„Мигът на Дора“ от Стефка Станчева (изд. „Лемур“) е роман за най-голямата добруджанска радост – освобождението на областта от четвъртвековната румънска окупация и връщането ѝ в пределите на Царство България. През погледа на голямата поетеса Дора Габе, пламенно ангажирана с борбата за свободна Добруджа, книгата проследява събитията от подписването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г. до пълното приобщаване на Южна Добруджа на 1 октомври същата година.
В повествованието въздействащо са преплетени документална достоверност и художествен прочит, военни действия и сърдечни делнични разговори. Драмата на отделния човек като част от мъчителното минало, белязало общността, се разгръща на фона на вълнуващото очакване на завръщането в родния край и лиричния изказ на Дора Габе.
Прочетете откъс от романа при нас.
*****
ПРЕД ЗЛАТНИТЕ ПОРТИ НА ДОБРУДЖА
8 септември 1940 година, местността Узун кум
Влакът от София тихо издиша последната си въздишка и морно спря на варненската гара. Кроткият заник на слънцето беше изпъстрил вечерното небе с огнени нюанси, които ослепително се отразяваха в прозорците на опразваните купета. От всички вагони нетърпеливи пътници, натоварени с множество чанти, чакаха да им дойде редът, че да стъпят на перона и да напрегръщат посрещачите си.
Чайките и гларусите, в съзвучие с топлия солен мирис на море, допринасяха за усещането, че пристигащите са сърдечно приветствани от Варна – царицата на Черно море.
– Госпожо Лиза, госпожо Дора – ето ме. Тук съм. Е, хайде добре сте ми дошли и честита радост! Честита победа!
Докато поемаше по-голямата част от багажа, Митьо Костов не спираше да говори и да се суети около двете знатни дами, гостенки на етажа над ресторанта, който управляваше. Осведоми ги, че беше приготвил двете стаи за тях, като не пропусна да похвали предвидливостта им, защото скоро във Варна яйце нямало да можеш да хвърлиш. Толкова народ се чакало да пристигне, че трудно щяло да стане с настаняването.
– Сега, отпред на площадчето, ни чака Петър рибарят, знаете го. Дойдохме с неговата кола. Ще качим чантите и направо към златния Узун кум. Хайде!
– Митьо, не знам дали си даваш сметка какво значи всичко това за нас. Само с едно обаждане и ти за нула време чудеса направи – говореше Дора, а Лиза чаровно се усмихваше и кимаше утвърдително с глава.
– Какво говорите, то ако на вас не направя услуга, на кого?! Сигурно и вие бяхте развълнувани, ама вчера за мене голяма радост беше. Направо се бях сврял в радиоприемника, казвам ви. Като чух, че са подписали Крайовския договор, хукнах по брега да си излея радостта. Виках, пях, премятах се. После се хвърлих в морето, плувах като обезумял, далдисвах – луда работа. Като излязох на брега пък, грабнах шапката си, махах към добруджанските брегове и много исках моят роден Балчик да ме види и да му кажа, че скоро, съвсем скоро ще бъде свободен.
– И ние затова сме дошли, Митьо. Да сме на самата граница с Добруджа, да чакаме българските войски, защото имаме разрешение да влезем с тях.
– Че как тъй, госпожо Дора? Вярно ли разправяте? С войниците? Ами! Кой ще разреши жени да влязат с войската, пък било то и да са Дора Габе и Елисавета Багряна – задъхан от вълнение питаше Митьо, а очите му се бяха уголемили от почуда.
– Ще ти разправяме всичко, като седнем на терасата, под белите балдахини на твоя ресторант и ни разрежеш една от любимите ни кехлибареножълти дини – кокетно каза Лиза и го остави в мъчително мислене какво ли се беше случило, та генералите да настъпват в Добруджа, придружени от именитите софийски поетеси.
– Митьо, какво ново във Варна? – смени темата Дора.
