В най-новия си роман Виктор Пелевин чертае един архаично-футуристичен свят, в който хората са чипирани, а писмеността на практика е станала безполезна. И търси начина, по който такова общество изживява любовта. Transhumanism inc. (изд. „Жанет 45“, преводач: Елена Алексиева) описва време, когато съзнанието на хората ще може да се отделя от тялото – и така на практика ще се превърнем в безсмъртни. Мозъкът ще заживява в отделно измерение, но достъпът до него ще е позволен за елита. Така и Земята ще продължи да е обитавана от поствъглеродна цивилизация, смалена до размерите на обслужващ персонал и биороботи.
Основната тема на Пелевин е смисълът (или нарастващата липса на такъв) зад състоянието на човешкия род. По-тесният му фокус е промяната, случила се в Русия след епохата на Горбачов. Какво се случва с това поколение, след нашествието на Кока-Кола и капитализма и последващото завръщане на тоталитаризма? „Когато установените взаимовръзки в реалния свят се сгромолясат“, пише Пелевин, „същото се случва и в човешката душа“.“
Прочетете откъс от книгата при нас.
*******
*Тиърите бяха десет и разказите за най-горните вече звучаха неправдоподобно. Имаше обаче, както се шушнеше, и единайсети тиър, „Златна звезда“, за който дори не се носеха особени слухове.
Това беше личната симулация на най-богатия бурканник на планетата Атон Голденщерн. На него принадлежеше контролният пакет на TRANSHUMANISM INC. Той имаше свой дял в почти всичко.
Личната му симулация съответстваше на статуса: цял свят, отделна вселена, създадена специално за него, където не се срещаше с други банкери – освен, разбира се, ако не поискаше сам. За нея се знаеше само, че тази вселена е свързана с личната религия на Голденщерн (мозъкът му си я беше купил точно така, както древните плутократи си бяха купували острови и яхти) – и в центъра ѝ блести тайнствена златна звезда.
Голденщерн не беше просто най-богатият мозък – той беше и лендлордът на невидимата пирамида от тиъри. Именно нему принадлежеше индустрията на безсмъртието, той държеше технологиите и патентите – и дори онези бурканници, които за кратко го изпреварваха по номинално богатство (което се беше случвало няколко пъти), бяха не повече от негови квартиранти и гости.
За Голденщерн се знаеше много малко – никой не размяташе името му из новините. Нямаше нищо за чудене: банкерите от горните тиъри умееха да зачистват информационната среда така, че за тях да не споменават без нужда нито стендъп комиците, нито медийните борци за истина.
Сред хората със сериозна ориентация към социално израстване за добър тон се смяташе да не знаят нищо за Голденщерн. Допускаше се споменаването му като нещо средно между неприлична градска легенда и отдавна разобличена конспиративна теория. Но дори това следваше да се прави с гнуслива интонация и единствено в отговор на опит сериозно да се заговори за Голденщерн. Да започнеш подобен разговор сам или просто да произнесеш фамилията му, без да е налице крайна нужда, не си струваше: хората, които държаха на перспективите си, не правеха така. Съществуваше и евфемизмът „ГЩ дума“, но и той не беше особено желателен.
Почти всички дърдорковци в мрежата обаче бяха тъкмо хора без социални перспективи, поради което разговори за Голденщерн все пак се водеха. Във всеки от тях моментално се намъкваха голденщерн ботове, които интелигентно и убедително се присмиваха на съществуването на голденщерн ботовете. Разпознаваха ги бързо – именно по интелигентността, артикулираността и безупречната логика на вежливите аргументи. А разпознаеха ли ги, спираха да им реагират.
Тредовете по тази тема не висяха дълго в мрежата – маркираха ги с оранжеви удивителни и ги премахваха за защита на потребителите, ако някой аноним или бот нарушеше едно от мрежовите правила, което се случваше почти веднага. Маня обаче беше посещавала достатъчно количество подобни дискусии, за да си състави примерна карта на мита. Голденщерн не беше просто фамилия, а леко видоизменено име на герой от пиеса. В „Хамлет“ на английския драматург Шекспир имаше две лоши момчета на втори план, назовани Розенкранц и Гилденстерн.
