Замесен с късчета история и пълни чаши въображение, „Афиши в огледалото“ (изд. „Софтпрес“) от Радостина А. Ангелова е история за София преди 100 години и София днес, за магията на театъра и малките вълшебства в ежедневието. Роман, който умело пренася в света на една актриса, която не заслужава да бъде забравена, и на една пианистка, която трябва да си спомни, за да продължи напред.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Октомври 1899
В стаята бе студено – печката вече бумтеше, но напразно, на метър от нея топликът ѝ още не се усещаше. Роза се гушеше в палтото и протягаше тънките си пръсти към кюнеца. Стоян влезе с още един наръч дърва и ги стовари на ламарината, предвидливо поставена между пода и печката.
– Колкото стоплят, толкова. Но поне ще отвърнат въздуха.
Роза не реагира нито на шума от дървата, нито на думите.
– Момичето каза, че не било сигурно кога ще се върнем. Сякаш му вярвам… Забравило е или кой знае къде се е заплеснало по друго.
Жената не промени изражението си, но този път кимна.
Стоян най-после разкопча палтото си, загрят от носенето на дървата, и отиде до прозореца. Искаше му се въздухът да се стопли поне малко, преди да седне. Преди да усети ледената обвивка на дрехите толкова близо до кожата си. Щеше да е добре да пийнат по чаша топъл чай, но и на чайника с вода върху печката му трябваше време, за да усети ефекта от горящите дърва. Нищо. Ще почака.
Беше свикнал с отсъствието на Роза. Често ѝ се случваше след спектакъл да е още там, на сцената, да не може да се отърси от образа. Вживяваше се толкова много, плътният ѝ, но звънлив глас достигаше такава невероятна за крехката ѝ фигура сила, толкова драматическо проникновение, че това състояние не можеше да отмине току-така. Не ѝ придиряше за странността – една необикновена актриса не може да е обикновена жена. А той можеше да потърпи… Какво, собствено, трябваше да очаква от нея? Да изиграе Маргарита от „Фауст“, после с един замах да си махне маската от лицето, все едно е била на някой чуждоземен карнавал, и мигом да седне да му кърпи ризата? Не става така. Не става… Не че Роза не кърпеше. И кърпеше, и шиеше, и готвеше, и лекуваше, ако трябва. Дори като пътуваха, сама си поправяше костюмите – да е изрядна и спретната на сцената, без значение дали ги чакат в град, или в затънтена махала. Вършеше всичко, което трябва да свърши, без думичка ропот.
Душичка беше тя. Елмаз безценен.
Като при онази скорошна история, която Стоян едва ли щеше да забрави…
Снегът ги бе застигнал по пътя между Оряхово и Враца, бе мръкнало изведнъж, уж времето се бе пооправило, а неочаквано изви вятър и фенерите, закачени отстрани на каруците, почнаха да потракват зловещо. До близкия хан имаше още време, бяха насред път, съвсем наникъде. Снежинките се завираха в очите на коне и хора, студът идеше на талази, покривалата на бричките, които съставяха театралния им керван, сякаш усилваха, вместо да спират вятъра. Изглеждаше безнадеждно, а в същото време Роза шиеше подгъва на полата, който предната вечер се беше закачил в обувката ѝ на сцената и се бе разпрал. Роза дори бе залитнала, но успя да прикрие неочакваното движение, без да позволи на публиката да разбере за нелепата ситуация. Докато примата кърпеше, Иванко, убиецът на Асеня, трепереше от студ под чергилото, а Наталия, която беше царица на характерните отрицателни роли, припяваше тихо цигански романс. За кураж.
Как нямаше кой да види идилията им!
Изведнъж се чу вой, после се повтори. Не бе нужно дълго да се ослушват, за да разберат, че вълкът не е един, че е глутница, която не само ги следва, а и ги доближава. От ушите воят слезе в стомасите и на жените им прималя, а мъжете усетиха прилив на сили и онзи яд, който трябваше да накара извечния ловец да се измъкне от пещерата, за да защити племето си от набезите на дивите твари. Но с какво щяха да се вардят от зверовете – с иглата на Роза ли?
Керванът спря, а никак не беше за спиране. Мъжете се събраха, запалиха набързо от сламата за конете, но тя щеше да държи вълците настрани за кратко. Ако конете подушеха опасността, можеше да стане страшно. Изведнъж на Стоян му хрумна спасителна идея – имаха пояси в реквизита, натопиха ги в газта за горене, с която пълнеха фенерите и провесиха парчетата плат да горят зад каруците като огромни фитили. Керванът внезапно светна, задимя и замириса и макар да не бе сигурно дали огънят ще успее да прогони вълците, поне накара артистите да се чувстват малко по-уверено в мрака. И снегът, като видя с какво трябва да се борят човеците, като да поспря. Навръх трагическото им усилие Яго извади бутафорен меч и се развика от последната каруца накъм мрака. Дали вълците се изплашиха от монолога, в който изразяваше ненавистта си към Отело, или задушливата миризма ги прокуди, не стана ясно. Но премеждието им и до днес беше повод за смях, примесен с незабравена тревога.
Стоян и сега се усмихна.
Отмести тънкото перде – снегът навън се бе усилил и половината стъкло бе вече побеляло. Роза все така мълчеше, а в ума му продължаваха да прииждат спомени.
Ето я и онази декемврийска вечер преди – колко ли години бяха станали? Четири или пет? Онази вечер, в която милата му Руска напусна родния си дом, за да се врече на любовта им и на театъра.
Или на обратно е било вричането ѝ? Театърът първо…
За него колкото остане.