–Радост! Радост, госпожо Дора. Днес например пред катедралната църква имаше молебен от митрополит Йосиф. После под звуците на „О, Добруджански край“ се строиха частите на гарнизона и бяха поздравени от началника на флота, капитан Тошев. Приветствия имаше от кого ли не – като се почне от кмета Мустаков и от Добруджанската женска организация, та до възторжените ученици от варненските гимназии. А най-накрая – най-емоционалното – изключително внушителна манифестация на войскари и граждани1. С една дума – радост! Това е, госпожо Дора!
В това време всички се качиха на старата кола на Петър, а тя, събрала сетни сили да не се изложи пред софийските гостенки, изхриптя и се понесе оглушително по варненските улици. Дамите на задната седалка жадно гледаха през отворените прозорци любимия си град, в който идваха по няколко пъти годишно и се радваха на възможността да му се наслаждават. Най-вече отсядаха в самата Варна, в семейството на свой близък – учителя Васил Ставрев, или, ако бяха свободни, в стаичките над ресторанта в Узун кум, накъдето се бяха насочили и сега. Собственикът на тая сграда се казваше Давид, но те не го виждаха често, а с управителя Митьо бяха създали топли приятелски отношения.
–Ах, госпожо Дора, не мога да се стърпя да ви кажа. Докато ви чаках, си купих топъл-топъл вестник „Зора“ – свалиха го от влака, преди вие да слезете. Отварям го и – хоп – какво да видя. Дора Габе написала химн за Добруджа още същия ден на договора – говореше Митьо, като си беше извил врата назад и се мъчеше да надвика бръмченето на двигателя. – Е, викам си, ще ѝ стисна ръката веднага щом я зърна. Обаче, още по-интересното, в една колонка на вестника пишеше, че листовки с тоя химн още снощи били разлепени навсякъде из София. Благодаря ти, г-жо Дора, като добруджанец ти благодаря!
Дора беше истински щастлива да чуе това и подаде ръка напред, към Митьо, за да получи неговото поздравление.
После с Лиза, доволни от развоя на събитията, продължиха да съзерцават ту пейзажа отвън, ту ведрите лица на посрещачите си в колата. Говореха с Митьо на различни теми, а автомобилът гръмогласно и упорито пърпореше по новопостроеното шосе северно от Варна. Като подминаха летовището „Св. Константин“, морето изведнъж се разстла пред тях като тепсия, синьо-синьо, докъдето ти поглед стига все синьо, а след заветните седемнайсет километра от Варна, всички видяха очертанията на великолепния, потънал в зеленина и разкош, Узун кум.
– Е, добре дошли на нашия дълъг пясък. Нищо че от две-три години тая местност предлагат да ѝ викаме Златни пясъци, ама никой още не ще да си извърти езика да я нарече поновому – обади се за пръв път Петър рибарят и лицето му грейна с добродушна усмивка.
– Карай, карай, Петьо, че аз имам попчета да пържа, вино да охлаждам – важно и нескрито театрално оповести менюто Митьо, познавайки добре вкусовете на двете дами.
Дора сияеше от радост. Какви ги говори Митьо? На нея и хляб, поръсен със солчица, ѝ стигаше, само да е тук. Добруджа беше само на една ръка разстояние, балчишкият бряг и фарът на Калиакра се виждаха от брега, а омразната граница, дето минаваше зад лозята и гората на Узун кум, скоро, много скоро щеше да се премахне завинаги, та да се върнат брат при брата и българските семейства пак да бъдат цели.
След още два-три завоя колата спря пред сградата на Давид2, която се намираше по средата на трикилометровата плажна ивица, застлана със ситен златист пясък. От тая сграда, построена на по-високо място и заобиколена с китна, изрядно поддържана градина, се стъпваше направо на пясъка, който пък нежно галеха морските вълни.
Някои наричаха зданието хан, други – къща, трети – просто ресторант със стаички под наем. Каквото и название да носеше, нищо не можеше да попречи на Дора и Лиза вече няколко години да го посещават и да се любуват на прекрасната панорамна гледка, откриваща се и от огромната ресторантска тераса, и от етажа отгоре.
Когато прекрачиха прага на добре познатите им стаи, двете приятелки се почувстваха като в царствени покои – изгледът от прозорците им беше вечерната омая на Черно море, а семплата вътрешност на стаите с опънатите искрящобели чаршафи на леглата и китката полски цветя на кипра малка масичка, им изглеждаха като най–големия хотелски лукс.
