„Любов и джелато“ от Джена Еванс Уелч (изд. „Ибис“, преводач: Боряна Даракчиева) ви поднася една красива история с изненадващи обрати и великолепни описания на ренесансова архитектура и италианска храна. Лина трябва да прекара лятото в Тоскана, но не е в настроение за прословутия ѝ приказен пейзаж. Тя пристига в слънчева Италия само защото това е предсмъртното желание на нейната майка, която иска дъщеря ѝ да опознае баща си. Когато обаче започва да чете дневника на майка си, пред момичето се открива един вълшебен свят на скрита любов, изкуство, ароматни пекарни и… дълго пазена тайна.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Едно момче играеше с футболна топка. Беше на моята възраст, може би малко по-голям, и беше закъснял с подстрижката поне три месеца. Бе облечен с шорти и спортна тениска, топката подскачаше между коленете му, а той припяваше на италиански с песента, която звучеше в слушалките му. Поколебах се. Можех ли да се измъкна, без да ме забележи? Може би с пълзене и на прибежки?
Той вдигна глава и срещна погледа ми. Супер. Сега трябваше да продължа, иначе щях да изглеждам като откачалка. Кимнах му и тръгнах бързо по пътеката, сякаш закъснявах за някаква среща. Съвсем естествено. Хората вероятно винаги бързат за важни срещи по върховете на италиански хълмове.
Той свали слушалките и музиката закънтя.
– Ей, да не си се изгубила? Хостелът „Бела Вита“ е надолу по пътя.
Спрях.
– Говориш английски.
– Само малко – каза той с преувеличен италиански акцент.
– Американец ли си?
– Нещо такова.
Вгледах се в него. Звучеше като американец, но изглеждаше като типичен италианец. Среден ръст, слаб, маслинена кожа и характерен нос. Какво правеше тук? Но пък какво правех и аз тук? Откъде да знам, може би Тоскана беше пълна с разхвърляни наслуки американски тийнейджъри.
Той скръсти ръце на гърдите си и се смръщи. Имитираше ме. Грубо.
Отпуснах малко позата си.
– Какво означава „нещо такова“?
– Ами майка ми е американка, но почти през целия си живот съм живял тук. А ти откъде си?
– От Сиатъл. Но ще живея тук през лятото.
– Наистина ли? Къде?
Посочих.
– Гробището?
– Да. Хауърд, баща ми, е уредник. И аз съм при него.
Той изви вежда.
– Зловещо.
– Не съвсем. Това е по-скоро мемориал. Всички гробове са от Втората световна война, така че вече няма погребения.
Ама защо защитавах гробището? То си беше зловещо.
Той кимна и пак си сложи слушалките.
Е, вече можех да се омитам.
– Беше ми приятно, мистериозни италиански американецо. Сигурно ще се виждаме.
– Аз съм Лоренцо.
Изчервих се. Явно Лоренцо имаше свръхразвит слух.
– Беше ми приятно, Лорен…
Опитах се да повторя името му, но запецнах на втората сричка. Той го каза някак напевно и езикът ми отказваше да го възпроизведе.
– Съжалявам, не мога да го кажа правилно.
– Няма проблем и без това ми казват „Рен“. – Ухили се. – „Мистериозен италиански американец“ също става.
Ух.
– Извинявай.
– За какво? А на теб „Каролина“ ли ти казват, или и ти си имаш прякор?
– Откъде ми знаеш името? – избълвах.
Само мама и учителите ми първия ден в училище са ме наричали с пълното ми име. Кой беше този тип?
– Аз уча в АМУФ. Баща ти идва да пита дали може да те запише. И мълвата се разнесе.
– Какво е АМУФ?
– Американско международно училище във Флоренция.
Въздъхнах.
– О, ясно. Гимназията.
Училището, в което на теория трябваше да уча, ако решах да остана след лятото. Съвсем на теория. Изобщо не беше в областта на вероятното.
– Ами прилича по-скоро на детска градина и класовете са много малки. Миналата година бяхме само осемнайсет души, затова новите са голяма сензация. Говорим за теб още от януари. Ти си нещо като легенда. Един тип, Марко, дори заяви, че си му партньорка по биология. Напълно си прецака последния проект и постоянно винеше теб за това.
– Това е ужасно странно.
– Не си каквато си те представях.
– Защо?
– Ами доста си ниска. И приличаш на италианка.
– А откъде разбра, че трябва да ме заговориш на английски?
– По дрехите.
Погледнах се. Шорти и жълта тениска. Все пак нямах щампа на Статуята на свободата или нещо такова.
– И какво американско има в дрехите ми?
– Ярки цветове. Шорти. Маратонки… – Махна пренебрежително с ръка. – След месец-два тук ще схванеш. Повечето хора тук не биха излезли от къщи, ако не са облечени с „Гучи“.
– Но ти не носиш „Гучи“, нали? Ти си с футболен екип.
Той поклати глава.
– Футболните екипи са изключение. Те са възможно най-италианското нещо. Освен това аз съм италианец. Така че, разбира се, всичко ми стои стилно.
Не можех да разбера дали се шегува.
– Не трябваше ли да постъпиш в АМУФ през февруари? – попита той.
– Ами реших да завърша годината в Сиатъл.
Той извади телефон от задния си джоб.
– Може ли да те снимам?
– Защо?
– Ами като доказателство, че съществуваш?
Казах „не“ точно в секундата, в която ме снима.
– Извинявай, Каролина – рече той без капка съжаление. – Трябваше да го кажеш по-бързо.
– Изричаш името ми неправилно. Прилича на „Каролина“, но всъщност е „Каролийна“, и ме наричат Лина.
– Каролина Каролийна. Харесва ми. Много италиански звучи.
Той пак си сложи слушалките и подхвърли топката във въздуха. Определено имаше нужда от малко уроци по обноски. Обърнах се, но той отново ме спря.
– Ей, искаш ли да се запознаеш с майка ми? Тя буквално си умира за американска компания.
