я? Ама все пак ѝ е някак съвестно.
Реши да я вземе и да я ползва. А ако някой ден се яви собственикът, може и да я върне. Той само ще е благодарен.
За да огледа по-добре плячката, тя слезе от кабриолета. Сашенка също скочи на земята. Тя първа откри, че бричката не е празна.
В нея върху сено лежеше офицер, момче с едва наболи мустаци в мундир, какъвто Катина никога не беше виждала: красив, син с тюркоазени нашивки, с блестящи копчета от жълт метал – дали пък не са позлатени? До него шапка с козирка, също синя, със златист кръст вместо кокарда. Офицерът също беше голям хубавеляк, само че много бледен. Очите с дълги мигли бяха скръбно склопени, устата полуотворена, през белите зъби дъхът излизаше трудно, със свистене. Дясната ръка на ранения бе вързана с мръсни парцали за пръчка.
– Горкичкият! – занарежда Саша, докосвайки челото на страдалеца. – Колко е горещ! Но къде са санитарите?
– Избягали са – вдигна рамене Катина. – Виж, счупили са ос. Всеки себе си гледа.
– Бабо, миличка, не бива да го оставяме тук! Ще загине! Може и вече да е загинал! Усещате ли как мирише на гной? Да не е гангрена? – и очите ѝ моментално плувнаха в сълзи. – Моля ви! Нали няма да го изоставим?
– Какво ме умоляваш? – разсърди се Полина Афанасиевна, недоволна от усложнението. – Аз какво, да не съм ти някое чудовище като селеноманиака? Как може да изоставим ранен човек? Ей, момчета, я елате тук! Искате ли полтина?
Така подвикна тя на някакви войници, които бутаха закъсала в една яма каруца.
И започна да командва:
– Полека го вдигнете, полека! Преместете го.
Но нескопосаните дяволи все пак тръснаха ранения в седалката. Офицерчето отвори очи (бяха с цвят на метличина), простена:
– Ваня, къде сме? Далеч ли е още до вкъщи? – погледът малко се проясни и учудено се премести от старото женско лице към младото. Миглите затрепкаха. – А къде е Ваня?
– Офейкал е, мерзавецът – отговори Катина, но юношата не я чу. Очите му се подбелиха.
Къде да го караме, чудеше се помешчицата. В Звенигород при лекаря? Дали е там? В болница? А къде ще я намериш при отстъпление? Навсякъде е хаос.
– У нас трябва да го закараме – каза Саша. – Нека Виринея го лекува. А аз ще ѝ помогна.
Така и стана. Нямаше какво друго да се измисли.
Закараха нещастника в дома си, пренесоха го в една стая, сложиха го на леглото. Саша сама хукна да вика попадията и я доведе, при това не сама. Клисарят Варава мъкнеше кошница, в която Виринея си имаше приспособления за всички лекарски и знахарски случаи. Подир съпругата си се домъкна и отец Мирокъл.
Докато Виринея и Сашенка обгрижваха ранения, свещеникът терзаеше помешчицата с умозрителен разговор. Заради големите грижи Катина отдавна не бе беседвала с философа и се бяха виждали само мимолетно, та сега отчето си наваксваше. Оказа се, че не му давала покой една духовна съблазън, която терзаела мислителя от самото начало на войната.
– Хиляди и хиляди човеци извършват безбройно количество злодеяния, измами, измени, кражби, фалшификации, грабежи, палежи и убийства, нарушават всички заповеди, а църквата не смята всички тези безчинства за грях, само прославя христолюбивото войнство и който е убивал най-много, него го славят повече от останалите! На гърдите на най-сръчните убийци окачат изображение на Божия кръст и отслужват молебени, за да бъдат убити още повече французи. И на мен, майчице, ми хрумна следното. Ами ако всички тези страшни събития, които уж са противни на цялата човешка природа, всъщност изобщо не са ѝ противни? Може би всичко така и трябва да бъде? – детинските му очи се ококориха в ужас. – Като при животните. Те нали не лъжат за милосърдието. Силният изплюсква слабия, вълкът изяжда агнето, и така е било във всички времена. На това се крепи светът. За какво е нужна тогава великата лъжа, която проповядвам срещу попското си възнаграждение? Защо възпрепятствам осъществяването на природния закон? И аз самият не съм ли глупав? Макар да не вярвам в небесата, но щом съм свещеник, то като честен човек спазвам всички предписания. Не ям блажно в петък, по велики пости изнурявам себе си и попадията с плътско въздържание. А поради що? Ако няма нито добро, нито лошо, тогава правѝ онова, което ти се ще. И ако не го правиш – ограбваш самия себе си.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