По-нататък започваше истинската история. Живели едно време двама талантливи приятели, кореец и швед. Кореецът (според други източници – французин) бил невролог, направил важно откритие (измислил някаква си нанотечност), а шведът бил прочут програмист, работил с церебрални чипове още в „Невролинк“. Двамата замислили стартъп, палаво наречен „Розенкранц и Гилденстерн са живи“. Наименованието отпращало към пиесата на Том Стопард „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ и за хората с англоезична култура играта на думи и смисли била ясна. А смисълът бил в това, че на мъртвите Розенкранц и Гилденстерн уж се давал втори шанс.
В буркан. Именно тогава се появили и първите буркан-банки.
Маня намери в мрежата древни рекламни материали на стартъпа и откъси от филма, заснет от Том Стопард по собствената му пиеса. Филмът беше необикновен, красив – и съдейки по всичко, се харесвал на бащите основатели, въпреки че към момента на регистриране на стартъпа бил вече реликва: те буквално изтръгнали странната лента от забвението и така героите ѝ станали известни на цялото човечество.
В главата на Маня особено се наби монологът на Розенкранц (актьорът Гари Олдман лежи върху капака на саркофага, опрял глава на венеца, и си чеше езика, а в това време системата разяснява в полетата, че фамилията Розенкранц е една от най-старите в Германия и означава „венец“, „броеница“ или нещо там свързано с розите).
– Представяш ли си се като мъртвец, легнал в кутия с капак… Как? Все едно жив лежиш в сандъка. През цялото време забравяш за смъртта си, а?… Ами ако ти кажа, че се каня да те затворя в сандък, кое ще избереш – да си мъртъв или жив? Разбира се, че ще избереш живота… Да живееш в сандък, е по-добре, отколкото изобщо да не живееш. Можеш да си лежиш там и да си мислиш – е, поне съм жив…
Монологът беше дълъг и малко объркан, но именно от там беше взет ударният слоган на стартъпа:
ALIVE IN A BOX! R&G: A!
Най-прочутата реклама на стартъпа, а впоследствие и на TRANSHUMANISM INC., обаче стана Хамлет, вторачен в черепа, който изведнъж разцъфва в ръката му като букет маргаритки и незабравки – и се превръща в прозрачна сфера с мозък.
IT IS „TO BE“, STUPID!
Тази реклама я въртяха и досега – вече в качеството ѝ на вечна класика, един от визуално-смисловите стълбове на битието. Сферата в ръката на Хамлет, разбира се, изобщо не приличаше на истинския цереброконтейнер, затова пък образът беше нагледен.
Думата „буркан“ си беше чисто руски заместител – „играя на буркан“ звучеше доста по-оптимистично, отколкото „играя на сандък“. В останалата част от света използваха термина box. Индивидуалният модул за съхранение на мозъка приличаше на непрозрачен паралелепипед, чиито форма и големина зависеха от тиъра.
Неизбежни са единствено смъртта и данъците, гласеше една древна пословица. С данъците, как да е, въпросът можеше и да се реши, но със смъртта – нямаше начин. Ала житейската мъдрост се променя с годините. Богатите хора разбраха, че предлаганият им шанс да съхранят мозъка си е същевременно и единствената възможност да запазят парите си. Или поне част от тях: бурканната вечност струваше порядъчно скъпо.
Стартъпът се изстреля като ракета, изпревари „Алфабетите“ с „Амазоните“, купи „Невролинк“ с всичките му технологии – и двете сравнително млади момчета мигновено обраснаха със структури, предпазни възглавници, лойъри, лобисти, президенти, спикъри, улични бойци – и станаха най-богатите хора на планетата. Това се смяташе за бизнес чудо. И естествено, разцъфтяха всякакви конспирации като могъщи магарешки тръни.
Клиенти на стартъпа ставаха богаташи, на които се налагаше доста сериозно да се вталят, за да влязат във вечния живот през игленото ухо на договора. Конкуренция просто нямаше как да възникне.
Понеже основателите на стартъпа бяха млади открехнати гикове, решиха да си направят майтап. За да ознаменуват успеха на проекта, те смениха истинските си фамилии на Розенкранц и Гилденстерн – и точно така влязоха в историята. Сто години по-рано предишните им фамилии все още можеха да се намерят в мрежата, но сега вече не. Знаеше се само, че някога Гилденстерн се казвал Антон.
А после гиковете си направили още по-голям майтап – около половин век след като самите Розенкранц и Гилденстерн се преселили в буркани (дори богатите гении остаряват), Гилденстерн, направо от буркана, изкупил дела на Розенкранц и си сменил фамилията на Голденщерн.
Защо? Откъде-накъде?