След по-малко от час двете изморени, но щастливи гостенки, облечени с леки, ефирни рокли, слязоха в ресторанта и седнаха на прохлада на широката тераса, като тактично бяха оставени от управителя спокойно да вечерят, без да бъдат засипвани ни с въпроси, ни с комплименти.
– Наздраве за…
– Наздраве за какво, Лиза?
– За… нашето приятелство.
– Наздраве и благодаря, че не се възпротиви да дойдеш с мен. Ти си истинска приятелка, защото ме чуваш, дори и да замълча, защото ме усещаш с душата си и защото не се умори да слушаш безкрайните ми истории и да ме подкрепяш, когато ми се разлюлее душата по родния край. Дълго търсех човек, който да ме разбира, без да обяснявам своите постъпки и мисли, и ти влезе в живота ми, Лиза. Благодаря ти, че си тук, пред портите на Добруджа, които скоро ще се отворят и оттам ще заструи златната светлина на свободата.
– Дойдох, защото и аз се вълнувам, но знам душата ти с кого иска да бъде днес на тази врата, която води към Добруджа. Знам, че господин Петър и госпожа Катя3 трябваше да са с теб. Сигурна съм, че сега те са най-едрите звезди на добруджанския небосклон.
– Нямам търпение, Лиза, нямам търпение да видя свободата на моя свиден край, дето баща ми управляваше чифлици, дето мама лекуваше селяните от цялата околия, а ние със Сеня и Бела4 живеехме от безгрижно по-безгрижно. Казват, че най-пропиленият ден е денят, в който си се лишил от смях – ние с брат ми и сестра ми в нашето детинство нямахме такъв ден. Благодаря на съдбата, че ме срещна и с тебе.
– Никой не пресича пътя ни случайно, Дора, нищо случайно няма и в нито едно познанство, не мислиш ли?
– Сигурно е така. Ето на, ние с тебе, Лиза, сега сме едно цяло, животът ни събра, сякаш да докаже, че всеки се нуждае да намери тоя, дето идеално го допълва. Ядосва ме булевардното мълвене5, че ние не се разбираме. Аз тебе никога не съм те съдила, защото знам, че човек първо трябва хубаво да си даде сметка той самият безгрешен ли е. Чувствам, че имам хармония в живота си, защото твоето приятелство ме крепи.
– Въпреки злословието за нашето съперничество?!
– Въпреки злословието.
– Права си, че се допълваме. Ти, Дора, си темпераментна, огнена, с ораторски заложби, аз – просто неконфликтна, тиха. Ти си водач…
– Недей да скромничиш – усмихна се Дора – ти си, от една страна, женствена и нежна, а от друга – най-дръзката българска поетеса. Благодаря ти и за всички книги, които си ми подарила, с неизменното кратко, ясно и мило: „На Дора от Лиза“.
– Знаеш ли, че аз те знам още преди ти да подозираш, че съществувам? Наистина! – продължи Лиза. – Това не съм ти го разказвала. Помня, когато през ’910-а година6 излезе прословутата „Антология“7 и когато за пръв път видях твоя фотография, публикувана в нея. Онемях от твоята хубост и гордия ти поглед. Аз тогава тъкмо завършвах Девическата гимназия и пишех, но тайно и плахо, и ти за мене беше недостижима. Бяха те представили с десет стихотворения от твоите „Теменуги“. А няколко години по-късно присъствах на твой рецитал във Военния клуб.
– Ох, Лиза, а аз с болка си спомням това четене – беше година-две, след като румънците окупираха за пръв път моята Добруджа, а мама и папа̀̀ се преселиха от Добрич в София и започна нашата битка за родната земя. Рецитирах пред многобройната публика във Военния клуб, а сърцето ми плачеше. Въпреки всичко, добре помня, че на тръгване някой ме запозна с тебе.
