„В плен на твоята магия“ от Лора Ууд (изд. „AMG Publishing“, преводач: Филип Иванов) е романтична история, която ще ви подари палитра от емоции – ще се смеете, ще съпреживявате и ще се замислите, а горещите сцени ще ви оставят без дъх.
След като личният живот и работата на порядъчната Клементин губят всякаква посока, тя решава, че трябва да промени нещо. Затова, когато сестрите ѝ я напиват и ѝ предлагат да съживят ритуал от детството, наречен „Заклинание за раздяла“, тя не се възпротивява. Сега Клеми случайно е развалила едно погребение, имала е първата си авантюра за една нощ и получава предложение за нова работа, която може да се окаже опасно предизвикателство – да прекара шест седмици сама с прекрасната и много забранена рок звезда Тео Елиът.
Клеми носи белезите от дълбоко разочарование от баща ѝ и първата ѝ любов, които са музиканти. И въпреки че се заклева, че никога повече няма да бъде близка с друга знаменитост, лятото ѝ с Тео се превръща в нещо неочаквано.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
ГЛАВА 1
Един бърз поглед към живота ми: на прага ми беше застанала сестра ми, която държеше умряла птица, а това дори не беше най-лошият момент от деня.
– Клеми – очите на Лил се пълнеха с огромни сълзи. Докато държеше купчината пера, дебелата ѝ черна очна линия беше започнала да се размазва застрашително. – Блъсна се право в колата ми… Мислиш ли, че може да се оправи?
Погледнах птицата. Една очевидно умряла птица.
– Не, не мисля – опитах да съм деликатна, но не бях дори близо до това. Както казах, беше труден ден.
– Боже господи, Лил! – сестра ни Серина се появи над рамото ми, отпивайки от бутилката шампанско, която беше взела. – Какво правиш с това нещо? Отвратително е!
Лил погледна Серина ядосано.
– Опитвам се да му спася живота. Мислиш ли, че може да се прави дишане уста в уста на птица?
– Уста в клюн, ако трябва да сме точни – обадих се, докато от Серина се чуваше звучно гадене.
– Не мога просто да го оставя да умре – каза отново Лил, решена да не се отказва, а аз не помръдвах от вратата, защото знаех, че ако дам дори малък шанс на това, умрялата птица щеше да се озове в апартамента ми.
– Мисля, че вече е късно за това. – Серина побутна трупа с хубавия си маникюр. – Доколкото знам, не трябва по средата да е така плоско.
Лил погледна надолу.
– Оу – каза тя най-накрая. – Това е ужасно.
– Да, ами може например да оставиш умрялата птица и да влезеш? – предложих аз.
– Просто да я оставя на земята? – Лил звучеше ужасена.
Усещах накъде отиваха нещата и бях прекалено уморена, за да организирам птиче погребение. Погледнах Серина отчаяно, а тя реагира с въртене на очи.
– Защо не я хвърлиш в коша? – предложи тя.
– В коша?! – Гласът на Лил се качи на по-висока честота.
– Коша за компост – бързо се поправи Серина. – Клеми има към шестнайсет коша за боклук, нали така? – тя ме погледна.
– Имам кош за градински отпадъци. – Свих рамене. Въпреки че „градински“ е малко пресилено за проскубаното парче трева, което е включено към апартамента. Отдавна си мислех да насадя малко луковици, представях си се много добре как обикалям с плетена кошница в едната ръка, усмихвайки се скромно, когато хората забелязват позеленелите ми пръсти, но така и не намерих време. А и сега вече нямаше особено значение.
– Значи това е решението. – Серина отметна косата си. – Идеално е. Ще може да се върне към земя- та. – Серина беше майстор на това да кара хората да изпълняват желанията ѝ, а сега прилагаше уменията си върху Лил, като говореше в нейния тон.
Лил се колебаеше.
– Не ми изглежда много достойно.
– Така е в природата, Лил. – Серина махна с ръка. – Нали знаеш: зъб за зъб.
– Искаш да кажеш „пръст при пръстта“ – поправих я аз. – И не мисля, че народът е имал предвид челен сблъсък с Toyota Yaris, управлявана от дребна жена с обемно розово палто.
– Все тая. – Серина отхвърли аргумента ми, набирайки инерция. – Зъб, пръст, всичко е част от кръ- говрата, нали така? Вдигаме се от земята и в нея се връщаме, прах при прахта, пръст при пръстта. Това е колелото на живота, всички сме на него…
Бях твърдо убедена, че тя е напът да запее версия за възрастни на песента от „Цар Лъв“, което би подронило впечатлението, че се отнасяше толкова сериозно към случая, колкото Лил би желала. Затова се намесих, без да се бавя.
– Хайде, Лил, ще замръзнем, а вътре има пица – твоята любима веган пица, както и вино. Много вино.
– Хубаво. – Лил кимна неохотно. – Но мисля, че трябва да кажа няколко думи.
– Кажи ги бързо – отговори ѝ Серина. – На Клеми ѝ трябваме повече, отколкото на тази умряла птица. За нея може би все още има шанс.
– Необходимо ли беше това? – измърморих.
Серина не ми отговори, а вместо това напълни устата си с шампанско, вдигайки вежди, но сравнението беше очевидно: животът ми представляваше една голяма умряла птица – нещо, за което ми беше трудно да споря.
След пет минути се бяхме събрали около отворения ми кош за градински отпадъци.
– Тук лежи гълъбът Питър – напевно каза Лил.
Не бях никак убедена, че умрялата птица в коша ми беше гълъб, но не беше сега моментът за технически спорове.
– Не знаем колко дълго си живял – продължи Лил, – но ти си бил част от този голям и красив свят и съжаляваме, че си отиде. Надявам се, където и да си, да усещаш слънцето по гърба си и въздуха в крилата си. Надявам се да си щастлив и свободен.
Усетих изненадващи наченки на сълзи в очите си, които опитах да скрия от Серина.
– И двете не ви слушат главите – изръмжа тя, но в гласа ѝ долових привързаност, която не можеше да скрие. – Сега вече може ли да се прибираме? Студено е, ако не сте забелязали. Напът съм да последвам птицата с хипотермия.
Лил затвори капака на коша и след въздишка на облекчение влязохме вътре.
– Какво се е случило тук? – попита Лил, оглеждайки апартамента ми, който изглеждаше опразнен.
– Ленърд се е случил – отвърна Серина навъсено.
– Взел ти е всичките неща – зяпна Лил. – Дивана ти? И телевизора? И… къде са всички неща на Сомчо? Къде е Сомчо?
Вярно. Котаракът. По-добре да не мисля много за това, защото пак ще се разплача.
Лил мигаше неразбиращо, опитвайки се да осмисли събитията.
– Той ти е взел котарака?
– Лен каза, че на Сомчо ще му е по-хубаво на ново- то място – отговорих, опитвайки да звуча небрежно. – И е прав. Той е в истинска къща и далеч от оживени пътища. Много по-безопасно е.
– Той ти е взел котарака! – повтори Лил, като този път в големите ѝ сини очи проблясна ярост.
–Оставил те е заради друга жена, взел ти е всичките неща и ти е откраднал котарака?! Мразя го.
Огледах се в почти изпразненото комбинирано пространство между всекидневна и кухня. Вярно е, че не беше съвсем по вкуса ми – всички изчистени линии в модерен стил и минималистичното обзавеждане бяха леко студени, но беше приятно и изглеждаше като дом. Сега имаше един фотьойл, който бях намерила на улицата (бях казала на Лен, че съм го намерила на антикварна разпродажба, иначе никога не би се съгласил да го вземем), провиснала полупразна библиотека и настолна лампа с формата на русалка, държаща мида. Нямаше маса, около която да седнем. Изглеждаше като последен стадий на гаражна разпродажба.
– Бяха си неговите неща – казах, вдигайки рамене. – Той ги беше избрал и платил. – Явно досега не осъзнавах колко много от нещата бяха негови, докато не дойдоха от фирмата за преместване и не ги изнесоха – което се случи днес, докато бях на работа. Работа, която скоро щях да изгубя. Тази мисъл отново събуди главоболието, което се опитвах да потисна.
– Винаги съм знаела, че за нищо не става – мрачно каза Серина, излягайки се на кухненския плот и отваряйки огромната кутия с пица. – От години ти го повтарям.
– Ти казваше, че е скучен – отговорих аз, – което, ако сме честни, той сега опроверга.
С Лен бяхме заедно от четири години, докато преди десет дни ми съобщи, че не просто ще ме напусне заради Джени – колежка от счетоводната му кантора, а и че двамата са излизали през последните осемнайсет месеца и че тя е бременна в третия месец. Лен, Джени, тяхното бебе и моят котарак ще се преместят в четиристайна селска къща в Оксфордшир заедно с всички наши мебели. Той благородно ми остави градския апартамент, чийто наем вече не можех да си позволя. Всичко се получи чудесно.
Преди това винаги съм изпитвала леки съмнения към хората, които неочаквано биват връхлетени от подобни събития. Как може да не са усетили? Е, нека ви кажа как – аз нищо не бях усетила. Нищичко, дори идеята за подобно нещо не ми беше минавала през главата.
Когато Лен свали картите, застанал крайно сериозен пред камината ни, подобно на детектив в лоша адаптация на Агата Кристи, тъкмо разкриващ извършителя, първата ми мисъл беше, че се шегува.
Това не продължи дълго, защото Лен не беше голям шегобиец, а и честно казано нищо от казаното не звучеше особено смешно.
– Просто мисля, че отдавна сме на автопилот – каза той, а думите му звучаха обрани и упражнявани, като реч. (По-късно разбрах, че това е било така, защото Джени буквално му беше написала сценарий, което беше добра идея, защото Лен често говори с недомлъвки, а раздялата ни беше нещо безкрайно ясно.) – С теб имаме прекалено много различия. Което не е много изненадващо с оглед живота ти преди това… – Това ми се стори ненужно грубо. – Вече не се обичаме, Клеми. Просто сме заедно по навик. Ще видиш, че всичко това е за добро.
Почти веднага повърнах в празната кутия от бонбони, за която се бях хванала.
Фактът, че беше прав, не ме успокояваше особено. Не ми липсваше толкова той, колкото удобното усещане да имам човек до себе си, установената рутина в животите ни, които изглеждаха толкова взаимосвързани. Липсваше ми обаче котаракът ми. И диванът.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