Имаше много обяснения. Метаструктуралистки нейм-шуй, прочете Маня. Ритуално-религиозното модифициране на имената действително било любимо хоби на богатите по онова време. Тунинг токъни купували мнозина, при което се смятало за голям шик да промениш само няколко букви, за да придадеш на личния си вербален идентификатор нов смислов стриймлайн. По същите съображения Голденщерн променил наименованието на фонда си на Goldenstern All (игриво съкращение на предишното Guildenstern Allocations).
По-нататък започваше непроверената информация, която в мрежата винаги се съпровождаше от оранжева удивителна. Посредством система от тарикатлъци и далавери фондът на Голденщерн завладя не само търсачките, но и мрежовата инфраструктура. И във всички електронни издания на Шекспир и Бекет думата „Гилденстерн“ за един ден се промени на „Голденщерн“. Дори в сканираните вече стари издания и ръкописи. Във всички упоменавания на въпросните ръкописи. И във всички упоменавания на упоменаванията. Сега за Гилденстерн си спомняха основно от първоначалното наименование на стартъпа и фонда – тази част от историята оставиха без да пипат.
Говореше се, че този нейм-шуй бил свързан с личната религия, разработена за Антон Гилденстерн (сега вече Атон Голденщерн) от световен синод от просветени мъже, лами, равини, свещенства и светейшества, на които също им се искал буркан – или поне вкусно хапване, преди да умрат. Мълвата твърдеше, че въпросната лична религия била технологично подсигурена като никоя друга и реално позволявала на Голденщерн да се уподобява на бог. Но подобни обсъждания на бърза ръка обрастваха с оранжеви удивителни и угасваха.
Друго едно весело изменение на миналото, което уж си бил позволил Атон Голденщерн, се отнасяше до песента на старинния английски композитор Дейвид Боуи The Man Who Bought the World. Конспиролозите твърдяха, че по-рано тя се наричала The Man Who Sold the World, а Голденщерн я преименувал в чест на своя информационно-финансов триумф, като този път не оставил абсолютно никакви следи. Променени бяха всички налични в мрежата записи, така че дори Кърт Кобейн с мръсната си сива жилетка вече пеел bought вместо sold на малкото достигнали от миналото линкове.
Дали това беше истина или мит, трудно е да се установи. По-вероятно беше Боуи и Кобейн винаги да са си пели bought: други версии не са се запазили, а конспирологията, както знаем, се адаптира крайно изобретателно към реалността.
Във всеки случай, за Боуи не се сърдеха, за Шекспир – също. Нали не бяха унищожили „Хамлет“, а само бяха сменили няколко знака в текста. На кого в крайна сметка му пука как точно се е казвало някакво си измислено лошо момче, след като на театралната сцена вече дълги столетия на въпросните шекспировски момчета им сменят и джендъра, и ориентацията, и цвета на кожата във всевъзможни комбинации. Че и в невъзможни също.
Всички схванаха веселия намек. Дори да не беше станала все още частна собственост на фонда Goldenstern All, историята на човечеството доста се приближаваше към това
състояние във всички практически смисли. Голденщерн обаче си беше обикновен прогресивен момък, не се оливаше и световната общественост наблюдаваше ставащото спокойно. Защото какво всъщност е световна общественост? Съвкупност от електрически разряди в мрежата. А мрежата сами знаете чия е.
В крайна сметка историята – това е просто назначеното на хората минало. То бива днешно, бива вчерашно, ще бъде и утрешно. А да живеем, както ни поучават мрежовите гурута, трябва изключително за мига и не е добре да рипаме из него, защото е твърде тесен и местата може и да не стигнат.
Маня се запознаваше с мита постепенно, хаотично – и в самия край на своите тайни подскоци из съмнителни форуми проумя с леко свиване в гърдите: трябваше да узнае всичко това, за да може сега да го забрави завинаги.
Голденщерн не беше тиранин или изчадие адово. Той беше просто невероятно печен бизнесмен със страхотно чувство за хумор, който искаше само едно – да го оставят на мира. Ставащото в света очевидно не го интересуваше особено, но не му харесваше, когато светът се интересуваше от него. Следователно в реалността не съществуваше никакъв Голденщерн.
Просто защото така беше пожелал самият Голденщерн, а реалността в наше време – това е платформа, намираща се в частно владение, и ако нещо не ви харесва, никой не ви кара насила да поддържате в нея свой акаунт.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