– А по-късно, в един есенен слънчев следобед, бях отишла в ателието на Невена Баджакова8 и ти влезе с Мара Белчева9 – беше една от първите години след смъртта на Славейков. Тогава с тебе само си кимнахме. После едновременно бяхме сътруднички и на „Вестник на жената“, но пък Владо10 продължава да твърди, че той ни бил запознал официално чак през ’922-а година, когато и двете печатахме при него в „Златорог“. Няма да забравя този ден – как влязох в Писателското кафене11 за среща с него и Цвета12 и ти беше на тяхната маса. Тогава му казахме, че се познаваме, но Владо въобще не ни слушаше и реши точно в онзи момент да ни запознае официално.
– Помня, че през същата година Владо ти публикува три стихотворения под псевдонима Багряна.
– С Николай Лилиев и Сирака го измислили и пуснали поезията ми, без да ме предупредят.
– Така беше. Нали не искаха да има объркване с Мара. И двете Белчеви – не вървеше някак и затова ти намислили да си Багряна.
– Да, но без да ми кажат. Купувам си аз чакания брой на „Златорог“13 и гледам – появила се е нова поетеса – някоя си Багряна. Като зачетох – не можех да повярвам, че това име стои под моите стихове… и тогава си казах с вълнение: „Значи аз вече съм Багряна!“
– Ти помниш всичко, Лиза!
– Помня и всичките пъти, в които с тебе сме били тук, на това уникално място – още от времето, когато тая хубава каменна сграда я нямаше и наемахме някоя от ония малки, схлупени къщици там, насред лозята. Помня и как се разхождахме през тая дивна и дива гора по тесния път за Аладжа манастир.
– А как пищеше от змиите, помниш ли?
– Така си беше, не съм безстрашна като тебе. Помня и как обичахме да седим с часове край сладководното езеро14 и да гледаме играта на водните костенурки, как капитан Славянов ни канеше на кораба си и благодарение на него видях Истанбул и Кюстенджа15, и разбира се – нос Калиакра и високите добруджански брегове. Затова и много се зарадвах, като измоли от военния министър разрешение и аз да вляза с войските и да изживея паметния ден на свободата. Радвам се, че най-сетне ще стъпя в Добруджа, която засега познавам само от твоите произведения и Йовковите разкази.
– Ще я видиш, Лиза, и повярвай ми, повече няма да можеш да я заличиш от сърцето си, защото е прекрасна и защото е част от българската земя. Но за мене Добруджа е много повече – тя е моята родина…
- В. Последни новини, 8.09.1940 г., бр. 76 ↩︎
- По-късно, през 50-те години, на нейно място е построен ресторант „Казино“, сега хотел-казино „Интернационал“. ↩︎
- Петър и Екатерина Габе – родителите на Дора Габе. ↩︎
- Израел Габе (Сеня) – големият брат на Дора Габе и Изабела Габе (Бела), по-късно Казанджиева – малката ѝ сестра. Дора Габе има още един малък брат – Емануил, когото наричат Манол. ↩︎
- Когато през 1924 г. Багряна и Боян Пенев оповестяват своята връзка, той, макар и формално, все още се води съпруг на Дора Габе. ↩︎
- 1910 г. В диалозите на цялата книга годините са с апостроф, така, както са били изричани. ↩︎
- Антология на новата българска поезия „Нашата поезия от Вазова
насам“. ↩︎ - Невена Баджакова – българска скулпторка и художничка. ↩︎
- Мара Белчева (1868 – 1937) – българска поетеса и преводачка, любима на Пенчо Славейков. ↩︎
- Владимир Василев (1883 – 1963) – издател на сп. „Златорог“, което излиза от 1920 до 1943 г. След 9.09.1944 г. изпада в немилост и е изключен от Съюза на българските писатели. ↩︎
- Средище на писатели, художници, артисти, учени. Намирало се е на мястото на сегашната градинка пред руската църква. ↩︎
- Цвета Ленкова (1900 – 1952) – съпруга на Владимир Василев. ↩︎
- Сп. Златорог, 1922, бр. 9. ↩︎
- Сега езерото не съществува. На негово място са атракционите на хотел „Интернационал“. ↩︎
- Старото име на румънския пристанищен гр. Констанца. ↩︎
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки
